хлипанията заглъхнали и тя се унесла в неспокоен сън.

— Сега казвай какво има в тази кофа и то по-бързо! Изобщо не ми е до глупости, Денис, надявам се, че разбиращ — било първото нещо, което Брандън казал, когато влязъл в стаята на Денис и затворил вратата след себе си.

— Ще ти покажа, татко — съгласил се Денис, — но първо ми отговори на един въпрос: каква беше отровата, която уби краля?

— Никой не знае.

— Как действаше?

— Покажи ми какво има в кофата, момче. И то веднага. — Брандън свил огромния си, твърд юмрук. Не го размахал заплашително, само го вдигнал. Това било достатъчно. — Веднага ми покажи или ще си изпатиш.

Брандън дълго гледал мъртвата мишка без да каже нещо. Денис изплашено наблюдавал как лицето на баща му ставало все по-бледо, по-мрачно и по-сиво. Очите на мишката се били превърнали в твърди черни въгленчета. Кафявата й козинка била станала къдрава и черна. От мъничките й ушенца още излизал пушек, а зъбните й — оголени в смъртна гримаса — били тъмно черни като решетка на печка.

Брандън посегнал да я докосне, но си дръпнал ръката. Той вдигнал лице към сина си и заговорил с дрезгав шепот.

— Къде я намери?

Денис започнал да мънка изречение след изречение, които не означавали нищо.

Брандън го послушал малко, после стиснал сина си за рамото.

— Глътни дълбоко въздух и тури мислите си в ред, Дени — рекъл той. — Аз съм на твойта страна в таз история, както и във всичко друго, знайш. Хубу си направил, дето си скрил туй бедно същество от твойта майка. Сега ми кажи как го откри и къде.

Успокоен и набрал увереност, Денис успял да разкаже на баща си историята. Неговият разказ бил малко по-кратичък от моя, но все пак отнел няколко минути. Баща му седял на един стол, с подпряна на юмрук глава и премрежени очи. Не задавал никакви въпроси, дори не сумтял.

Когато Денис свършил, баща му приглушено измърморил три думи. Само три думи… но те превърнали сърцето на момчето в студено, синьо късче лед… или поне така му се сторило тогава.

— Също като краля.

Устните на Брандън потрепервали от страх, но той направил мъчителен опит да се усмихне.

— Смяташ ли, че твойто животинче е било крал на мишките, Дени?

— Татко… тате, аз… аз…

— Имало и кутия, викаш.

— Да.

— И пакетче.

— Да.

— И пакетчето било овъглено, но не изгоряло.

— Да.

— И щипци.

— Да, като онези, с които мама си скубе космите от носа…

— Шшт — казал Брандън и пак подпрял с юмрук чело. — Остави ме да помисля.

Минали пет минути. Брандън седял неподвижен, почти като заспал, но Денис знаел, че не спи. На Брандън не му било известно, че гравираната кутийка била подарена на Питър от майка му, нито че Питър я бил загубил като малък; и двете неща се били случили много преди Питър да навлезе в полузрялостта и Брандън да постъпи на служба. Икономът обаче знаел за тайното панелче: той попаднал на него още през първата си година работа при Питър (и то в самото начало на тази първа година). Както може и да съм казал, в действителност отделението не било много тайно, каквито са понякога тези неща — то можело да удовлетвори само едно толкова отворено момче като Питър. Брандън знаел за него, но никога не бил надниквал вътре след първия път, когато то не съдържало нищо повече от превъзнасяните боклуци, които всяко момче нарича свои съкровища — колода Таро с няколко липсващи карти, торбичка топчета, паричка- късметче, сплетено снопче косми от гривата на Пеони. Ако един добър иконом разбира нещо, то това е качеството наречено дискретност, което е уважение към границите на живота на другите хора. Той никога повече не погледнал в тайното отделение. Това щяло да бъде равносилно на кражба. Най-накрая Денис попитал:

— Ще се качим ли горе, татко, за да погледнеш в кутията?

— Не. Трябва да отидем с тази мишка при Върховния съдия и ти ще му разкажеш историята, точно както я разказа на мен.

Денис тежко седнал на леглото си. Той се чувствал, сякаш го били ударили в корема. Пейна, човекът, който издавал присъдите за затвор и обезглавяване! Пейна, с неговото бледо и страшно лице, с високото, восъчно чело! Пейна, който — след самия крал — имал най-голямата власт в кралството!

— Не — прошепнал накрая той. — Татко, не мога… аз… аз…

— Налага се — отсякъл неумолимо баща му. — Става въпрос за нещо ужасно… най-ужасното, за което някога съм чувал, но то трябва да бъде разнищено докрай, за да се приключи. Ти ще разкажеш историята на Пейна, точно както я разказа на мен, и тогава всичко ще бъде в неговите ръце.

Денис погледнал баща си в очите и видял, че Брандън няма да отстъпи. Ако откажел да отиде, баща му щял да го хване за врата и да го завлече при Пейна като котенце, нищо че бил на двайсет години.

— Добре, татко — съгласил се нещастно той, убеден, че когато студеният, пресметлив поглед на Пейна падне върху му, просто ще се строполи мъртъв от сърдечен удар. Тогава (с надигаща се паника) си спомнил, че е откраднал кофата за сгурия от стаята на принца. Значи ако не умре от страх в момента, в който Пейна му нареди да говори, то вероятно ще изкара остатъка от живота си в най-дълбоката тъмница на замъка за кражба.

— Успокой се, Дени… поне доколкото е възможно. Пейна е суров човек, но е справедлив. Ти не си направил нищо, от което да се срамуваш. Само му разкажи онова, което разказа на мен.

— Добре — прошепнал Денис. — Веднага ли тръгваме?

Брандън станал от стола и коленичил.

— Първо ще се помолим. Застани тук до мен, синко.

Денис коленичил.

Питър бил съден, признат за виновен в кралеубийство и осъден на доживотен затвор в двете студени стаи на върха на Иглата. Всичко това станало само за три дни. Няма да отнеме много време да ви разкажа, колко лесно се затворили около момчето жестоките челюсти на капана, заложен от Флаг.

Пейна не заповядал веднага да се спрат приготовленията за коронацията — всъщност, той решил, че Денис сигурно е сбъркал и за всичко има някакво разумно обяснение. Но все едно, състоянието на мишката, толкова подобно на състоянието на краля, не можело да се пренебрегне, а семейството на Брандън от дълги години било известно в кралството със своите честност и здравомислие. Това било важно, но нещо друго имало далеч по-голямо значение: когато коронясвали Питър, върху репутацията му не бивало да съществува и най-мъничко петънце.

Пейна изслушал Денис, след което извикал Питър. Денис действително можел да умре от страх при вида на своя господар, но най-милостиво му било разрешено да отиде с баща си в друга стая. Пейна мрачно обяснил на Питър, че срещу него е повдигнато обвинение… обвинение, че самият Питър може да е взел участие в убийството на Роланд. Андерс Пейна не бил човек, който смекчава думите, независимо колко може да боли от тях.

Питър бил поразен… смаян. Както сигурно си спомняте, той все още се опитвал да възприеме факта, че обичният му баща е мъртъв, убит от жестока отрова, изгорила го жив отвътре навън. Сигурно си спомняте и