виночерпец в края на всяко шестмесечие, но подхвърли, че ако внасяме част от парите си, бихме могли да купуваме по бутилка от Петата баронска голяма бъчва, която е любимата на татко. И наистина не е скъпо. По-голямата част от наличните ни пари ще остане. А…

— Това е най-глупавата идея, която съм чувал някога — избухнал Томас. — Всичкото вино принадлежи на татко, цялото вино в кралството и той може да вземе толкова, колкото си поиска! Защо ще харчим нашите пари, за да даваме на татко нещо, което той вече и без това има? Само ще пълним гушата на този тлъст, дребен стюарт, ето какво ще правим!

Питър търпеливо обяснил:

— Ще му стане приятно, че си харчим парите за него, дори да е за нещо, което вече така и така притежава.

— Откъде знаеш?

С подлудяващо спокойствие Питър отговорил:

— Просто знам.

Томас намръщено го погледнал. Как можел да му каже, че точно миналия месец главният виночерпец го хванал във винарската изба да краде бутилка вино? Тлъстата дребна свиня го разтърсила и заплашила, че ще каже на баща му, ако Томас не даде жълтица. Томас платил със сълзи на ярост и срам в очите. Ако беше Питър, щеше да се обърнеш на другата страна и да се престориш, че не го виждаш, дембел такъв, мислел си той. Ако беше Питър, щеше да си обърнеш гърба. Защото някой близък ден Питър ще стане крал, а аз завинаги ще си остана само принц. Минало му през ума, че преди всичко Питър никога не би се опитал да открадне вино, но истинността на тази мисъл само го накарала да се разсърди още повече на брат си.

— Просто си помислих… — започнал Питър.

— Той просто си помислил, просто си помислил! — загримасничал яростно Томас. — Е, иди да мислиш някъде другаде! Когато татко разбере, че плащаш на главния виночерпец за неговото собствено вино, той ще ти се присмее и ще те нарече глупак!

Но Роланд не се присмял на Питър и не го нарекъл глупак — той го нарекъл добър син, с несигурен и почти разплакан глас. Томас знаел това, защото дебнел и следял Питър, когато през онази първа вечер поднесъл виното на баща им. Томас го наблюдавал през очите на дракона и видял всичко.

Ако някой направо попитал Флаг, защо показал на Томас това място и тайния проход, водещ към него, нямало да може да отговори задоволително. И той самият не знаел точно защо го направил. Магьосникът имал усет към неприятностите, точно както някои хора имат чувство към числата или ясна представа за посоките. Замъкът бил много стар и в него имало безброй тайни врати и проходи. Флаг знаел повечето от тях (никой, дори той, не ги знаел всичките), но този бил единственият, който някога показал на Томас. Усетът му за неприятности му подсказвал, че точно този може да предизвика проблеми и Флаг просто се подчинил на инстинкта си. Неприятностите, в края на краищата, били като торти и пасти за Флаг.

От време на време той цъфвал в стаята на Томас и се провиквал:

— Томи, виждаш ми се кисел! Сетих се за нещо, което сигурно ще ти е интересно! Искаш ли да дойдеш и да хвърлиш един поглед?

Той почти винаги казвал виждаш ми се кисел, Томи, или изглеждаш малко потиснат, Томи, или имаш вид като че ли на баща ти гемиите са потънали, Томи, защото умеел да се появява, когато Томас се чувствал особено депресиран или унил. Флаг знаел, че момчето се страхува от него и би намерило някакво извинение да не дойде, освен ако не се нуждаело особено силно от приятел… и не се чувствало толкова потиснато и нещастно, че да не придиря кой е този приятел. Флаг знаел това, но самият Томас — не. Страхът му от Флаг се намирал много надълбоко. С повърхността на съзнанието си той смятал, че Флаг е приятен човек, вещ в номерата и шегите. Понякога шегите били малко подли, но в повечето случаи те допадали на томасовата същност.

