че цяла нощ ръководел търсенето, изобщо не бил спал и бил физически изтощен. А най-вече сигурно си спомняте, че макар да имал ръста и ширината на раменете на мъж, той бил само на шестнайсет. Тази зашеметяваща новина, добавена към всичко останало, го накарала да направи нещо, което било съвсем естествено, но на всяка цена трябвало да избегне под студения и преценяващ поглед на Пейна: той избухнал в сълзи.

Ако Питър разпалено бил отрекъл обвинението или, ако бил изразил шока, изтощението и мъката си с луд смях при тази абсурдна идея, цялата история можела да приключи още тогава. Аз съм сигурен, че тази възможност изобщо не била минала през ума на Флаг, но една от малкото му слабости била, че съдел другите според онова, което диктувало собственото му черно и мнително сърце. Флаг се отнасял към всички с подозрение и вярвал, че всички имат скрити подбуди за нещата, които вършат.

Съзнанието му било много сложно, като зала с огледала, където всичко се отразява безброй пъти в различни размери.

Пътят на разсъжденията при Пейна не бил криволичещ, а съвсем праволинеен. Той намирал за много трудно — почти за невъзможно — да повярва, че Питър може да е отровил баща си. Ако момчето се било разгневило или изсмяло на глас, нещата вероятно щели да бъдат приключени без дори да отиде да проучи предполагаемата кутия, с гравираното отгоре име или пакетчето и щипците, които се разправяло, че съдържа. Сълзите, обаче, изглеждали много зле. Сълзите изглеждали като израз на вина, изпитвана от момче, което е достатъчно голямо, за да извърши убийство, но не чак дотам, че да прикрие постъпката си.

Пейна решил, че трябва да продължи разследването. Тази мисъл му била омразна, защото означавала да вземе стражи, което пък щяло да доведе до тръгването на някакви слухове и шушукане за тези моментни подозрения и първите седмици от царуването на Питър щели да бъдат опетнени.

После си помислил, че всичко това може да се избегне. Той ще вземе само шест души от Вътрешните бранители, не повече. Четирима ще остави на разположение пред вратата. След като тази нелепа история приключи, всички те могат да бъдат разпратени по най-отдалечените краища на кралството. Брандън и синът му също ще трябва да бъдат отстранени, помислил си Пейна, което е жалко, но езиците имат склонност да се развързват, особено под въздействието на алкохола, а любовта на стареца към бъндъл джина била добре известна.

Така че Пейна наредил работата по платформата за коронацията да бъде временно преустановена. Той бил уверен, че тя ще може да закипи отново след по-малко от половин час и работниците ще има да се потят, да ругаят и да бързат, за да наваксат изгубеното време.

Уви…

Кутията, пакетчето и щипците си били там, както знаете. Питър се бил заклел в името на майка си, че няма такава гравирана кутийка; неговият разгорещен отказ сега изглеждал много глупаво. Пейна внимателно вдигнал с щипците почернялото пакетче, надникнал вътре и видял три песъчинки зелен пясък. Те били толкова мънички, че едва се виждали, но Пейна, който помнел какво било сполетяло и великия крал, и простата мишка, върнал пакетчето обратно в кутийката и затворил капачето. Той заповядал на още двама от четиримата останали в предверието бранители да влязат вътре, като с неохота съзнавал, че работата определено става все по-сериозна.

Кутията предпазливо била преместена върху бюрото на Питър. От нея се издигали тънки струйки дим. Един бранител бил изпратен да намери човека, който знаел повече от всички други за отровите в кралството. Този човек, разбира се, бил Флаг.

— Аз нямам нищо общо с това, Андерс — заявил Питър. Той се бил овладял, но лицето му още изглеждало бледо и съсипано, а очите му били по-дълбоко сини, отколкото ги бил виждал някога старият Върховен съдия.

— Кутията е твоя, значи?

— Да.

— Защо отрече, че имаш такава кутия?

— Бях забравил. Не съм я виждал от единайсет години или дори повече. Тя беше подарък от майка ми.

— Какво стана с нея?

Той вече не ме нарича „господарю“ или „ваше височество“, помислил си пронизан от ледена тръпка Питър. Изобщо не се обръща към мен с никакъв израз на уважение. Възможно ли е всичко това да се случва в действителност, чудя се? Татко отровен? Томас ужасно болен? Пейна изправен тук, зает не с какво да е, а с моето обвинение в убийство? И кутията ми — откъде се взе в името на боговете и кой я е сложил в тайното отделение зад книгите?

— Бях я загубил — бавно изрекъл Питър. — Андерс, ти не може наистина да вярваш, че съм убил баща си, нали?

Не вярвах… но сега се чудя, помислил си Андерс Пейна.

— Аз много го обичах — казал Питър.

Винаги съм мислил така… но сега и в това не съм сигурен, отвърнал мислено Андерс Пейна.

Флаг се втурнал вътре и, без дори да погледне към Пейна, веднага започнал да бомбардира онемелия, изплашен и оскърбен принц с въпроси за претърсването на замъка. Открили ли са следи от отровата или отровителя? Някакъв признак, че е заговор? Той самият е на мнение, че е бил един-единствен човек, по всяка вероятност — луд. Прекарал цялата сутрин пред кристала си, казал Флаг, но кристалът останал упорито тъмен. Той пет пари не давал, обаче, можел да прави и нещо повече от това да дрънка кости и да се взира в кристали. Жадувал за действия, а не за заклинания. Бил готов да направи всичко, което принцът щял да поиска от него, да изследва всяко тъмно ъгълче…

— Не сме те извикали тук, за да слушаме как дърдориш като собствения ти папагал, когато и двете му глави говорят едновременно — прекъснал го студено Пейна. Той не обичал Флаг. Поне по отношение на Пейна, магьосникът бил понижен до позицията на Дворцов никой в мига на роландовата смърт. Той може и да успеел да им каже какви са онези зли зелени песъчинки зад панелчето там, но това щяло да бъде максималната възможна полза от него.

Питър няма да си има работа с тази невестулка след коронацията, помислил си Пейна. И стигнал точно дотам, когато мислите му замръзнали в ужас, защото шансовете на Питър да бъде коронясан изглеждали все по-малки.

— Да — казал Флаг. — Сигурно е така. — Той погледнал към Питър: — Защо съм повикан, кралю?

— Не го наричай така! — избухнал дълбоко разтърсения пряко волята си Пейна. Флаг видял по лицето му колко е потресен и, макар че се престорил на изненадан, идеално разбрал какво означава това и останал доволен.

Червеят на съмнението си пробивал път през леденото сърце на Върховния съдия. Хубаво.

Питър извърнал от тях бледото си лице и се загледал навън към града, докато правел отново опит да овладее чувствата си. Пръстите му били здраво сплетени. Кокалчетата им били бели. В този момент той изглеждал на много повече от шестнайсет.

— Виждаш ли кутията върху бюрото? — попитал Пейна.

— Да, милорд Върховен съдия — отговорил Флаг с най-сухия си и формален глас.

— Вътре има едно пакетче, което изглежда бавно тлее. В него има нещо като песъчинки. Бих искал да ги разгледаш и да видиш, дали можеш да ми кажеш какво представляват. Категорично настоявам да не ги