успявал да измъква от всяка много повече нишки, отколкото бил допускал и в най-оптимистичните си мигове. Колко много повече е можел да взима, узнал едва след време.

И все пак, мога да чуя как казват някои от вас, нишки от салфетки да послужат за достатъчно дълго въже, което да стигне от прозореца на върха на Иглата чак до двора? Нишки от салфетки да образуват достатъчно здраво въже, за да издържи седемдесет и пет килограма? Продължавам да мисля, че се шегуваш!

Онези от вас, които смятат така, забравят кукленската къщичка… и тъкачния стан вътре, един толкова мъничък тъкачен стан, че нишките от салфетките идеално пасвали на мъничката му совалчица. Онези от вас, които смятат така, забравят, че всичко в къщичката било малко, но работело безпогрешно. Острите предмети били премахнати, а това включвало и режещото острие на стана… но иначе той бил цял.

Тази кукленска къщичка, за която преди толкова време Флаг имал смътни лоши предчувствия, сега била единствената реална надежда на Питър за бягство.

Би трябвало да съм много по-добър разказвач, отколкото мисля, че съм, за да ви разкажа как се чувствал Питър през петте години, които прекарал на върха на Иглата. Той ял, спал, гледал през прозореца, който му разкривал изглед към западната част на града; сутрин, обед и вечер правел гимнастика; мечтаел за свободата си. През лятото в жилището му не се седяло от жега. През зимата не се седяло от студ.

По време на втората зима той хванал много лош грип, който едва не го убил.

Питър лежал в треска и кашлял под тънкото одеало на леглото си. Отначало се плашел само да не изпадне в делириум и да не се изпусне в бълнуванията си за скритото въже, навито на стегнат кравай под два от каменните блокове в източния край на спалнята му. С влошаването на треската изтъканото с мъничкото станче от кукленската къщичка въже взело да изглежда все по-маловажно, защото той започнал да мисли, че ще умре.

Безън и низшите надзиратели били убедени в това. На практика те дори започнали да се обзалагат кога точно ще се случи. Една нощ, около седмица след започването на треската, когато вятърът виел страшно отвън, а температурите паднали под нулата, Роланд се явил на Питър в един сън. Питър бил убеден, че Роланд е дошъл да го отведе в Далечните поля.

— Готов съм, татко! — извикал той. В делириума си не можел да определи дали говори на глас или само наум. — Готов съм да тръгна!

Ти още не умираш, казал баща му в този сън… или видение… или каквото там било. Предстои ти много работа, Питър.

— Татко! — изкрещял Питър. Гласът му бил силен и надзирателите отдолу — влючително и Безън — се стреснали и помислили, че Питър вижда димящия призрак на убития крал Роланд, дошъл да отведе душата му в ада. Те не се обзалагали повече тази нощ и дори един от тях отишъл в Църквата на великите богове още на следващия ден и отново прегърнал религията си като накрая дори станал свещеник. Името на този човек било Къран и може да ви разкажа за него в някоя друга история.

В известен смисъл Питър наистина виждал призрак — макар че дали това била действителната сянка на баща му или само призрак, роден от поразения му от треската мозък, не мога да кажа.

Гласът му спаднал до шепот. Надзирателите не чули останалото.

— Толкова е студено… а аз съм толкова горещ.

Бедното ми момче, казал неговият мъжделеещ се баща. Ти мина през тежки изпитания и още ти предстоят. Но Денис ще знае…

— Какво ще знае? — зяпнал Питър. Бузите му били червени, но челото му изглеждало бледо като восъчна свещ.

Денис ще знае къде ходи сомнамбула, прошепнал баща му и изчезнал.

Питър изпаднал в безсъзнание, което скоро преминало в дълбок, здрав сън. В този сън треската го напуснала. Момчето, което през последната година било превърнало в своя практика всекидневното правене на шейсет опори и сто клякания, се събудило на следващата сутрин прекалено слабо дори, за да стане от леглото… но умът му отново бил бистър.

Безън и низшите надзиратели останали разочаровани. Но след онази нощ те винаги третирали Питър с някакво страхопочитание и внимавали да не се приближават твърде много до него.

