ЕДИН ЛЕТЕН ДЕН през 1809 година двама пътници яздеха по прашен селски път в Уилтшиър. Небето беше дълбоко и искрящо синьо, а под него Англия се разстилаше като скица с плътни сенки и матови петна немилостива слънчева светлина. Край пътя се издигаше голям конски кестен и образуваше локва черна сянка и когато двамата конници нагазиха в нея, тя ги погълна и от тях останаха само гласовете.

— …И след колко време ще се решите да публикувате нещо? — попита единият. — Защото, знаете ли, трябва да го направите. Мислил съм по въпроса и смятам, че първо задължение на всеки съвременен магьосник е да публикува свои трудове. Учудвам се, че Норел не публикува нищо.

— Смея да предположа, че след време и той ще го направи — каза другият. — Колкото до моите публикации, кой би искал да прочете нещо написано от мен? Сега, когато всяка седмица Норел прави по едно ново чудо, не мисля, че трудът на магьосник теоретик би заинтересувал някого.

— О, прекалено скромен сте — отбеляза първият. — Не бива да оставяте всички възможности на Норел. Той не може да прави всичко.

— Може и го прави — отвърна вторият с въздишка.

Колко хубаво е да срещнеш стар приятел! Защото двамата пътници бяха мистър Хънифут и мистър Сегундус. Но защо ги заварваме яхнали коне — упражнение, което не подхожда на нито един от двамата и което никой от тях не прави често, мистър Хънифут — заради възрастта, а мистър Сегундус — заради бедността си? И то в такъв ден! Толкова горещ, че караше мистър Хънифут първо да се поти, после да се чеше и накрая да се обрива; ден, толкова ослепително слънчев, че несъмнено щеше да предизвика пристъп на главоболие у мистър Сегундус. И какво търсеха в Уилтшиър?

Случи се така, че в хода на търсенията, предизвикани от разказа на малката каменна фигура за момичето с бръшлян в косите, мистър Хънифут се натъкна на нещо и реши, че убиецът е мъж от Ейвбъри. Затова беше дошъл в Уилтшиър да прегледа някои стари документи в енорийската църква на Ейвбъри.

— Защото — обясни той на мистър Сегундус — ако разбера кой е мъжът, може би ще успея да открия кое е било момичето и каква тъмна сила го е подтикнала да я убие.

Мистър Сегундус тръгна с приятеля си, прегледа с него всички документи и му помогна да разчете старите текстове на латински. Но макар че обичаше стари документи (нямаше човек, който да ги обича повече) и силно вярваше в успеха на търсенията им, той тайно се съмняваше, че седем думи на латински, написани преди пет века, могат да обяснят един човешки живот. Но мистър Хънифут преливаше от оптимизъм. После на мистър Сегундус му хрумна, че след като така и така са в Уилтшиър, могат да се възползват от случая и да посетят Къщата на сенките, която се намираше в това графство и която и двамата не бяха виждали.

Повечето от нас са чували за Къщата на сенките в училище. Свързваме това място с магии и руини, но малцина от нас имат ясна представа за значението му. Истината е, че специалистите по история на магията все още спорят по този въпрос — и някои дори ще побързат да ви кажат, че Къщата на сенките няма никакво значение. Там не се е състояло нито едно важно събитие от историята на английската магия, нещо повече: от двамата магьосници, живели в къщата, единият е бил шарлатанин, а другият жена — все качества, които не създават добра репутация пред джентълмените магьосници и историци от последните години; и въпреки това в продължение на два века Къщата на сенките е известна като едно от най- магическите места в Англия.

Построена е през XVI век от Грегорий Авесалом, придворен магьосник на крал Хенри VIII и на кралиците Мария и Елизабет. Ако измерваме успеха на един магьосник по това колко и какви магии прави, то Авесалом изобщо не би могъл да се нарече магьосник, защото магиите му рядко са имали ефект. Ако обаче вземем предвид парите, спечелени от магьосника, и приемем това за основен признак, тогава Авесалом със сигурност се нарежда сред най-великите английски магьосници, живели някога, защото се е родил в бедност и е умрял приказно богат.

Едно от най-дръзките му постижения било това, че убедил датския крал да плати шепа диаманти за магия, която, както Авесалом твърдял, щяла да превърне плътта на шведския крал във вода. Естествено, магията не направила нищо подобно, но с парите, които получил от половината диаманти, Авесалом построил Къщата на сенките. Обзавел я с турски килими, венециански огледала и много други красиви неща и когато всичко било готово, станало нещо необичайно — а може би не. Някои учени вярват — а други не, — че магиите, които Авесалом твърдял, че прави за клиентите си, започнали да се случват в къщата от само себе си.

Една лунна нощ през 1610 година две слугини видели от прозорец на втория етаж двадесет-тридесет красиви дами и джентълмени да танцуват в кръг на поляната. През февруари 1666 година ирландец на име Валънтайн Грейтрейкс провел разговор на иврит с пророците Мойсей и Арон в малка алея край гладачницата. През 1667 година мисис Пенелъпи Челмортън, гостенка в къщата, се погледнала в едно огледало и видяла, че оттам наднича три-четири годишно момиченце. Пред очите на мисис Челмортън детето започнало да расте, докато заприличало на нея. Отражението продължило да старее и накрая се превърнало в съсухрено мъртво тяло. Тези и стотици други подобни легенди са изградили мрачната репутация на Къщата на сенките.

Авесалом имал едно дете — дъщеря на име Мария. Тя се родила в Къщата на сенките и прекарала там целия си живот, без да я напуска за повече от ден-два. В младежките й години къщата се посещавала от крале, посланици, учени, войници и поети. Дори след смъртта на баща й продължавали да идват хора, любопитни да видят края на английската магия, последния й цъфтеж в навечерието на дългата зима. По- късно, когато посетителите намалели, къщата западнала и започнала да се руши, а градината обрасла с бурени. Но Мария Авесалом отказвала да ремонтира бащината си къща. Дори парчетата от счупените чинии оставали разпилени по пода41.

Към петдесетата година на Мария Авесалом бръшлянът вече бил толкова жилав и избуял, че влизал през всички прозорци и правел подовете хлъзгави и опасни. Птиците пеели както отвън, така и вътре в къщата. Към стотната година и къщата, и обитателката й били еднакви развалини — макар че и двете били далеч от умиране. Мария живяла още четиридесет и девет години и една лятна сутрин издъхнала в леглото си, потънало в сенки от листата на големия ясен пред прозореца и обляно в светлината на изгряващото слънце.