нужда да поговори с баща си. Баща му щял да знае какво да прави.

Денис взел поставените до печката кофа за сгурия и малък ръжен и се върнал при тайното панелче. С помощта на ръжена вдигнал пушещото телце на мишката и го пуснал в кофата. Той намокрил за по-сигурно овъглените останки на писмата, затворил панелчето, върнал книгите на местата им и напуснал покоите на Питър. Кофата за сгурия взел със себе си и сега не се чувствал като верен питъров слуга, а като крадец — и плячката му била една бедна мишка, която умряла, преди да е стигнал дори до Западната врата на замъка.

А преди да е стигнал дори до своя дом в другия край на крепостта, в съзнанието му се промъкнало едно ужасно съмнение — той бил първият човек в Делейн, който изпитал това съмнение, но нямало да бъде последният. Момчето се опитало да прогони от главата си тази мисъл, но тя продължавала да се връща. Какъв вид отрова чудел се Денис, все пак е убил крал Роланд? Какъв точно вид отрова?

По времето, когато се върнал в дома на Брандънови, вече бил в действително лошо състояние и изобщо не отговорил на въпросите на майка си. Нито пък се съгласил да й покаже какво имало в кофата за сгурия. Казал й само, че трябва да се види с баща си в мига, в който се прибере — ставало дума за нещо ужасно важно. После си отишъл в стаята и се зачудил какъв точно вид отрова била използвана. Той знаел за нея само едно, но то било достатъчно. Отровата била нещо горещо.

Брандън пристигнал малко преди десет часа, с опънати нерви, изтощен и съвсем не в настроение за глупости. Той бил мръсен и потен, челото му било одраскано, а от косата му на дълги нишки висели паяжини. От убиеца нямало и следа. Единствената му новина била, че на Площада на Иглата приготовленията за коронацията на Питър вървели с пълна скорост под ръководството на Андерс Пейна, Върховният съдия на Делейн.

Госпожа Брандън казала на мъжа си за връщането на Денис. Брандън смръщил вежди. Той отишъл до стаята на сина си и почукал на вратата не с пръсти, а със свит юмрук.

— Я излез, момче, и ни кажи защо се прибираш с кофата за сгурия от кабинета на господаря си?

— Няма — отказал Денис. — Ти влез тук, татко… не искам мама да види какво съм донесъл и не искам да чуе какво ще си кажем един на друг.

Брандън влетял вътре. Майката на Денис угрижено зачакала край печката, убедена, че става дума за някаква полуистерична глупост, която момчето е съчинило, някаква недообмислена маймунщина и, че много скоро ще чуе плача на Денис, щом нейният уморен и объркан съпруг — който от днес трябвало да започне да служи на крал, а не на принц, — изкара страховете и яда си върху гърба на момчето. Тя почти не обвинявала Денис, тази сутрин всички в крепостта се държали истерично, търчали насам-натам като току- що пуснати от лудницата, повтаряли стотици различни фалшиви слухове, след което ги отричали и пускали стотици нови.

Но иззад вратата на Денис не прозвучали повишени гласове и повече от час не се показал никой. Когато най-после излезли, един-единствен поглед върху бялото лице на съпруга й накарало бедната жена да се почувства като пред припадък. Денис припкал по петите на баща си, подобен на изплашено пале.

Сега Брандън носел кофата за сгурия.

— Къде отивате? — боязливо попитала тя.

Брандън не отвърнал нищо. А Денис имал вид, като че ли не можел да каже нищо. Той само извъртял към нея очи и последвал баща си навън. Цели двайсет и четири часа тя не видяла никого от тях и решила, че и двамата са мъртви — или дори по-лошо, че ги изтезават в Тъмниците на Инквизицията под замъка.

Нейните черни мисли не били чак толкова необосновани, защото тези двайсет и четири часа в Делейн били наистина ужасни. Те може би нямало да изглеждат чак толкова ужасни в някоя страна, където въстанията, катаклизмите, тревогите и среднощните екзекуции са почти начин на живот… наистина има такива места, макар че ми се иска да не трябваше да го казвам. Но Делейн от години — и дори от векове — било подредено и порядъчно място, затова май хората се били разглезили. Този черен ден започнал с това, че Питър не бил коронясан на обяд и завършил със зашеметяващата новина, че ще бъде съден в Залата на Иглата за убийството на своя баща. Предполагам, че ако Делейн имал фондова борса, този ден щял да бъде катастрофален за нея.