С което, разбира се, само улеснявали задачата му.

Цялата тази история е достатъчно лесна за разказване, макар че без съмнение щеше да е по-добре, ако можех да кажа със сигурност, дали призракът е бил там или не. Както и за други неща в по-голямата приказка, вие ще трябва сами да решите как да го приемете, предполагам.

Но как да ви разкажа за безкрайния, къртовски труд, който Питър хвърлил над онова мъничко станче? Тази история е свръх силите ми. Всички прекарани часове, понякога с излизащ от устата и ноздрите му замръзнал дъх, друг път с течаща по лицето му пот, през цялото време под страх от разкриване; всички тези дълги, самотни часове, без нищо друго, освен безбройни планове и почти абсурдни надежди да ги изпълни. Мога да ви разкажа някои неща и ще го направя, но да опиша такива часове и дни на бавно минаващо време ми е невъзможно и вероятно е невъзможно и за всеки друг, освен за някой от великите разказвачи на истории, чиято раса отдавна е изчезнала. Може би единственото нещо, което макар и смътно подсказва колко много време прекарал Питър в онези две стаи, била неговата брада. Когато влязъл в тях, тя била само мъх по бузите и тъмно петно под носа му — момчешка брада. В 1825-те дни, които последвали, брадата му израснала дълга и гъста; към края достигнала средата на гърдите и макар че бил само на двайсет и една години, била прошарена. Единственото място, по което не растяла, било по дължината на зигзаговидния белег, оставен от нокътя на безъновия палец.

През първата година Питър не смеел да измъква повече от пет нишки от всяка салфетка — всеки ден по петнайсет нишки. Той ги криел под дюшека си и в края на всяка седмица събирал по сто и пет. Според нашите мерки всяка нишка била дълга около петдесет сантиметра.

Една седмица след получаването на кукленската къщичка той усукал първата партида като внимателно работел със станчето. На седемнайсет години не му било така лесно да го използва, както когато бил на пет. Пръстите му били пораснали, а станчето — не. Освен това се чувствал ужасно неспокоен. Хванел ли го някой от надзирателите какво върши, можел да каже, че тъче със станчето изпаднали от старите салфетки нишки просто за развлечение… ако му повярвали. И ако станчето работело. Той не бил сигурен в последното, докато не видял първото тънко въженце, съвършено усукано, да се проточва от отсрещния край на стана. Когато го видял, безпокойството му се притъпило и той съумял да започне да тъче малко по-бързо — захранвал с нишки, опъвал ги, за да остават прави, задвижвал крачното педалче с палеца си. В началото станчето малко поскърцвало, но старата смазка скоро се размекнала и то заработило така безпогрешно, както и в детството му.

Но въженцето било ужасно тънко, не достигало дори един сантиметър на дебелина. Питър завързал краищата и пробно дръпнал. Издържало. Това малко го окуражило. Било по-здраво, отколкото изглеждало, а и той смятал, че било редно да е здраво. В края на краищата използвал кралски салфетки, изтъкани от най-фината памучна нишка в кралството, пък и тъчал стегнато. Дръпнал по-силно като се опитвал да прецени колко килограма може да издържи тънкото памучно въженце.

Питър дръпнал още по-силно, въжето издържало и той почувствал как в сърцето му се прокрадва силна надежда. И установил, че мисли за Йозеф.

Защото Йозеф, главният коняр, бил този, който му разказал за онова тайнствено и ужасно нещо, наречено „критично напрежение“. Било в разгара на лятото и те наблюдавали как огромни андуански волове теглят каменни блокове за площада на новия пазар. Върху врата на всеки вол седял странично по един изпотен и ругаещ водач. Питър тогава бил на не повече от единайсет и му било по-интересно, отколкото на цирк. Йозеф му посочил здравите кожени хамути, нахлузени на воловете. Веригите, които теглели обработените каменни блокове, били прикрепени към хамутите, по една от всяка страна на врата на животното. Иозеф му обяснил, че секачите трябва да преценяват много внимателно точно колко да тежи всеки блок.

— Защото, ако блоковете са прекалено тежки, воловете могат да се наранят, докато се опитват да ги