отдавна не бе останало нищо. Полуразрушените стени бяха обрасли с люляк и бъз. Кестени и ясени образуваха сребристозелен таван, през който се подаваха късчета синьо небе. Тънки златисти треви и свиларка покриваха с дантелени плетеници зеещите каменни прозорци.

В далечния край на стаята се виждаха смътните очертания на две фигури, облени в слънчева светлина. По пода се въргаляха странни предмети, които приличаха на магически принадлежности: изписани листа хартия, съдържащи части от заклинания, сребърен леген, пълен с вода и полуизгоряла свещ върху древен месингов свещник.

Мистър Хънифут поздрави двете призрачни фигури и едната му отвърна със строго официален тон, а другата се провикна:

— Хенри, това е той! Това е човекът! Същият, когото ти описах! Виждаш ли? Дребен човек с толкова черни коси и очи, че прилича на италианец, макар че косите му са започнали да побеляват. Но изражението на лицето му е така кротко и срамежливо, че несъмнено е англичанин! Опърпано палто, цялото прашно и в кръпки, разнищено на китките — той се е опитал да го прикрие, като подреже конците. О, Хенри, несъмнено това е човекът! Хей, сър! — внезапно извика силуетът на мистър Сегундус. — Представете се!

Горкият мистър Сегундус така се стъписа, като чу това подробно описание на външността и палтото си от напълно непознат човек, а и самото описание бе толкова унищожително! Крайно неучтиво. Докато се опитваше да събере мислите си, непознатият пристъпи в сянката на един ясен, който закриваше дупка в северната стена на залата, и за пръв път в реалния си живот мистър Сегундус видя Джонатан Стрейндж.

Мистър Сегундус заговори някак колебливо (защото си даваше сметка колко странно ще прозвучат думите му):

— Виждал съм ви, сър — насън, струва ми се. Това само ядоса Стрейндж още повече.

— Сънят беше мой, сър! Аз съзнателно го предизвиках. Мога да представя доказателства и свидетели, че сънят е мой. Мистър Удхоуп — той посочи човека до себе си — ме видя да го сънувам. Мистър Удхоуп е свещеник, пастор на енория в Глостършир — не вярвам някой да се усъмни в думите му! Аз съм по-скоро на мнение, че в Англия сънищата на един джентълмен са негова лична работа. Надявам се да има закон за това, а ако няма, мисля, че Парламентът непременно трябва тутакси да приеме такъв! Не е редно външен човек да се самопоканва в чужди сънища.

Стрейндж млъкна, за да си поеме дъх.

— Сър! — възкликна мистър Хънифут разгорещен. — Ще ви помоля да се обръщате към този джентълмен с по-голямо уважение. Вие нямате щастието да го познавате така, както го познавам аз, но ако имахте тази чест, щяхте да знаете, че едва ли има нещо по-чуждо на природата му от това да обижда околните.

Стрейндж нададе възглас на раздразнение.

— Със сигурност е много необичайно хора да влизат в чужди сънища — каза Хенри Удхоуп. — Може би всъщност това не е същият сън?

— О, боя се, че е съвсем същият — отвърна мистър Сегундус с въздишка. — Още когато влязох в градината, ми се стори, че в нея има множество невидими врати и че аз минавам последователно през тях, а после заспах и сънувах сън, в който присъстваше този джентълмен. Много се обърках. Знаех, че не аз съм оставил тези врати открехнати и че не аз съм ги отворил, но не ме беше грижа. Исках само да видя какво има зад тях.

Хенри Удхоуп гледаше мистър Сегундус така, сякаш не му е станало съвсем ясно.

— Но аз все пак мисля, че не може да е бил същият сън, разбирате ли? — обясни той на мистър Сегундус като на глупаво дете. — Какво точно сънувахте?

— Дама в синя рокля — отвърна мистър Сегундус. — Предположих, че това е мис Авесалом.

