Томас, нито Бен Стаад, нито дори самият Пейна — макар че всички щели да научат за него още преди да е приключила тази мрачна история със затварянето на Питър. Денис го знаел, защото бил син на иконом от дълга поредица икономи, но фамилиарността ражда неуважение, така казват, и той повече нищо не помислил за склада, от който взимал салфетките. Ние пак ще говорим за това помещение по-късно; сега искам само да ви кажа, че всички биха останали удивени от вида му и особено Питър. Защото, ако той знаел за тази стая — нещо, което Денис приемал напълно за дадено — щял да се опита да избяга три години по- рано… и много от събитията, за добро или за зло, щели да бъдат различни.

Кралските коронки били махани от всяка салфетка от една жена, която Пейна наел заради бързата й игла и здраво стиснатите й устни. Всеки ден тя седяла на люлеещ се стол точно пред вратата на склада и разшивала шевове, които наистина били много стари. Докато го правела, устните й били стиснати и по още една причина; да се разваля такава прекрасна бродерия й се виждало едва ли не кощунство, но семейството й било бедно и парите от Пейна идвали като дар от небето. Затова тя седяла там, както щяла да седи и през идните години, люлеела се на стола и въртяла иглата като една от онези три орисници, за които може би сте чували в друга приказка. Жената не говорела пред никого, дори пред съпруга си, за своите дни на разваляне.

Салфетките имали странна, лека миризма — не на мухъл, а на някаква плесен, поради дългата им неупотреба — но иначе нямали никакви дефекти. Всяка била двайсет на двайсет ронда, достатъчно голяма, за да покрие коленете дори на най-взискателния хранещ се.

При първото отнасяне на салфетките се разиграла кратка комедия. Денис се позавъртял около Безън, в очакване на бакшиш. Безън го оставил да повиси малко, защото очаквал, че рано или късно недосетливият момък ще се сети на него да му даде бакшиш. И двамата по едно и също време стигнали до заключението, че никой от тях няма да получи бакшиш. Денис се упътил към вратата, а Безън го подпомогнал с един ритник по задните части. Това накарало двама низши надзиратели да се разсмеят от сърце. После Безън се престорил, че му почиства панталона с купчинката салфетки, за още по-голямо удоволствие на стражите, но внимавал само да имитира — в края на краищата някъде в тази история стоял Пейна и най-добре било да се действа предпазливо.

Вероятно Пейна нямало още много дълго да се задържи наоколо, обаче. По медовинарниците Безън започнал да чува шушукане, че сянката на Флаг е паднала върху Върховния съдия и ако Пейна не е много, много внимателен, скоро може да наблюдава процесите в съда от едно дори още по-високо поставено място от скамейката, върху която седял сега — може да ги наблюдава през прозореца, казвали тези шегобийци иззад събраните си шепи, от някой шип върху стените на крепостта.

На осемнайсетия ден от царуването на Томас първата салфетка се намирала върху подноса със закуската на Питър, когато му бил донесен сутринта. Тя била толкова голяма, а закуската толкова малка, че на практика напълно покривала храната. Питър се усмихнал за първи път, откакто бил дошъл на това студено, високо място. Бузите и брадичката му били засенчени от зачатъците на брада, която щяла да порасне гъста и дълга в тези две проветриви стаи и той съвсем приличал на изгубил надежда герой… докато не се усмихнал. Усмивката озарила лицето му с магическа сила, направила го силно и лъчезарно — тя приличала на сигнален огън, около който човек си представял как се събират войници за битка.

— Бен — промърморил той и повдигнал салфетката за едното ъгълче. Ръката му леко треперела. — Знаех, че ще го направиш. Благодаря ти, приятелю. Благодаря.

И Питър веднага използвал първата си салфетка, за да изтрие с нея сълзите, които сега свободно се стичали по страните му.

