сценичен фокусник, който само да крие монети в ръката си или спящи гълъби в ръкава си. Но все пак те усещали в сърцата си, че във Флаг няма нищо хубаво. Когато жителите на Делейн го видели да идва, с надзъртащи изпод качулката червеникави очи, те бързо си намирали работа по отсрещната страна на улицата.

Дали действително бил дошъл от Гарлан, с нейните дълбоки каньони и дремещите й пурпурни планини? Не знам. Тя винаги е била вълшебна земя, където килимчетата понякога летят и светите мъже карат въжетата да се издигат от ракитените кошници, изкатерват се по тях и изчезват във висините, за да не се върнат никога повече. В Гарлан отиват страшно много търсачи на знания от по-цивилизовани страни като Делейн и Андуа. Повечето от тях изчезват също така изцяло и дълготрайно като онези странни мистици, тръгнали нагоре по реещите се въжета. Малцината, които се връщат, не винаги са променени за добро. Да, Флаг като нищо можел да е дошъл в Делейн от Гарлан, но ако било така, то това било станало не по времето на роландовия дядо, а много, много по-рано.

Всъщност той често посещавал Делейн. Всеки път идвал под различно име, но винаги носел същия товар от злочестини, нещастия и смърт. Този път бил Флаг. Предишния се подвизавал като Бил Хинч — главния кралски палач. Макар че този предишен път бил на двеста и петдесет години в миналото, майките още плашели с неговото име децата си. „Ако не престанеш да квичиш, Бил Хинч ще дойде да те вземе!“, казвали те. Като главен кралски палач при трима от най-кървавите крале в дългата история на Делейн, Бил Хинч сложил край на живота на стотици — хиляди, твърдели някои — затворници с тежката си секира.

По-предишния път, четиристотин години преди времето на Роланд и синовете му, той дошъл като певец на име Браусън, който станал близък съветник на краля и кралицата. Браусън изчезнал яко дим, след като разпалил голяма и кървава война между Делейн и Андуа. Още по- предишния път…

О-о, но защо да продължавам? Пък и не съм сигурен, че и да искам бих могъл. Мине ли достатъчно дълго време, дори разказвачите забравят историите си. Флаг всеки път се появявал с различно лице и различна торба с номера, но две свързани с него неща винаги си оставали същите. Той неизменно носел качулка и имал вид на човек, който почти не притежава лице и никога не заемал мястото на самия крал, а се притаявал в сянката, откъдето с шепот изливал отровата в раковините на кралските уши. Кой бил той в действителност, този черен човек? Не знам.

Къде се скитал между посещенията си в Делейн? И това не знам.

Никога ли не са го подозирали?

Да, случвало се е… най-вече историци и предачи на приказки като мен. Те подозирали, че мъжът, който сега наричал себе си Флаг, е идвал в Делейн и преди и то никога за добро. Но не смеели да говорят. Човек, който можел да живее сред тях седемдесет и шест години и да изглежда състарен само с десет, очевидно бил магьосник; човек, който бил живял десет пъти по толкова, а нищо чудно и повече… можел да се окаже самият дявол.

Какво искал той? На този въпрос мисля, че мога да отговоря.

Флаг желаел онова, към което злите хора винаги са се стремили: да има власт и да я използва, за да пакости. Ролята на краля не го интересувала, защото кралските глави твърде често намират пътя си до шиповете по стените на замъка, когато нещата тръгнат зле. Но съветниците на кралете… предачите в здрача… тези хора обикновено се стопяват като вечерни сенки на зазоряване още преди секирата на палача да е започнала да се спуска. Флаг бил болест, треска, която търсела хладно чело, за да го загрее. Tой покривал действията си с качулка по същия начин, както скривал лицето си. И когато дойдели големите неприятности — което неизменно ставало след някоя и друга година — Флаг винаги изчезвал като сянка на разсъмване.

По-късно, след приключването на клането и преминаването на треската, когато възстановяването завършело и пак се появявало нещо, което си струвало да бъде унищожено, Флаг идвал отново.