— Ами разбира се, че беше мис Авесалом! — възкликна Стрейндж с крайна досада, сякаш не можеше да понесе, че събеседникът му споменава нещо толкова очевидно. — Но за съжаление дамата имаше среща с един джентълмен и естествено се смути, като завари двама, затова побърза да изчезне — Стрейндж поклати глава. — В Англия има най-много петима души с претенции да се занимават с магия, но един от тях трябваше непременно да дойде тук и да осуети срещата ми с дъщерята на Авесалом. Не мога да повярвам. Аз съм най-злополучният човек в Англия. Бог ми е свидетел, толкова се трудих, за да предизвикам този сън! Трябваха ми три седмици денонощен труд, за да подготвя заклинанията за призоваване, а колкото до…

— Но това е забележително! — прекъсна го мистър Хънифут. — Това е прекрасно! Как! Дори мистър Норел не би дръзнал да опита подобно нещо!

— О! — възкликна Стрейндж на думите на мистър Хънифут. — Не е толкова сложно, колкото ви се струва. Първо трябва да отправите покана към дамата — всяко заклинание за призоваване може да свърши работа. Аз използвах Ормскърк43.

Разбира се, трудното беше да го нагодя така, че мис Авесалом и аз да влезем в съня ми по едно и също време — Ормскърк е толкова абстрактно заклинание, че човекът, когото призоваваме, може да попадне кажи-речи на всяко място по всяко време и да сметне, че е изпълнил задължението си — а това, признавам, не беше лесна задача. И все пак трябва да призная, че не съм недоволен от резултата. След това трябваше да отправя заклинание към себе си, за да заспя магически сън. Разбира се, бях чувал за подобни заклинания, но, честно казано, никога не бях виждал как се прави и затова ми се наложи да измисля свое — то, смея да кажа, е доста слабо, но какво можех да сторя?

— Всемогъщи Боже! — възкликна мистър Хънифут. — Нима искате да кажете, че на практика цялата тази магия е ваше собствено изобретение?

— Е, ами… — започна Стрейндж. — Колкото до това… разполагах с Ормскърк и построих всичко въз основа на него.

— О! Но дали Хедър-Грей не би било по-добра основа от Ормскърк? — попита мистър Сегундус44. — Простете, аз не съм практикуващ магьосник, но Хедър-Грей винаги ми се е струвал по-благонадежден от Ормскърк.

— Наистина ли? — попита Стрейндж. — Разбира се, чувал съм за Хедър-Грей. Наскоро започнах да си кореспондирам с един джентълмен от Линкълншир, който твърди, че притежава екземпляр от „Анатомия на Минотавъра“ на Хедър-Грей. Значи си струва да се прочете, така ли?

Мистър Хънифут заяви, че Хедър-Грей не е кой знае какво и че книгата му е най-помпозната безсмислица, която може да съществува, мистър Сегундус възрази, което заинтригува Стрейндж още повече и той почти забрави, че би трябвало да е ядосан на мистър Сегундус.

Та кой би могъл да се ядосва дълго на мистър Сегундус? Смея да твърдя, че на този свят има хора, способни да изпитват неприязън към добротата и дружелюбието и да се дразнят от любезността, но с радост ще кажа, че Джонатан Стрейндж не беше сред тях. Мистър Сегундус се извини, че е развалил магията му, и Стрейндж с усмивка и поклон каза, че мистър Сегундус не бива да се тревожи повече за това.

— Сър, няма защо да питам — каза Стрейндж на мистър Сегундус — дали сте магьосник. Лекотата, с която влизате в сънищата на други хора, е свидетелство за силата ви. Но и вие сте магьосник, нали, сър? — обърна се той към мистър Хънифут.

Горкият мистър Хънифут! Такъв директен въпрос, насочен към такова болно място! В душата си той все още бе магьосник и не му беше приятно да си спомня за тази своя загуба. Отговори, че съвсем доскоро се е занимавал с магия, но са го принудили да се откаже от заниманията си. Направил го е изцяло против волята си. Изучаването на магията, на добрата английска магия, според него е най-благородното занимание на света.

Стрейндж го погледна с известно учудване.

— Но аз не ви разбирам. Как може някой да ви накара да се откажете от заниманията си против вашата воля?

Мистър Сегундус и мистър Хънифут разказаха как са били членове на Ученото общество на магьосниците от Йорк и как обществото е било унищожено от мистър Норел.

Мистър Хънифут попита Стрейндж какво е мнението му за мистър Норел.

— О! — възкликна Стрейндж усмихнат. — Мистър Норел е светецът покровител на английските книгопродавци.

— Извинете, сър? — попита мистър Хънифут.

— О, името на мистър Норел се споменава навсякъде, където се продават книги, от Нюкасъл до