Пензънс — обясни Стрейндж. — Книжарят ви се усмихва, покланя се и казва: „А, сър, закъснели сте! Имах много книги по магия и история, но всичките ги продадох на един много учен джентълмен от Йоркшир.“ Това винаги се оказва Норел. Ако желаете, можете да купите онова, което Норел е оставил. Обикновено откривам, че книгите, оставени от Норел, са идеални за подпалки.

Естествено, мистър Сегундус и мистър Хънифут изгаряха от желание да опознаят Джонатан Стрейндж, а той като че ли не по-малко желаеше да разговаря с тях. Затова след като всяка от страните зададе и отговори на обичайните въпроси („Къде сте отседнали?“ „О, в «Джордж» в Ейвбъри.“ „Прекрасно, ние също.“), бързо бе решено четиримата джентълмени да препуснат обратно към Ейвбъри и да вечерят заедно.

След като излязоха от Къщата на сенките, те спряха на вратата с изображенията на Краля Гарван и се разговориха за това дали мистър Сегундус или мистър Хънифут са посещавали древната кралска столица Нюкасъл на север. Господата не бяха ходили там.

— Врати като тази там се срещат на всеки ъгъл — обясни Стрейндж. — Първата такава врата е изработена още когато кралят е живял в Англия. В този град накъдето и да се обърнеш, кралят те гледа от някоя тъмна прашна арка, сякаш ще изскочи насреща ти — той се усмихна иронично. — Но лицето му винаги остава скрито и той не проронва и дума.

В пет часа господата седнаха да вечерят в салона на странноприемница „Джордж“. Мистър Хънифут и мистър Сегундус намериха Стрейндж за много приятен и разговорлив събеседник. Хенри Удхоуп, от друга страна, се хранеше чинно и когато приключи с вечерята, се загледа през прозореца. Мистър Сегундус се притесни, че Удхоуп може да се чувства пренебрегнат, затова се обърна към него и похвали магията, която Стрейндж е направил в Къщата на сенките.

Хенри Удхоуп се изненада.

— Нямах представа, че това е повод за поздравления — отвърна той. — Стрейндж каза, че не е направил нищо особено.

— Но как, скъпи ми господине! — възкликна мистър Сегундус. — Кой знае кога за последно някой в Англия е правил подобно нещо!

— О, аз не разбирам нищичко от магия. Струва ми се, че това е просто мода — виждал съм статии за магически подвизи в лондонските вестници. Но един духовник няма време за подобни четива. Впрочем познавам Стрейндж от дете, той има много непостоянен характер. Учудвам се, че увлечението му по магията трае вече толкова дълго. Смея да предположа, че той скоро ще се отегчи от това, както от всичко останало досега.

При тези думи Хенри Удхоуп стана от масата и каза, че смята да се поразходи из селото. Пожела приятна вечер на мистър Хънифут и мистър Сегундус и ги остави.

— Горкият Хенри — каза Стрейндж, след като мистър Удхоуп си тръгна. — Предполагам, че ужасно сме му досадили.

— Много мило от страна на приятеля ви, че ви придружава в това пътуване, след като самият той не се интересува от целта му — отбеляза мистър Хънифут.

— О, несъмнено! — отвърна Стрейндж. — Но все пак, знаете ли, той беше принуден да дойде с мен, защото у дома му е много скучно. Хенри ми гостува за няколко седмици, но домът ми се намира в много отдалечен район, а аз съм доста погълнат от заниманията си.

Мистър Сегундус и мистър Хънифут попитаха Стрейндж откога се занимава с магия.

— От миналата пролет.

— Но вие сте постигнали толкова много! — възкликна мистър Хънифут. — И то за по-малко от две години! Скъпи мистър Стрейндж, това е забележително!

— О, мислите ли? На мен ми се струва, че не съм направил почти нищо. Но и не знаех към кого да се обърна за съвет. Вие сте първите събратя магьосници, които срещам, и най-чистосърдечно ви предупреждавам, че възнамерявам да ви задавам въпроси до сутринта.

— Ще се радваме да ви помогнем с каквото можем — отговори мистър Сегундус, — но аз не вярвам да ви бъдем кой знае колко полезни. Ние винаги сме се занимавали само с теория на магията.

