издърпат — заявил Питър. Това не било дори въпрос, тъй като му изглеждало съвсем очевидно. Той изпитвал съжаление към воловете, които теглели такива огромни парчета скала.

— Не — отвърнал Йозеф. Той си запалил цигара, направена от царевична шума, като едва не си изгорил върха на носа и дръпнал дълбоко и съсредоточено. Компанията на принца винаги му била приятна. — Не! Воловете не са глупави… само хората ги мислят за такива, защото са големи, кротки и услужливи. По-скоро хората са глупави, а не воловете, мен ако питаш, но да оставим това, да оставим този въпрос. Ако волът може да издърпа някой блок, той ще го издърпа; ако не може, е, ще опита два пъти и после ще се запъне с наведена глава. И ще стои така, дори някой лош господар да направи с камшика си кожата му на парцали. Воловете изглеждат глупави, но не са. Ни най-малко.

— Тогава защо секачите трябва да внимават за теглото на блоковете, след като волът сам знае колко може да издърпа?

— То не е заради блоковете, а заради веригите — Йозеф посочил към единия от воловете, който влачел блок с размери, както му се видяло на Питър, почти колкото на малка къща. Главата на вола била наведена надолу, погледът му търпеливо насочен напред, докато водачът седял на гърба му и го подканял с леки потупвания на пръчката си. Блокът в края на двойната дължина на веригата бавно се придвижвал, изоравайки бразда в пръстта. Тя била толкова дълбока, че някое малко дете щяло да има проблеми да се изкатери по нея. — Ако волът може да изтегли определен блок, той ще го направи, но животното не разбира нищо от вериги или от критично напрежение.

— Какво е това?

— Опъни нещо достатъчно силно и то ще се скъса — пояснил Йозеф. — Скъса ли се ей оназ верига, ще излети със страшна сила нанякъде. Ти няма да искаш да си свидетел на онова, което може да се случи, ако такава тежка верига не издържи, когато е толкоз здраво опъната, както само воловете могат да го направят. Тя може да излети навсякъде. Най-вече назад. Вероятно ще удари водача и ще го разкъса, а може да отсече и краката на самото животно.

Йозеф дръпнал още веднъж от саморъчната си цигара и я хвърлил в прахоляка. Той се втренчил в Питър с проницателен, приятелски поглед.

— За един принц е хубаво да познава критичното напрежение, Питър — рекъл той. — Веригите се късат, ако са прекалено напрегнати, но същото важи и за хората. Имай го предвид.

Той имал предвид това сега, когато дърпал първото си въженце. Колко ли силно дърпане прилагал? Пет рула? Най-малко. Десет? Може би. Но може само да му се иска да е така. По-скоро би казал осем. Не, седем. По-добре да сгреши с песимистична оценка, ако трябва да греши. Ако не съумеел да го изчисли правилно… е, калдъръмът на Площада на Иглата бил много, много твърд.

Той дръпнал още по-силно, като мускулите на ръцете му започнали леко да изпъкват. Когато първото въженце най-накрая се скъсало, Питър предположил, че трябва да го дърпал със сила към петнайсет рула — почти трийсет килограма.

Не останал недоволен от резултата.

Късно същата нощ той изхвърлил скъсаното въженце през прозореца си върху Площада на Иглата, където хората, които всеки ден почиствали, щели да го изметат заедно с останалите боклуци.

Майката на Питър, виждайки интереса му към кукленската къщичка и нейното обзавеждане, го била научила как да усуква мънички ширитчета. Когато не сме правили нещо дълго време, ние сме склонни да забравяме как точно се върши то, но Питър разполагал, ако не с друго, поне с време и след няколко опита успял да си припомни начина на усукване.

Майка му наричала това действие „усукване“ и затова той го запомнил по този начин, но усукване всъщност не е правилното му название; усукването, ако искаме да бъдем точни, означава да се завият ръчно две нишки. А сплитането, методът по който се изработват ширитите, представлява заплитане на три или повече нишки. При сплитането двете нишки се разделят с подравнени краища. Третата се поставя между тях, но по-ниско, така че краят и да стърчи. И се продължава по този начин, като постоянно се добавят нови и нови нишки. Резултатът наподобява малко китайска рогозка… или тъканите черги в любимата ви бабина къща.