Строежът на платформата, където щяла да се състои коронацията, започнал още с първите лъчи на слънцето. Андерс Пейна знаел, че платформата ще представлява само набързо стъкмена постройка от плоски дъски, но знаел и, че достатъчно количество цветя и драперии ще скрият грубите места. Не разполагали с никакво предизвестие за смъртта на краля, защото убийството не е нещо, което може да се предвиди. Ако можеше, нямаше да има убийства и светът почти със сигурност щеше да е по-щастливо място. Но пък пищността и церемониите не били най-важното — най-важното било да се накара народа да усети приемствеността на трона. Ако гражданите добиели чувството, че всичко продължава да е наред, въпреки ужасът, който се бил случил, Пейна не се интересувал на колко цветарки ще им се забие по някоя треска.

Но в единайсет часа строежът бил рязко прекъснат. Вътрешните бранители отпратили цветарките — много от тях потънали в сълзи.

В седем тази сутрин повечето Вътрешни бранители се били нагласили с великолепните си червени парадни униформи и високите си сиви шапки Вълча-челюст. Така докарани трябвало да формират церемониалната двойна линия — шпалир, през който да мине Питър на път към коронацията. После, в единайсет, те получили нови заповеди; странни, обезпокоителни заповеди. Парадните униформи били свалени с шеметна скорост и на тяхно място били облечени мрачните, сивокафяви бойни униформи. Красивите, но тежки парадни саби били сменени със смъртоносните къси мечове, които представлявали всекидневното им въоръжение. Впечатляващите, но непрактични шапки Вълча-челюст били захвърлени и сменени с прибраните кожени шлемове, които влизали в нормалното им бойно облекло.

Бойно облекло — самият термин звучал опечаляващо. Има ли такова нещо като нормално бойно облекло? Аз мисля, че не. И все пак навсякъде сновели войници в бойно облекло, с неприветливи и страшни лица.

Принц Питър се е самоубил! Този слух прелетявал най-често над крепостта.

Принц Питър е убит! Този прелитал с втора по ред честота.

Роланд не е мъртъв: диагнозата е била погрешна, лекарят е обезглавен, но старият крал е луд и никой не знае какво да прави. Този бил третият.

Имало и много други, някои дори още по-глупави.

Когато над обърканата, изпълнена със скръб крепост паднал мрак, никой не спял. По Площада на Иглата били запалени всички факли, замъкът сияел от светлини, във всяка къща от крепостта и по хълмовете наоколо греели свещи и фенери, а изплашените хора се събирали да обсъждат събитията от деня. Всички били съгласни, че става нещо ужасно.

Нощта била още по-дълга дори от деня. В ужасна самота госпожа Брандън стояла на пост заради своите мъже. Тя стояла край прозореца, но за първи път през живота и въздухът бил изпълнен с повече слухове, отколкото й се искало да чуе. И въпреки всичко можела ли да спре да слуша? Не можела.

Докато малките часове на сутринта безкрайно бавно се точели към зората, която тя имала чувството, че никога няма да дойде, се появил един нов слух, който започнал да надделява над старите — той бил невероятен, не бил за вярване и все пак отстоявал с все по-голяма увереност, докато дори стражите по постовете започнали да си го предават един на друг с понижен тон. Този нов слух ужасил госпожа Брандън най-много от всички, защото тя си спомняла — прекалено добре! — колко бяло било лицето на бедния Денис, когато си дошъл с кофата за сгурия на принца. Вътре имало нещо, нещо, което силно миришело на изгоряло, нещо, което той не искал да й покаже.

Принц Питър е задържан за убийството на баща си, носел се ужасният слух. Той е задържан… Принц Питър е задържан… Принцът е убил собствения си баща!

Малко преди разсъмване обезумялата жена отпуснала глава в длани и заплакала. След известно време