конците. Арабела се засмя, взе котката и започна да си играе с нея. Това беше точно една от онези кротки домашни сцени, които особено допадаха на Джонатан Стрейндж (макар че присъствието на мисис Редмънд му се струваше излишно, а за това на котката се колебаеше), и му допадаха най-вече защото в собствения си дом от дете не беше виждал друго освен студенина и злоба. Въпросът бе как да убеди Арабела, че и тя иска същото. Изведнъж усети прилив на вдъхновение и се обърна към мисис Редмънд:

— Накратко, мадам, не мисля, че ще имам време за земеделие. Ще изучавам магия.

— Магия! — възкликна Арабела и го погледна изненадана. Тя като че ли се канеше да го попита нещо, но точно в този така интересен момент стъпките на мистър Редмънд отекнаха в коридора. Той влезе, придружаван от помощника си Хенри Удхоуп — същия онзи Хенри Удхоуп, който беше брат на Арабела и приятел от детинство на Джонатан Стрейндж. Естествено, последваха поздрави и обяснения (Хенри Удхоуп не знаеше, че приятелят му ще идва) и за миг неочакваното изявление на Стрейндж беше забравено.

Господата идваха от събрание на енорията и след като всички седнаха, мистър Редмънд и Хенри съобщиха някои новини за църковните дела на мисис Редмънд и Арабела. После се поинтересуваха за пътуването на мистър Стрейндж, за състоянието на пътищата и за фермерите в Шропшир, Хиърфордшир и Глостършир (графствата, през които Стрейндж бе минал). В седем часа поднесоха чай. В последвалото мълчание, през което всички ядяха и пиеха, мисис Редмънд каза на съпруга си:

— Скъпи, мистър Стрейндж ще става магьосник — обяви тя, сякаш това бе най-естественото нещо на света, защото за нея беше точно така.

— Магьосник? — попита Хенри доста изненадан. — За какво ти е да ставаш магьосник?

Стрейндж не отговори веднага. Не искаше да разкрие истинската причина, която беше да впечатли Арабела с решимостта си да се занимава с нещо сериозно и научно, затова прибегна до единственото друго обяснение, което можа да измисли:

— Край един плет в Монк Гретън срещнах човек, който ми каза, че съм магьосник.

Мистър Редмънд се разсмя, оценявайки шегата.

— Превъзходно! — каза той.

— Наистина ли? — попита мисис Редмънд.

— Не разбирам — призна Хенри Удхоуп.

— Сигурно не ми вярвате — обърна се Стрейндж към Арабела.

— O, напротив, мистър Стрейндж! — отвърна тя усмихната. — Това е обичайният ви подход към нещата. Солидна основа за кариерата, която очаквам от вас.

Хенри каза:

— Но ако ще се посвещаваш на професия, макар че не виждам за какво ти е нужно това, след като вече получи наследството си, сигурно би могъл да избереш нещо по-добро от магия! Тя няма практическо приложение.

— О, мисля, че грешите! — обади се мистър Редмънд. — В Лондон има джентълмен, който побеждава французите, като им изпраща видения! Забравих как се казваше. Той има някаква теория… как я наричаше? Съвременна магия?

— Но с какво тази магия се отличава от някогашната? — попита мисис Редмънд. — И коя ще изберете вие, мистър Стрейндж?

— Да, кажете ни, мистър Стрейндж! — настоя Арабела с дяволита усмивка. — Коя ще изберете?

— Ще практикувам по малко и от двете, мис Удхоуп. По малко и от двете! Купих три заклинания от човека край плета — каза той на мисис Редмънд. — Искате ли да ги видите, мадам?

— О, да, разбира се!

— А вие, мис Удхоуп? — попита Стрейндж.

— За какво служат?

— Не знам. Още не съм ги прочел.

Джонатан Стрейндж извади от вътрешния си джоб трите заклинания на Винкулус и ги показа на любимата си.

— Много са мръсни — отбеляза Арабела.

