МИСТЪР ДРОЛАЙТ СЕ ЗАВЪРТЯ на стола си, усмихна се и каза:

— Сър, изглежда, че имате съперник.

Преди мистър Норел да измисли подходящ отговор, Ласелс попита как е името на този човек.

— Стрейндж — отвърна Дролайт.

— Не го познавам — каза Ласелс.

— О! — възкликна Дролайт. — Мисля, че го познавате. Джонатан Стрейндж от Шропшир. Доход две хиляди лири годишно.

— Нямам ни най-малка представа за кого говорите. О, почакайте! Не е ли младежът, който докато учил в колежа на Кеймбридж „Корпус Кристи“, подплашил котката на директора?

Дролайт отвърна, че е същият. Ласелс веднага си го припомни и двамата се разсмяха.

Междувременно мистър Норел седеше като вкаменен. Забележката на Дролайт му нанесе тежък удар. Той се чувстваше така, сякаш гостът му се е извърнал и го е цапардосал, сякаш някоя маса или стол са се стоварили върху него. Ударът почти го остави без дъх; мистър Норел не се съмняваше, че ще се разболее. Той не смееше и да си помисли кое е следващото, което ще каже Дролайт — може би нещо за невиждани сили, за чудеса, в сравнение с които магиите на мистър Норел изглеждат направо жалки. И то след като бе положил толкова усилия, за да премахне съперниците си! Той се чувстваше като човек, който крачи нощем из къщата си, заключва врати и залоства прозорци, но продължава да чува отчетливи стъпки на горния етаж.

В хода на разговора обаче тези неприятни усещания отслабнаха и мистър Норел започна да се чувства по-спокоен. Докато Дролайт и Ласелс говореха за забавленията и пътуванията на младия джентълмен до Брайтън и Бат и за имението му в Шропшир, мистър Норел като че ли започна да разбира що за човек ще да е този мистър Стрейндж: увлечен по модата, повърхностен господин, до голяма степен като Ласелс. В такъв случай, каза си мистър Норел, дали изказването „имате съперник“ не е било адресирано към Ласелс? Този Стрейндж, помисли си той, сигурно е съперник на Ласелс в някаква любовна авантюра или нещо друго. Норел се втренчи в пръстите си, които беше сплел в скута си, и се усмихна на собствената си глупост.

— Значи — каза Ласелс — Стрейндж сега е магьосник?

— О! — възкликна Дролайт и се обърна към мистър Норел. — Убеден съм, че дори най-близките му приятели не биха сравнили способностите му с тези на почитаемия мистър Норел. Но мисля, че се ползва с доста добра репутация в Бристол и Бат. Сега е в Лондон. Приятелите му се надяват, че ще бъдете така добър да се срещнете с него — и позволете да изразя желанието си да присъствам на срещата на двама практикуващи магьосници.

Мистър Норел бавно вдигна поглед.

— Ще се радвам да се срещна с мистър Стрейндж — каза той.

На мистър Дролайт не се наложи да чака дълго, за да присъства на великата среща между двамата магьосници (което беше много добре, защото мистър Дролайт мразеше да чака). Поканата бе изпратена, а Ласелс и Дролайт се погрижиха да правят компания на мистър Стрейндж, докато той чакаше мистър Норел да го приеме.

Гостът не се оказа нито толкова млад, нито толкова красив, колкото мистър Норел се опасяваше. Беше мъж към тридесетте, а не към двадесетте и доколкото един джентълмен може да съди за тези неща, съвсем не беше хубав. Но онова, което бе наистина неочаквано, беше, че той доведе със себе си красива млада жена: мисис Стрейндж.

Мистър Норел започна оттам, че попита Стрейндж дали е донесъл бележките си. Каза, че много би искал да прочете нещо написано от него.

— Бележките ми? — попита Стрейндж и млъкна за момент. — Сър, боя се, че не разбирам за какво говорите. Аз не съм писал нищо.

— О! — възкликна мистър Норел. — Мистър Дролайт ми каза, че са ви помолили да напишете нещо за „Джентълменс Магазин“, но може би…

— А, това ли? — каза Стрейндж. — Още не съм мислил по въпроса. Никълс ме увери, че ще му трябва чак за следващия петък.

— За следващия петък, а още не сте започнали да пишете! — учуди се мистър Норел.

— О, мисля, че колкото по-бързо човек изложи нещата от главата си на хартия и оттам на печатарската преса, толкова по-добре — каза Стрейндж. — Смея да предположа, сър, че вие мислите по същия начин — добави той и дружелюбно се усмихна на мистър Норел.

Мистър Норел, който досега не успяваше с излагането на каквото и да било от главата си на хартия и оттам на печатарската преса, чиито опити за това все още се намираха в един или друг етап на преработка, не каза нищо.

— Колкото до това за какво ще пиша — продължи Стрейндж, — още не знам точно, но най-вероятно ще бъде опровержение на статията на Портисхед в „Съвременен магьосник“47. Четохте ли я, сър? Така ме ядоса, че цяла седмица не можа да ми мине. Портисхед се мъчеше да докаже, че съвременните магьосници нямат работа с феите. Едно е да признаем, че сме изгубили силата да призоваваме такива духове, но съвсем друго — да отречем всяко намерение да ползваме услугите им! Подобни гнусни твърдения ме карат да губя търпение. Но най-невероятното е, че досега не съм видял нито една критика срещу статията на Портисхед. Сега, когато сме на път да създадем нещо като магическа общност, мисля, че много ще сгрешим, ако оставим подобни претенциозни безсмислици без коментар.

Стрейндж очевидно реши, че е казал достатъчно, и зачака някой от останалите господа да му отговори.

След секунда-две мълчание мистър Ласелс отбеляза, че лорд Портисхед е написал статията по изричното желание на мистър Норел и с неговата помощ и одобрение.

— Наистина ли? — попита Стрейндж силно изненадан.

Настана кратко мълчание, след което Ласелс вяло се поинтересува откъде в днешно време човек може да изучи магията.

— От книгите — отвърна Стрейндж.

— А, сър! — възкликна мистър Норел. — Колко се радвам да чуя това от вас! Умолявам ви, не губете време в следване на какъвто и да било друг курс, а се посветете на непрестанно четене! Иначе загубата на време и удоволствие е несравнима!

Стрейндж погледна мистър Норел с известна ирония и отбеляза:

— За съжаление, липсата на книги открай време е голяма пречка. Смея да предположа, сър, че нямате представа колко малко книги по магия могат да се купят в Англия. Всички книгопродавци са единодушни, че допреди няколко години е имало много повече, но сега…

— Наистина ли? — побърза да го прекъсне мистър Норел. — Е, това безспорно е много странно.

Мълчанието, което последва, беше особено неловко. В стаята седяха единствените двама магьосници в съвременна Англия. Единият признаваше, че няма книги, другият, както бе широко известно, притежаваше две големи библиотеки, претъпкани с тях. Елементарната учтивост изискваше мистър Норел да отправи