— В бащиното ми име! — ахнал Томас.

— О, това е нищо! Погледни ей там! Пиратско съкровище, Томи!

Той показал на Томас камарата плячка от един сблъсък с андуанските пирати преди около дванайсет години. Делейнското съкровище било богато, малкото чиновници към съкровищницата били стари и специално тази камара още не била сортирана. Томас ахнал при вида на огромните мечове в обсипани със скъпоценни камъни ножници, камите с вградени в остриетата назъбени диаманти, за да проникват по- надълбоко, тежките боздугани, направени от родохрозит.

— Всичко това на кралството ли принадлежи? — попитал Томас със страхопочитание.

— Всичко това принадлежи на твоя баща — отвърнал Флаг, макар че всъщност Томас се бил изразил правилно. — Някой ден то цялото ще принадлежи на Питър.

— И на мен — добавил Томас с доверчивостта на десетгодишно дете.

— Не — поклатил глава Флаг и вложил точно колкото трябва оттенък на съжаление в гласа си, — само на Питър. Защото е по-голям и ще бъде крал.

— Той ще го раздели с мен — казал Томас, но в гласчето му съвсем леко трепнало съмнение. — Пийт винаги дели.

— Питър е добро момче и аз съм сигурен, че си прав. Той вероятно ще го раздели с теб. Но никой не може да накара един крал да дели богатството си. Никой не може да накара един крал да направи нещо, което не желае да направи. — Магьосникът погледнал към Томас, за да прецени какъв ефект е постигнала тази забележка, после пак се обърнал към дълбоката, сенчеста съкровищница. В дъното един от престарелите чиновници си мърморел под нос, докато броял дукати. — Такова огромно съкровище и само за един човек — забелязал Флаг. — Това действително е нещо, върху което може да се помисли, нали, Томи?

Томас не отговорил нищо, но Флаг останал изключително доволен. Той видял, че Томи действително мисли по въпроса, да, да, и магьосникът разбрал, че още едно от онези отровни ковчежета с премятане е полетяло надолу, към дълбините на кладенеца в съзнанието на Томас — фиу-пляс! И наистина било така. По-късно, когато Питър предложил на Томас да си поделят цената на вечерната бутилка вино, Томас не бил забравил огромната зала на съкровищницата — и помнел, че всички съкровища в нея ще принадлежат на брат му. Лесно ти е на тебе да говориш толкова безгрижно за купуване на вино! Защо не! Някой ден ще разполагаш с всичките пари на света!

После, около година преди да занесе отровното вино на краля, Флаг по някакъв импулс показал на Томас онова тайно коридорче… и може би в този единствен случай неговият обикновено безпогрешен инстинкт за неприятности го подвел. Отново оставям на вас да решите.

— Томи, изглеждаш сякаш са ти потънали гемиите! — извикал Флаг. Този ден качулката на плаща му била дръпната назад и той изглеждал почти нормално.

Почти.

Томи наистина се чувствал, като че ли са му потънали гемиите. Идвал от един мъчително дълъг обяд, на който баща му с най-щедри суперлативи превъзнасял пред своите съветници бележките на Питър по геометрия и навигация. Роланд така и никога не успял да проумее което и да е от тях. Той знаел, че триъгълникът има три страни, а квадратът — четири; знаел, че човек може да намери пътя през гората, ако се е загубил, като следва Древната звезда на небето… и знанията му свършвали дотам. Дотам свършвали и знанията на Томас, затова той седял с чувството, че този обяд изобщо няма да има край. На всичкото отгоре месото било точно такова, каквото го харесвал баща му — кърваво и едва сготвено. От кървавото месо на Томас направо му прилошавало.

— Обядът не ми понесе добре, това е всичко — отвърнал той на Флаг.

— Аз пък знам точно какво може да те разведри — възкликнал магьосникът. — Ще ти покажа една от тайните на замъка, Томи, момчето ми.