— О, ние, магьосниците, не се гнусим от малко мръсотия. Впрочем смея да кажа, че са много стари. Древни и загадъчни заклинания като тези често…

— Отгоре е написана датата. 2 февруари 1808 година. Това е отпреди две седмици.

— Наистина ли? Не бях забелязал.

— „Две заклинания за прогонване на упорит човек от Лондон“ — прочете Арабела. — Не разбирам защо един магьосник ще иска хората да напускат Лондон.

— Не знам. В Лондон определено има твърде много хора, но ми изглежда трудна работа те да се пропъждат от града един по един.

— Но тези заклинания са отвратителни! Пълни са с духове и с ужасни неща! Карат човек да мисли, че ще срещне истинската си любов, а в действителност нищо такова не му се случва!

— Може ли да видя? — Стрейндж издърпа от ръцете на Арабела злобните заклинания, бързо ги прегледа и каза; — Честна дума, когато ги купих, не знаех нищо за съдържанието им, абсолютно нищо! Истината е, че човекът, който ми ги продаде, е скитник и мошеник. С моите пари успя да се измъкне от приют за бедни.

— Е, радвам се за него. Но заклинанията са наистина ужасни и аз се надявам да не ги използвате.

— А последното? „Заклинание за узнаване плановете на врага“. Мисля, че срещу това няма да възразите? Позволете ми да го изпробвам.

— Но дали ще подейства? Вие нямате врагове, нали?

— И да имам, не знам за тях. Така че няма да навредя на никого, ако опитам. В указанията се споменаваше за огледало и мъртви цветя40, затова Стрейндж и Хенри свалиха едно огледало от стената и го сложиха на масата. Цветята бяха по-трудни за намиране: беше февруари и единствените цветя, с които мисис Редмънд разполагаше, бяха малко изсушена лавандула, рози и мащерка.

— Тези ще свършат ли работа? — попита тя.

Стрейндж сви рамене.

— Кой знае? А сега… — той отново прегледа указанията. — Цветята трябва да се разпръснат наоколо, ето така. После трябва да очертая с пръст кръг върху огледалото. Разделям го на четири. Удрям три пъти по огледалото и казвам…

— Стрейндж — обади се Хенри Удхоуп, — откъде изнамери тези глупости?

— От човека край плета. Хенри, не ме слушаш.

— И как ти се стори, почтен човек ли беше?

— Почтен? Не, не бих казал. По-скоро ми се стори премръзнал. Да, „премръзнал“ е подходяща дума за него, а също и „гладен“.

— И колко плати за тези заклинания?

— Хенри! — възкликна Арабела. — Не чу ли как мистър Стрейндж току-що обясни, че ги е купил с благотворителни цели?

Стрейндж разсеяно чертаеше кръгове по повърхността на огледалото и ги разделяше на четвъртини. Арабела, която седеше до него, внезапно подскочи от изненада. Стрейндж погледна надолу.

— Всемогъщи Боже! — изкрещя той.

В огледалото се виждаше стая, но не гостната на семейство Редмънд. Беше по-малка стая, обзаведена добре, без излишна екстравагантност. Таванът, който бе доста висок, създаваше впечатлението, че тази стая се намира в голяма и може би богата къща. Имаше лавици, пълни с книги, други книги лежаха по масите. В камината гореше хубав огън, на бюрото имаше запалени свещи. Там седеше човек, погълнат от работа. Беше към петдесетгодишен, облечен съвсем просто, в сиво сако, тих, незабележим човек със старомодна перука на главата. На бюрото му лежаха разгърнати книги и той ту се зачиташе в една, ту записваше нещо в друга.

— Мисис Редмънд! Хенри! — извика Арабела. — Бързо елате! Вижте какво направи мистър Стрейндж!

— Но кой, за Бога, е този човек? — попита Стрейндж озадачен.

Той вдигна огледалото и надникна под него явно с мисълта, че там ще открие дребничък джентълмен в