— Прекалено сте скромен — заяви Стрейндж. — Помислете например колко повече неща сте прочели в сравнение с мен.

И така мистър Сегундус започна да изброява автори, които Стрейндж не беше чувал, а Стрейндж малко разхвърляно си записваше имена и заглавия, като използваше ту малък бележник, ту гърба на сметката, а веднъж дори дланта си. После започна да разпитва мистър Сегундус за книгите.

Горкият мистър Хънифут! Толкова му се искаше да вземе участие в този интересен разговор! Всъщност той дори го правеше, заблуждавайки по-скоро себе си с малки хитрини.

— Кажете му да прочете „Езикът на птиците“ на Томас Ланчестър — намесваше се мистър Хънифут, обръщайки се към мистър Сегундус вместо към Стрейндж. — О, знам, че имате особено мнение за нея, но мисля, че от Ланчестър има какво да се научи.

На това мистър Стрейндж отвърна, че доколкото му е известно, преди не повече от пет години в Англия е имало четири екземпляра от „Езика на птиците“: един в книжарница в Глостър, втори в частна библиотека на джентълмен магьосник от Кендъл, трети е бил собственост на ковач край Пензънс, получил я като частично плащане за поправка на желязна порта, а четвърта е служела за запушване на дупка в прозореца на мъжкото училище до катедралата в Дърам.

— Но къде са те сега? — възкликна мистър Хънифут. — Защо не сте купили една от тях?

— Всеки път, щом отидех на някое от тези места, научавах, че Норел е бил там преди мен. Изкупил ги е всичките — каза мистър Стрейндж. — Никога не съм виждал този човек, но той ме дебне на всяка крачка. Затова прибегнах до плана да извикам някой мъртъв магьосник и да му задам въпросите си. Предположих, че една дама ще бъде по-снизходителна към молбата ми и избрах мис Авесалом45.

Мистър Сегундус поклати глава.

— Това средство за придобиване на знания ми се вижда повече драматично, отколкото практично. Не можахте ли да измислите по-лесен начин? В края на краищата в Златния век на английската магия книгите са били далеч по-голяма рядкост, отколкото сега, но пак е имало хора, които са ставали магьосници.

— Аз изучих историята и биографиите на Ауреатите, за да разбера как са започнали — каза Стрейндж, — но изглежда, в онези времена е било прието щом някой открие, че притежава способности да прави магии, незабавно да потегли към дома на друг, по-възрастен и по-опитен магьосник, за да му предложи да стане негов чирак46.

— Тогава трябва да се обърнете за помощ към мистър Норел! — възкликна мистър Хънифут. — Наистина трябва. О, да, знам какво мислите — каза той, като видя, че мистър Сегундус се готви да възрази, — Норел е малко затворен, но какво от това? Сигурен съм, че мистър Стрейндж ще съумее да преодолее неговата необщителност. Защото въпреки недостатъците на характера си мистър Норел не е глупав и ще оцени големите предимства от това да има такъв помощник!

Мистър Сегундус имаше много възражения срещу този план, най-вече силната неприязън на мистър Норел към другите магьосници, но с целия ентусиазъм на енергичната си натура мистър Хънифут горещо отстояваше идеята си и не предвиждаше никакви пречки пред осъществяването й.

— О, съгласен съм — каза той, — че Норел никога не се е отнасял благосклонно към нас, магьосниците теоретици. Но смея да предположа, че ще се отнася другояче към магьосник със способности, равни на неговите.

Самият Стрейндж като че ли нямаше нищо против идеята, той изпитваше искрено любопитство към мистър Норел. Всъщност мистър Сегундус заподозря, че Стрейндж вече е взел решение как да постъпи, затова постепенно остави на събеседниците си да разсеят съмненията и възраженията му.

— Това е велик ден за Великобритания, сър! — провикна се мистър Хънифут. — Вижте колко много постигна един магьосник. Помислете само какво биха направили двама! Стрейндж и Норел! О, това звучи добре!

Мистър Хънифут няколко пъти повтори „Стрейндж и Норел“ с такъв приповдигнат тон, че Стрейндж много се смя.

Но подобно на повечето добродушни хора, мистър Сегундус лесно променяше мнението си. Като гледаше мистър Стрейндж — висок, усмихнат и самоуверен, — той не се съмняваше, че геният на младия магьосник