Докато мистър Хънифут и мистър Сегундус бързаха към Къщата на сенките в горещия следобед, те се тревожеха, че мистър Норел може да научи за пътешествието им (защото благодарение на адмиралите и министрите, които му изпращаха почтителни писма и го посещаваха в дома му, славата на мистър Норел растеше с всеки изминал час). Приятелите се бояха да не би магьосникът да си помисли, че мистър Хънифут е нарушил условията на договора. Затова те се погрижиха колкото може по-малко хора да знаят за пътуването им, потеглиха рано сутринта, без да предупредят когото и да било, отидоха пеша до една ферма, където наеха коне, и поеха по заобиколен път към Къщата на сенките.
В края на прашния бял път се издигаше висока порта. Мистър Сегундус слезе от коня, за да я отвори. Портата беше направена от хубаво кастилско ковано желязо, но от ръждата желязото бе придобило наситен тъмночервен цвят, а първоначалните орнаменти се бяха полуразпаднали и изкривили. Ръката на мистър Сегундус се покри с ръждиви следи, като че ли милион изсъхнали и стрити на прах рози бяха оформени в призрачно подобие на порта. Кованото желязо беше украсено с малки барелефни изображения на злобни, присмехулни лица, алени като тлеещи въглени и разпадащи се от ръжда, сякаш онази част от Ада, която сега обитаваха тези езичници, се надзираваше от разсеян демон, оставил пещта си да се нагорещи до червено.
Зад портата се простираха хиляди бледи рози, високи, окъпани в слънце брястове, ясени и кестени, които сякаш кимаха в чистото синьо небе. Имаше четири високи фронтона, множество дълги сиви комини и прозорци с каменни решетки. Но Къщата на сенките беше рухнала преди повече от век и градежът й се състоеше поравно от клони бъз и шипка и от сребрист варовик, от ухаещ на слънце бриз, желязо и дърво.
— Сякаш сме в Другите земи — каза мистър Сегундус и в ентусиазма си притисна лице към портата, от което по него останаха следи като от стрити на прах рози42. Той отвори портата и въведе коня си в имението. Мистър Хънифут го последва. Двамата завързаха конете си край каменен фонтан и тръгнаха из градината.
Земята около Къщата на сенките може би не заслужаваше наименованието „градина“. От сто години никой не я бе поддържал. Но не можеше да се нарече и гора. Нито пущинак. В английския език няма дума, подходяща да опише състоянието на градината на магьосник двеста години след смъртта му. Тя беше по- обрасла и по-неподредена от всяка градина, която мистър Сегундус и мистър Хънифут бяха виждали досега.
Мистър Хънифут се радваше на всичко, което виждаше. Той ахна при вида на голямата алея с брястове, където дърветата тънеха в море от яркорозови цветове напръстник. Бурно се възхити на дърворезба, изобразяваща лисица, понесла в уста малкото си. Весело изрази възторга си от магическата атмосфера на това място и заяви, че дори мистър Норел би могъл да научи нещичко от идването си тук.
Но в действителност мистър Хънифут не беше много чувствителен към атмосфери, докато мистър Сегувдус, от друга страна, се чувстваше неловко. Струваше му се, че градината на Авесалом му оказва странно въздействие. Докато с мистър Хънифут се разхождаха из нея, няколко пъти му идваше да заговори някого, когото уж познава отдавна. Или да попадне на място което сякаш бе виждал и преди. Но всеки път, точно когато беше на път да си спомни какво е искал да каже, мистър Сегувдус откриваше, че е взел за човек сянка, паднала върху някой розов храст. Главата на стария познат се оказваше клонка, обрасла с бледи рози, ръката му — друга клонка. Мястото което му се струваше познато, пейзажи, напомнящи детските му години, бяха случайно преплетени храсти с жълти цветове, полюшващи се клони бъз и озарена от слънце стена. Впрочем мистър Сегундус не можеше да се сети кой е старият познат или кое е мястото. Това го разтревожи до такава степен, че след половин час той предложи на мистър Хънифут да поседнат за малко.
— Скъпи ми приятелю! — възкликна мистър Хънифут. — Какво има? Болен ли сте? Много сте блед и ръцете ви треперят. Защо не казахте по-рано?
Мистър Сегундус прокара ръка по челото си и малко колебливо каза, че според него тук действа някаква магия. Определено има чувството, че е така.