Шпионката в здравата дървена врата се отворила. В очертанията й пак се появили двамата низши пазачи, наподобяващи двуглавия папагал на Флаг, притиснали буза до брадясала буза в тясното пространство.

— Дано бебчето да не забрави да си изтрие брадичката! — извикал единият с дрезгав, припяващ глас.

— Надявам се бебчето да не забрави да си избърше яйчицето от ризката! — добавил другият и двамата избухнали в подигравателен смях. Питър не погледнал към тях и усмивката му не избледняла.

Пазачите видели тази усмивка и прекратили шегите. В нея имало нещо, което забранявало подигравките.

След известно време те затворили шпионката и оставили Питър на мира.

И с обяда му този ден дошла салфетка.

И с вечерята.

Салфетките пристигали при Питър в самотната му килия в небето през следващите пет години.

Кукленската къщичка пристигнала на трийсетия ден от царуването на Томас Носителя на светлина. По това време, в красиви малки крайпътни туфички, вече пониквали първите модили, тези първи предвестници на пролетта (които ние наричаме метличини). По същото време Томас Носителя на светлина въвел закон за увеличение на селскостопанските данъци, който бързо станал известен като Черния данък на Том. Новият виц, разказван по медовинарниците бил, че кралят скоро ще промени кралското си прозвище на Томас Носителя на данъци. Увеличението не било осем процента, което щяло да бъде честно, или осемнайсет, което щяло да бъде поносимо, а цели осемдесет. Томас изпитвал някакви колебания по този въпрос в началото, но на Флаг не му отнело много време да го убеди.

— Трябва да им наложим по-голям данък върху онова, което признават, че притежават, за да успеем да приберем поне част от дължимото ни върху всичко, което скриват от бирника — казал Флаг.

Томас, с глава замаяна от виното, което сега постоянно се леело в дворцовите зали на замъка, кимнал с, както се надявал, мъдро изражение на лицето.

От своя страна Питър започнал да се страхува, че кукленската къщичка се е загубила след всичките тези години — и почти бил прав. Бен Стаад упълномощил Денис да я намери. След няколко дни на безплодно търсене, Денис споделил проблема си със своя добър, стар татко — единствения човек, на когото посмял да довери такова сериозно нещо. На Брандън му трябвали още пет дни, за да открие кукленската къщичка в един от малките килери на деветия етаж в западното крило, където претендиращите й за жизнерадостност морави и дългите й живописно построени крила били скрити под едно вехто (и леко наядено от молци) покривало, посивяло от годините. Цялото оригинално обзавеждане все още се намирало в къщичката и на Брандън, Денис и лично избрания от Пейна войник им отишли още три дни, докато се уверят, че всички остри предмети са премахнати. Тогава, най-после, кукленската къщичка била отнесена от две момчета на земевладелци, които с мъка изкачили тристата стъпала с тежкия, неудобен предмет, закован на голяма дъска. Безън ги следвал по петите, ругаел и заплашвал с ужасни наказания, ако го изпуснат. По лицата на момчетата се стичала пот на реки, но те не отвръщали нищо.

Когато вратата на питъровия затвор се отворила и те внесли вътре кукленската къщичка, Питър ахнал от изненада — не само, защото къщичката най-после пристигнала, а и защото едното от момчетата, които я носели, било Бен Стаад.

Не се издавай! блеснали очите на Бен.

Не ме гледай прекалено дълго! отвърнали питъровите.

След дадения съвет Пейна щял да се смае, ако видел Бен тук. Той бил забравил, че логиката на всички мъдри старци по света често не може да устои на логиката на момчешкото сърце, ако то е голямо, добро и вярно. А сърцето на Бен Стаад притежавало и трите качества.

Оказало се най-лесното нещо в света да си смени мястото с едното от земевладелските момчета, определени да отнесат кукленската къщичка до върха на Иглата. За един гилдер — на практика всичките пари, които Бен притежавал на този свят — Денис уредил всичко.