— Странна работа! — отбеляза Джеръми Джоунс.

— А? — сепна се Стрейндж и забеляза, че са спрели пред бяла порта. Край пътя имаше спретната къщурка, боядисана в бяло. Беше построена наскоро, имаше шест стени и готически прозорци.

— Къде са хората? — попита Джеръми Джоунс.

— Какво? — учуди се Стрейндж.

— Това е пътен кантон, сър. Виждате ли, ето я табелата, на която пише каква такса трябва да се плати. Но няма жива душа. Да оставя ли шест пенса?

— Да, да. Както намериш за добре.

Джеръми Джоунс остави парите на прага на къщата и отвори портата, за да може той и господарят му да минат. Стотина ярда по-нататък се виждаше село. Имаше стара каменна църква, окъпана в златиста зимна светлина, алея със стари дървета, водеща неизвестно накъде, и към двадесет каменни къщички, от комините на които излизаше дим. Покрай пътя течеше поток. Бреговете му бяха обрасли със суха жълта трева, по чиито стръкчета блестяха ледени висулки.

— Къде са всички хора? — попита Джеръми.

— Какво? — Стрейндж се огледа и видя две момиченца да надничат през прозореца на близката къща. — Ето там.

— Не, сър. Това са деца. Аз говорех за възрастните. Не виждам никого.

Това беше самата истина: не се виждаха възрастни хора. Наблизо подтичваха пилета, върху купчина слама на една стара каруца лежеше котка, в полето пасяха коне, но хора нямаше. Още щом Стрейндж и Джеръми Джоунс излязоха от селото, причината за това необичайно състояние на нещата веднага се изясни. На стотина ярда от последната къща край един замръзнал жив плет се беше събрала тълпа. Хората бяха въоръжени с каквото им попадне — брадви, сърпове, тояги и пушки. Те представляваха причудлива гледка — едновременно зловеща и малко смешна. Страничен наблюдател би си помислил, че селото се е вдигнало на война срещу голите храсти и трънаци. Ниското зимно слънце огряваше селяните и къпеше в позлата дрехите, оръжията и необяснимо напрегнатите им лица. Зад тях се точеха дълги синкави сенки. Те бяха потънали в мълчание и когато някой помръднеше, движенията му бяха много предпазливи, сякаш се мъчеше да не вдига шум.

Докато минаваха покрай тях, Стрейндж и Джеръми се надигнаха в седлата и източиха вратове да видят къде се взират селяните.

— Чудна работа! — възкликна Джеръми, когато се отдалечиха. — Там нямаше нищо!

— Не — отвърна Стрейндж, — имаше човек. Не се учудвам, че не сте го видели. И аз отначало го взех за храст, но със сигурност беше човек — побелял, измършавял, похабен от годините, заприличал на храст, но все пак човек.

Пътят минаваше през тъмна зимна гора. Гледката бе събудила любопитството на Джеръми Джоунс и той се чудеше какъв е бил този човек и какво са искали селяните от него. Стрейндж отговори веднъж-дваж на въпросите му, но скоро се унесе в мисли за мис Удхоуп.

„Най-добре да избягвам разговори за промените, които ще настъпят след смъртта на баща ми — мислеше той. — Прекалено опасно е. Ще заговоря на леки, незначителни теми, като например приключенията по пътя. Кое от нещата, които видяхме, би й се сторило интересно?“

Стрейндж вдигна глава. Наоколо се издигаха тъмни влажни дървета. „Все трябва да има нещо.“ Той си спомни една вятърна мелница, която бе видял край Хиърфорд — за едно от крилата й се беше закачила детска червена пелерина. Докато крилата се въртяха, пелерината ту се влачеше в кишата и калта, ту политаше във въздуха, развявайки се като ален флаг. „Прилича на някаква алегория. После мога да й разкажа за празното село, за децата, които надничаха иззад пердетата на прозореца — едното държеше в ръка кукла, а другото — дървено конче. После ще й кажа за смълчаната тълпа, въоръжена с брадви, сърпове и пушки, и за човека зад плета.“

„О, бедният човек! — несъмнено ще възкликне тя. — Какво стана с него?“ „Не знам“ — ще отвърне Стрейндж. „Но вие сте спрели да му помогнете, нали?“ — ще попита тя. „Не“ — ще каже той. „О!“ — ще възкликне тя…

— Спри! — извика Стрейндж и дръпна юздите на коня си. — Не може така! Трябва да се върнем. Мисълта за човека зад плета не ми дава мира.