На Питър му били необходими три седмици, за да събере достатъчно нишки, с които да опита тази техника и почти отишла и четвъртата, докато си спомнил как точно трябва да ги преплете отгоре и отдолу. Когато приключил, разполагал с истинско въже. То било тънко и вие бихте го сметнали за луд, ако ви кажел, че ще издържи теглото му, но то било много по-здраво, отколкото изглеждало. Той установил, че може да го скъса, но само като увие стегнато краищата му около дланите си и дърпа, докато се издуят мускулите по ръцете и гърдите му и жилите на врата му изскочат.

На тавана в спалното му помещение имало няколко солидни дъбови греди. Той щял да провери дали въжето ще издържи теглото му, когато го направел достатъчно дълго. Ако се скъса, ще трябва да започва отначало… но от подобни мисли няма полза и Питър го знаел. Затова просто се заловил за работа.

Всяка нишка, която издърпвал, била дълга около петдесет сантиметра, а Питър губел грубо пет сантиметра в заплитането й. Три месеца му отнело да заплете три ширита, като всеки от тях съдържал по сто и пет памучни нишки, във въже дълго един метър. Една нощ, след като се уверил, че всички надзиратели са пияни и играят долу карти, той преметнал оплетеното въже през една от гредите. Когато го завързал на примка, от него висели по-малко от петдесет сантиметра.

И изглеждало печално тънко.

Въпреки това Питър се хванал за него и увиснал, със стиснати в мрачна бяла линия устни, защото очаквал всеки миг нишките да се скъсат и той да се озове на земята. Но те издържали.

Те издържали.

Като почти не смеел да повярва, че е истина, Питър висял там на едно съвсем тънко въже, което едва се виждало. Той останал да виси близо цяла минута, след което стъпил на леглото си, за да освободи възела. Ръцете му треперели, докато го правел и на два пъти му се наложило да развързва опипом възела, защото очите му били замрежени от сълзи. Не се бил чувствал с така препълнено сърце, откакто прочел мъничката бележка на Бен.

Отначало държал въжето под дюшека си, но скоро си дал сметка, че това няма да може да продължава дълго. Иглата била висока сто и десет метра, премерено от върха на коничния й покрив; неговият прозорец се намирал точно на сто метра над калдъръма. Той бил висок един и осемдесет и смятал, че ще посмее да скочи от около пет метра в края на въжето. Но и в най-добрия случай, щяло да му се наложи да крие деветдесет метра дълго въже.

Питър открил в източния край на пода на спалнята си един разхлабен камък и внимателно го повдигнал. С изненада и задоволство установил, че под него има малко свободно пространство. Не можел да го огледа добре, затова бръкнал вътре и заопипвал в тъмнината, с напрегнато и вкаменено тяло, защото очаквал нещо в мрака да полази по ръката му… или да я ухапе.

Но не се случило нищо и той тъкмо се канел да си я извади, когато единият от пръстите му докоснал нещо… студено и метално. Питър го извадил. То било, както видял, медальон с формата на сърце, окачен на фина верижка. И верижката, и медальонът изглеждали направени от злато. А от теглото им преценил, че едва ли златото е фалшиво. След известно човъркане и опипване успял да намери изящната закопчалка. Той я натиснал и медальонът се отворил. Вътре имало два портрета, по един от всяка страна — те били така фини, като мъничките картини в кукленската къщичка на Саша; и дори по-фини, може би. Питър се загледал в лицата с момчешко удивление. Мъжът бил много красив, а жената направо прекрасна. По устните на мъжа играела лека усмивка, погледът му искрял неукротимо. Очите на жената били тъмни и тъжни. Част от удивлението на Питър се дължало на факта, че този медальон трябва да бил много стар, ако съдел по онова, което можел да види от дрехите им. Но не било само това. Най-вече го изумило, че тези две лица му изглеждали някак смътно познати. Той ги бил виждал и преди.

Питър затворил медальона и го погледнал откъм гърба. Сторило му се, че там има изписани инициали, но те били с твърде много заврънкулки и орнаментчета, за да ги прочете.

Подтикван от някакъв импулс, той пак бръкнал в дупката. Този път напипал хартия. Листът, който