Мислите, че е странно ли, дето Флаг знаел за Томас нещо, което самият Томас не знаел за себе си? Всъщност съвсем не е странно. Умовете на хората, особено на децата, са като кладенци — дълбоки кладенци, пълни със сладка вода. И понякога, ако определена мисъл е твърде неприятна за понасяне, човекът с въпросната мисъл я заключва в тежка кутия и я хвърля в този кладенец. Той се ослушва да чуе цамбурването… и кутията изчезва. Само дето не става така, разбира се. Тя не изчезва наистина, Флаг, който бил много стар и много мъдър, както и много зъл, знаел, че дори най-дълбокият кладенец има дъно и само защото нещо не ти е пред погледа, не означава, че е изчезнало. То си е още там и лежи на дъното. Магьосникът знаел и че ковчежетата, в които се погребват такива лоши и плашещи мисли, могат да изгният и гнусотията вътре след време да се просмуче и да отрови водата… а когато кладенецът на ума е силно отровен, резултатът се нарича лудост.

Ако понякога Флаг показвал на Томас разни страшни неща из двореца, той го правел, защото знаел, че колкото повече се плаши момчето от него, толкова повече власт ще има над съзнанието му… а знаел, че може да има тази власт, защото Томас бил слаб и често пренебрегван от баща си. Магьосникът искал момчето да се страхува от него и искал да е сигурен, че през идващите години Томас ще хвърли много такива заключени ковчежета в мрака вътре в себе си. А пък, ако някой ден след като станел крал, полудеел, е, какво от това? Тъкмо щял да улесни поемането на властта от Флаг, дори да направи силата му още по- голяма.

Как Флаг улучвал точно кога да посети Томас и да го изведе на тези странни обиколки из замъка ли? Понякога виждал какво е ядосало или натъжило Томас в своя кристал. Но в повечето случаи просто усещал подтик да отиде при Томас и се вслушвал в него — интуитивното му долавяне на неприятностите рядко го подвеждало.

Веднъж той завел Томас на върха на Източната кула. Те се изкачвали по безкрайните стъпала, докато Томас се запъхтял като куче, но Флаг изглежда никога не оставал без дъх. На върха имало толкова малка вратичка, че дори на Томас му се наложило да пропълзи през нея на ръце и колене. Вътре било тъмно — изпълнено с прах помещение с един-единствен прозорец. Флаг безмълвно отвел момчето до този прозорец и, когато пред Томас се разкрила гледката — цялата столица Делейн, Близките градове и отвъд тях хълмовете, които се простирали между Близките градове и Източното баронство и се стапяли в синя мъгла — той си помислил, че си е струвало изкачването, въпреки бодящите го крака. Сърцето му запяло от тази красота и той се обърнал да благодари на Флаг… но нещо в мъглявото, бяло лице на магьосника, скрито дълбоко в качулката, накарало думите да замръзнат на устните му.

— А сега виж това! — изрекъл Флаг и вдигнал ръка. От показалеца му бликнал син пламък и шумоленето в стаята, което отначало Томас взел за шепота на вятъра се превърнало в усилващо се плющене на покрити с кожа крила. Миг по-късно Томас пищял и размахвал ръце над главата си, докато слепешком отстъпвал към малката вратичка. Кръглата стая на върха на Източната кула имала най-хубавия изглед в Делейн като се изключи килията на върха на Иглата, но сега той разбрал защо никой не я посещава. Помещението гъмжало от огромни прилепи. Стреснати от внезапната светлина, предизвикана от Флаг, те започнали да кръжат и връхлитат. По-късно, след като излезли и Флаг успокоил момчето — Томас, който мразел прилепи, изпаднал в истерия — магьосникът го уверил, че това било само шега, предназначена да го развесели. Томас повярвал… но седмици след тази случка се събуждал с викове от кошмари, в които около главата му пляскали прилепи, хващали се за косата му и издирали лицето му с острите си нокти и мишите си зъби.

При една друга екскурзия Флаг го завел в кралската съкровищница и му показал хълмовете от златни монети, високите купчини златни слитъци и дълбоките сандъци с надписи ИЗУМРУДИ, ДИАМАНТИ, РУБИНИ, ОГНЕБЛЕДИ и така нататък.

— Наистина ли са пълни със скъпоценни камъни? — попитал Томас.

— Виж сам — предложил Флаг. Той отворил един от сандъците и извадил пълна шепа нешлифовани изумруди

Те ярко заблестели в ръката му.