Този път Флаг намерил кралство Делейн във вбесяващо здраво състояние. Ландри, дядото на Роланд, бил впиянчен стар глупак, лесно поддаващ се на внушение и пороци, но един инфаркт го отнесъл твърде скоро. Дотогава Флаг вече знаел, че Лита — майката на Роланд — била най-неподходящият за неговите планове човек, който да държи скиптъра. Тя била грозна, но добросърдечна и имала силна воля. Такава кралица не можела да служи като добър проводник за безумието на Флаг.

Ако бил дошъл в по-ранен етап от царуването на Ландри, би имал време да отстрани Лита от пътя си, както очаквал да отстрани Питър. Но той разполагал само с шест години, което не било достатъчно.

И все пак тя го приела за съветник, а това било нещо. Не го харесвала много, но го допускала до себе си — най-вече защото умеел чудесно да гледа на карти. Лита обичала да слуша за скандалите и клюките около придворните и министрите си, а чрез Флаг те ставали два пъти по-хубави, защото получавала възможността да чуе не само какво се е случило, а и какво ще се случи. Трудно било за нея да се откаже от такова удивително развлечение, дори когато усещала, че човекът, способен на подобни номера, можел да се окаже опасен. Флаг никога не споменал пред кралицата някои от по-мрачните новини, които се случвало да види в картите. Тя искала да знае кой си е взел любовник и кой се е скарал с мъжа си или жена си. Не желаела да слуша за мрачни съзаклятия и планове за убийства. Нейните изисквания към картите били относително невинни.

По време на дълго, дългото царуване на Лита, Флаг с огорчение установил, че главното му постижение било да не бъде прогонен. Той успял да си извоюва някакво положение, но едва ли можело да се каже, че е направил нещо повече. О, имало и няколко светли момента — разпалването на кръвна вражда между два могъщи земевладелски рода от Южното баронство и дискредитирането на учен, който открил лек срещу някои инфекции на кръвта (Флаг не искал в кралството да има лекарства, които да не са магически — с други думи давани или отнемани според неговата лична прищявка). Но тези постижения били съвсем нищожни.

При Роланд — бедният, кривокрак, несигурен Роланд — работите потръгнали и започнали по-бързо да се доближават към целта на Флаг. Защото той на практика имал цел — по неговия си неясен и злобен начин — и този път тя била действително огромна. Флаг планирал нито по-малко, нито повече от пълното сваляне на монархията — кърваво въстание, което да потопи Делейн в хиляда години мрак и анархия.

Плюс, минус една-две години, разбира се.

В хладния поглед на Питър Флаг виждал най-голямата опасност за рухване на всичките му грижливо разработени планове. Той все повече и повече започвал да вярва, че да се отърве от Питър било необходимост. Прекалено дълго се бил заседял този път в Делейн и го знаел. Хората започвали да роптаят. Работата, така добре започната при Роланд — стабилното повишаване на данъците, среднощното тършуване из хамбарите и силажните сайванти на дребните фермери за недокладвана реколта и хранителни продукти, въоръжаването на войските за вътрешна отбрана — трябвало да бъде доведена до край при Томас.

Флаг нямал време да отлага, докато свърши царуването на Питър, както бил направил с баба му.

Възможно било Питър дори да не изчака мърморенето на хората да стигне до ушите му първата му кралска заповед като нищо можела да гласи Флаг да бъде изпратен на изток, извън пределите на кралството и завинаги да му бъде забранено да се върне под заплаха от смъртно наказание. Флаг бил в състояние да убие всеки съветник, преди да е дал такъв съвет на младия крал, но лошото в случая било, че Питър нямало да има нужда от съветник. Той щял да се посъветва сам. И когато Флаг видел хладния, лишен от страх поглед, с който го измервало момчето — петнайсетгодишно и доста високо — той си мислел, че Питър може вече да си е дал този съвет.

Той обичал да чете, особено история, и през последните две години, докато баща му ставал все по-стар и по-болнав, Питър задавал множество въпроси на неговите съветници и на някои от своите учители. Голяма част от тези въпроси — прекалено голяма част — били свързани или с Флаг, или с неща, които биха довели до Флаг, ако се проследели достатъчно надалеч.