коридорче, но Томас без да чака обяснения се досетил, че е бил поставен там от онзи, който е правил тайния проход. Поглеждайки в наклонените крила, той действително можел да види призрачните отражения на коридора и в двете посоки.

— Празен ли е? — шепнешком попитал Флаг.

— Да — прошепнал в отговор Томас.

Флаг натиснал вътрешната пружина (като пак отвел ръката на Томас до нея за бъдещо ползване) и вратата с изщракване се отворила.

— Бързо сега! — наредил Флаг. Те изскочили навън и вратата се затворила зад тях мигновено.

Десет минути по-късно се намирали отново в покоите на Томас.

— Стига толкова вълнения за един ден — рекъл Флаг. — Помни какво ти казах, Томи — не използвай прохода толкова често, че да те хванат и, ако те хванат — очите на Флаг проблеснали мрачно, — помни, че си го открил случайно.

— Ще помня — обещал светкавично Томас. Гласът му бил висок и квичал като панта, която се нуждае от смазване. Когато Флаг го погледнел по този начин, сърцето му започвало да се чувства като хваната в гърдите му птица, която в паника пляска с криле.

Томас последвал съвета на Флаг да не ходи там често, но действително от време на време използвал прохода и шпионирал баща си през стъклените очи на Деветака — надничал в свят, където всичко ставало зеленикаво-златно. после си тръгвал със силно главоболие (почти винаги ставало така) и си мислел, Сигурно главата те боли, защото гледаше по начина, по който драконите виждат света — сякаш всичко е изсъхнало и готово да пламне. И може би интуитивния усет към неприятностите на Флаг съвсем не бил толкова лош в случая, защото като шпионирал баща си, Томас се научил да изпитва едно ново чувство към Роланд. Преди да знае за тайния проход, той изпитвал към него обич, често съжаление, че не умее по-добре да му достави удоволствие и понякога страх. Сега се научил да изпитва и презрение.

Когато идвал да шпионира всекидневната на Роланд и го намирал в компания, той бързо си тръгвал. Оставал по-дълго единствено, когато баща му бил сам. В миналото това се случвало рядко на Роланд, дори в помещения като неговия кабинет, който бил част от личните му покои. Винаги изниквал още някой спешен въпрос да изисква внимание, още някой съветник да бъде приет, още някоя петиция да бъде изслушана.

Но могъществото на Роланд намалявало и докато важността му се топяла заедно с доброто му здраве, той се улавял, че си припомня безбройните случаи, при които бил роптал пред Саша или Флаг: „Няма ли най-после тези хора да ме оставят на мира!“ Споменът извиквал печална усмивка на устните му. Сега, когато го били оставили на мира, те му липсвали.

Томас изпитвал презрение, защото хората рядко са в най-добрия си вид, когато са сами. Те обикновено захвърлят настрани маските си на учтивост, приличие и добро възпитание. И какво се показва отдолу? Някакво покрито с брадавици чудовище? Нещо отвратително, което би накарало хората да побягнат с писъци? Понякога — може би, — но обикновено съвсем не е толкова зле. В обикновения случай хората просто биха се засмели, ако ни видят със свалени маски — биха се засмели, биха направили възмутена физиономия или и двете едновременно.

Томас видял, че баща му, когото винаги бил обичал и уважавал, който му изглеждал като най-великия човек на света, често си чопли носа, когато е сам. Той първо задълбавал в едната ноздра, а после и в другата, докато докопал някой едър, зелен сопол. Тогава започвал със сериозно удовлетворение да го разглежда и да го обръща на всички страни в светлината от огъня, както бижутерът би се любувал на особено хубав изумруд. В повечето случаи после го избърсвал в дъното на стола, върху който седял. В други, със съжаление трябва да кажа, той го пъхвал в устата си и бавно го предъвквал с изражение на замислено задоволство върху лицето.