— Магия? — попита мистър Хънифут. — Но каква магия би могло да има тук? — той нервно се огледа, сякаш очакваше всеки момент иззад някое дърво да изскочи мистър Норел. — Смея да предположа, че днешната жега ви е замаяла. На мен самия ми е доста горещо. Ама какви глупаци сме ние с вас да се подлагаме на това! Ето го лекът! Ето я прохладата! Сянката на високи дървета като тези край приятно ромолящ ручей като онзи там е най-доброто възстановително средство. Елате, мистър Сегундус, да поседнем!
Те седнаха на тревистия бряг на мътен поток. Топлият приятен въздух и уханието на рози успокоиха и утешиха мистър Сегундус. Очите му се затвориха. Отвориха се. Пак се затвориха. Отвориха се — бавно и тежко…
Той почти веднага започна да сънува.
На тъмно място пред него се издигаше висока врата. Тя беше изваяна от сребристосив камък, който леко блестеше сякаш на лунна светлина. Рамката й от двете страни бе оформена по подобие на двама мъже (или може би само на един, защото двамата изглеждаха еднакви). Мъжът като че ли се подаваше от стената и Джон Сегундус веднага разпозна в него магьосник. Лицето му не се виждаше ясно, но достатъчно, за да личи, че е младо и хубаво. На главата си мъжът носеше шапка с остър връх и гарванови криле от двете страни.
Джон Сегундус мина през вратата и в първия момент видя само черно небе, звезди и вятър. После забеляза, че всъщност това е стая, но разрушена. Въпреки това по стените, или каквото бе останало от тях, висяха картини, гоблени и огледала. Фигурите на гоблените се движеха и разговаряха помежду си, а част от огледалата не показваха вярно отражение на стаята: някои като че ли отразяваха съвсем други места.
В далечния край на помещението на колеблива смесица от лунна светлина и пламъци от свещи на масата седеше жена. Тя носеше облекло със старинна кройка, ушито от много повече плат, отколкото Джон Сегундус би сметнал за необходимо или дори възможно, състоящо се от една-единствена дреха. Цветът бе странно, древно, наситено синьо, а по дрехата подобно на звезди блестяха редки диаманти. Докато Джон Сегундус вървеше към нея, жената вдигна очи — странно коси очи, по-раздалечени, отколкото е прието да се смята за красиво, и на голямата й уста се появи усмивка, чието значение той не можа да разгадае. Трепкащата светлина от свещите загатваше за червен цвят на косата, също толкова наситен, колкото и синьото на роклята.
Изведнъж в съня на Джон Сегундус се появи още едно лице — джентълмен, облечен в модни дрехи. Той като че ли ни най-малко не се изненада при вида на изискано (макар и доста старомодно) облечената дама, но силно се учуди от присъствието на Джон Сегундус, протегна ръка, стисна го за рамото и го разтърси…
Мистър Сегундус установи, че мистър Хънифут го е стиснал за рамото и леко го разтърсва.
— Моля да ме извините! Но понеже крещяхте насън, реших, че може би ще искате да ви събудя.
Мистър Сегундус погледна зашеметен приятеля си.
— Сънувах сън. Много странен сън! И той разказа съня си на мистър Хънифут.
— Какво невероятно магическо място! — възкликна последният с одобрение. — Сънят ви, пълен с толкова причудливи символи и предзнаменования, е поредното доказателство за това!
— Но какво означава? — попита мистър Сегундус.
— О! — възкликна мистър Хънифут и се замисли. — Казвате, че дамата е била облечена в синьо? Синьото означава… чакайте да помисля… Безсмъртие, непорочност и вярност, символизира Юпитер и може да бъде свързано с калаен предмет. Уф! Какво ни говори това?
— Нищо, струва ми се — каза мистър Сегундус и въздъхна. — Да продължим разходката.
Мистър Хънифут, който нямаше търпение да види още неща, с готовност се съгласи и предложи да разгледат вътрешността на Къщата на сенките.
На безмилостната слънчева светлина къщата извисяваше мъгляв синьозелен силует в небето. На влизане в Голямата зала мистър Сегундус изкрещя.
— Какво? Какво има пък сега? — попита мистър Хънифут стреснат.
От двете страни на вратата се издигаха каменни статуи на Краля Гарван.
— Видях тези статуи в съня си — каза мистър Сегундус.
Щом влязоха в Голямата зала, той се заозърта. От огледалата и картините, които беше видял насън,