Томас си играел с един бръмбар, който бил пуснал на бюрото си, обграден с учебници като поредица от бариери. Ако му се сторело, че пъплещият бръмбар е на път да се измъкне, момчето премествало някоя от книгите, за да го задържи.

— Доста съм уморен — казал Томас и не било лъжа. Винаги, когато слушал толкова разпалени похвали за Питър, го обземала умора.

— Ще ти хареса — обещал Флаг с тон, който бил преди всичко придумващ… но звучал и леко заплашително.

Томас му хвърлил неспокоен поглед.

— Там няма… прилепи, нали?

Флаг се разсмял жизнерадостно… но от този смях косъмчетата по ръцете на момчето настръхнали. Той тупнал Томас по гърба.

— Никакви прилепи! Нито студени капки във врата! Нито някакви течения! Топло, като в ръкавица! И ще можеш да надзърнеш при баща ти, Томи!

Томас знаел, че надзъртането е просто начин да се избегне думата шпиониране и, че шпионирането е лошо нещо… но все пак ходът бил хитър. Следващият път бръмбарът успял да се шмугне между два учебника и Томас не му попречил.

— Добре — съгласил се той, — но дано наистина да няма прилепи.

Флаг обгърнал с ръка раменете на момчето.

— Никакви прилепи, кълна ти се… но ще ти кажа още нещо, над което да помислиш, Томи. Ти не само ще видиш баща си, а ще го видиш през очите на неговия най-голям трофей.

Очите на самия Томас се разширили от любопитство. Флаг останал доволен. Рибата здраво била захапала въдицата.

— Какво искаш да кажеш?

— Ела и виж сам — било всичко, което трябвало да изрече.

Той повел Томас през лабиринт от коридори. Всеки би се загубил много скоро и вероятно и аз щях да се загубя не след дълго, но Томас познавал този път така добре, както вие познавате в тъмното пътя през собствената си спалня… или поне той си мислел така, докато Флаг го водел за ръка.

Те почти били стигнали до покоите на самия крал, когато Флаг бутнал една дървена врата, скрита в някаква ниша, която преди Томас никога не бил забелязвал. Разбира се всичко от край време си било там, но в замъците често има врати — цели крила дори, — които майсторски владеели изкуството да бъдат мъгляви.

Последвалото коридорче било съвсем тясно. Подминала ги една камериерка с пълни с чаршафи ръце, която била толкова ужасена от срещата си с кралския магьосник в това тясно, каменно гърло, че изглеждала сякаш с радост би потънала в самите пори на каменните блокове, за да избегне допира с него. Томас едва не се засмял, защото понякога и той самият се чувствал по доста подобен начин, когато Флаг бил наоколо. Те не срещнали абсолютно никой друг.

Отнякъде под тях долитал слаб кучешки лай и това в груби линии ориентирало Томас къде се намира. Единствените кучета в замъка били ловните хрътки на баща му и те вероятно лаели, защото им било време да ги хранят. Повечето от тях били вече почти толкова стари, колкото самия Роланд и тъй като той знаел как болезнено отеква студа в собствените му кости, наредил да се направи специално помещение за кучетата вътре в замъка. За да се стигне до него от главната всекидневна зала на баща му, трябвало да се тръгне надолу по стълбите, да се завие надясно и да се извървят около десет метра по един вътрешен коридор. Затова Томас знаел, че се намират на около десет метра вдясно от личните покои на баща му.

Флаг спрял толкова внезапно, че момчето едва не се блъснало в него. Магьосникът бързо се огледал, за да се увери, че са сами в прохода. Сами били.

— Четвъртият камък над онзи, нащърбения, в дъното — наредил Флаг. — Натисни го. Бързо!

О, значи тук наистина имало тайна, а Томас обожавал тайните. Пооживен, той преброил четири камъка над онзи, нащърбения и натиснал. Очаквал да се задейства някакво хитроумно приспособление — плъзващо се прозорче, може би, но бил съвсем неподготвен за онова, което се случило.