— О! — възкликна Джеръми Джоунс с видимо облекчение. — Много се радвам да го чуя, сър. И аз все за това си мисля.

— Не си се сетил да вземеш чифт пистолети, нали? — попита Стрейндж.

— Не, сър.

— П-по… — започна той и се сепна, защото мис Удхоуп не одобряваше ругатните. — А нож? Или нещо подобно?

— Не, сър, нищо. Но не се тревожете — Джеръми скочи от коня си и тръгна към храстите. — Ще направя тояги от тези клони. Ще свършат почти същата работа като чифт пистолети.

Той видя наръч здрави клони, които някой беше отсякъл от близките дървета и бе захвърлил на земята. Вдигна един от тях и го подаде на Стрейндж. Той не беше точно тояга, по-скоро дебел клон, от който стърчаха неокастрени вейки.

— Е — колебливо каза Стрейндж, — все е по-добре от нищо.

Джеръми се въоръжи с друг клон и двамата потеглиха обратно към селото и мълчаливата тълпа.

— Хей, ти! — провикна се Стрейндж, обръщайки се към мъж в овчарски кожух, омотан в няколко шала и с широкопола шапка на главата, и размаха тоягата по начин, който се надяваше да изглежда заплашителен. — Какво…?

Няколко мъже от тълпата едновременно се обърнаха и долепиха пръсти до устните си.

Един от селяните се приближи към конниците. Той беше по-добре облечен от първия, към когото Стрейндж се бе обърнал — в дебело кафяво палто. Допря пръсти до шапката си и много тихо каза:

— Моля за извинение, сър, но дали не можете да отведете конете по-надалеч? Те вдигат голям шум с тропота и пръхтенето си.

— Но… — започна Стрейндж.

— Тихо, сър! — прошепна мъжът. — Гласът ви! Много високо говорите! Ще го събудите!

— Да го събудя ли? Кого?

— Човека под плета, сър. Той е магьосник. Не сте ли чували, че ако събудите магьосник, преди да се е наспал, сънищата ще излязат от главата му и ще се разпилеят по света?

— А кой знае какви ужасии сънува! — добави друг мъж, също шепнешком.

— Но как… — понечи да каже Стрейндж. Отново няколко души от тълпата се обърнаха, възмутено се намръщиха и му направиха знаци да говори по-тихо.

— Но откъде знаете, че е магьосник? — попита той шепнешком.

— О, преди два дни дойде в Монк Гретън, сър. Разправи на всички, че е магьосник. Първия ден подлъга няколко деца от селото ни да откраднат хляб и бира от килерите на къщите си и да кажат, че ще ги носят на Кралицата на феите. Вчера го намерихме да се скита в земите на Фаруотър Хол, най-голямото тукашно имение. Мисис Мороу, стопанката, му плати да й предскаже бъдещето, но той й казал само, че синът й, капитан Мороу, е убит от французите. И сега бедната дама е на легло и казва, че няма да стане, докато е жива. Затова, сър, ни дотегна от този човек. Искаме да го прогоним. А не си ли тръгне, ще го изпратим в приют за бедни.

— Е, звучи съвсем разумно — прошепна Стрейндж. — Но това, което не разбирам, е…

Точно в този момент мъжът под плета отвори очи. Тълпата издаде тиха всеобща въздишка и няколко души отстъпиха назад.

Мъжът се измъкна изпод плета. Това не беше лесна работа, защото отделни части от плета — клонки, тръни, листа, — през нощта се бяха заплели в дрехите, краката и косата му или от леда бяха полепнали по него. Той седна. Ни най-малко не се учуди от насъбралата се публика; всъщност дори като че ли очакваше да я види. Огледа тълпата и няколко пъти шумно подсмръкна и изсумтя.

Мъжът прокара пръсти през косата си, за да я очисти от сухите листа, клони и множеството тръни.

— Протегнах ръка — промърмори той, без да се обръща към никого конкретно — и реките на Англия потекоха в обратна посока.

Магьосникът разхлаби шала на врата си и извади няколко паяка, които се бяха приютили под дрехите