Роланд изпивал само по една чаша вино на вечер — чашата, която му носел Питър, — но след като Питър си тръгнел, той изгълтвал, както му се струвало на Томас, огромни количества бира (чак след години Томас започнал да осъзнава, че баща му не искал Питър да го вижда пиян) и, когато му се допикавало, рядко използвал клозета в ъгъла. Повечето пъти просто се изправял и пикаел в огъня, като често и пърдял, докато го правел.

Той си говорел сам. Понякога се разхождал из дългата стая, като човек, който не е сигурен къде се намира, и говорел или на въздуха, или на препарираните глави по стените.

— Спомням си деня, в който се сдобих с теб, Бонзи — обръщал се той към едната от лосовите глави (друга негова ексцентричност била, че давал имена на всичките си трофеи). — Бях с Бил Скаутингс и онзи човек с голямата буца на едната буза. Спомням си как ти изскочи между дърветата и Бил пусна една стрела… после стреля и онзи човек, с буцата и тогава се прицелих аз…

При което баща му демонстрирал как изтегля тетивата и стреля, като повдигал крак и пръдвал. После се разсмивал със старческо, пискливо, неприятно кискане.

Не след дълго Томас плъзвал капачетата на мястото им и отново се шмугвал в коридора, с туптяща глава и неловка усмивка — главата и усмивката на момче, което е яло зелени ябълки и знае, че на сутринта може да се почувства много по-зле, отколкото е сега.

Това ли бил бащата, когото обичал и уважавал?

Той бил един старец, който пърдял вонящи облачета пара.

Това ли бил кралят, когото верните му поданици нарекли Роланд Добрия?

Той пикаел в огъня и изпращал във въздуха още облаци пара.

Това ли бил човекът, който разбил сърцето му като не харесал неговата лодка?

Той говорел на препарираните глави по стените и ги наричал с глупави имена като Бонзи, Рогатко и Набръчканата тетива; той си ровел в носа и понякога си ядял сополите.

Пет пари не давам вече за теб, решавал Томас, проверявал през шпионката дали коридора е празен и като престъпник се промъквал обратно до своята стая. Ти си един гаден, глупав старец и не означаваш нищо за мен! Съвсем нищо! Нищо!

Но той означавал нещо за Томас. Въпреки всичко някаква част от него продължавала да обича Роланд… и го карала да отиде при баща си, за да има той нещо по-добро, на което да говори, вместо на няколкото препарирани глави по стените.

И все пак съществувала и онази друга част от него, която харесвала шпионирането повече.

Вечерта, в която Флаг отишъл в личните покои на крал Роланд с чашата отровно вино, бил първият случай от много дълго време, когато Томас посмял да шпионира. И за това си имало основателна причина.

Една вечер преди около три месеца Томас не могъл да заспи. Той се мятал и въртял, докато чул стражът-пазител да извиква единайсет. Тогава станал, облякъл се и напуснал покоите си. След по-малко от десет минути вече надзъртал в кабинета на баща си. Томас си мислел, че баща му сигурно е заспал, но не било така. Роланд бил буден и много, много пиян.

И преди Томас много пъти бил виждал баща си пиян, но никога в състояние, макар и отдалеч напомнящо сегашното. Момчето останало смаяно и здравата се изплашило.

Има хора, много по-възрастни, отколкото бил Томас тогава, които поддържат идеята, че старческата възраст винаги е време за благородство — възрастният човек показва благородна мъдрост, благородна раздразнителност или лукавство и може би дори благородно изкуфяване от старостта. Те допускат всичко това, но им е трудно да повярват в съществуването на някакъв истински огън. Живеят с илюзията, че след седемдесет години всеки истински огън затихва в жар. Това може и да е вярно, но в онази нощ Томас открил, че понякога и от жарта може да лумне яростен пламък.

Баща му бързо сновял напред-назад по дължината на помещението, а покритата му с кожи мантия се