В студеното време земята се беше покрила с неприятна смесица от лед и замръзнала кал и докато записваше подробностите в мазен тефтер, Винкулус някак се подхлъзна и падна върху съмнителния галантерист. Направи опит да се изправи, но заледената земя бе толкова предателски хлъзгава, че той се видя принуден да използва клиента като своего рода стълба, по която да се изкатери. Съмнителният галантерист видимо се потресе от силните изпарения на пиво и зеле, които го облъхнаха от Винкулус, както и от хватката на костеливите пръсти, които се вкопчиха в него, но не каза нищо.

— Извинете — промърмори магьосникът, когато най-после се изправи.

— Няма защо — учтиво отговори съмнителният галантерист, докато тупаше палтото си от засъхналите трохи, замръзналата мазнина, мръсотия и други следи от допира на Винкулус до него.

Самият Винкулус също оправи дрехите си, които в суматохата се бяха поизкривили.

Съмнителният галантерист продължи разказа си:

— Та както казах, търговията ми върви и шапките ми са търсени в цял Уиндзор. Не минава и седмица без някоя от принцесите в замъка да не поръча нова шапка или финтифлюшка. Сложих на вратата си голямо позлатено гипсово копие на кралския герб като знак за кралското покровителство, което е голяма чест за мен. И все пак галантерията иска много работа. Нощем до късно шия шапки, броя пари и така нататък. Струва ми се, че животът ми ще бъде много по-лесен, ако някоя от принцесите се влюби в мен и се оженим. Имате ли заклинание за такива случаи, магьоснико?

— Заклинание за любов? Разбира се. Но ще струва скъпо. Обикновено вземам четири шилинга за омагьосване на доячка, десет шилинга — за шивачка и шест гвинеи за вдовица със собствена търговия. За принцеса… хм… — Винкулус се почеса с мръсни нокти по небръснатата буза. — Четиридесет гвинеи — дръзко подхвърли той.

— Добре.

— И коя е тя? — попита Винкулус.

— Коя коя е? — не разбра съмнителният галантерист.

— Принцесата.

— Ами те всичките са еднакви, нали? За различните принцеси различна цена ли искате?

— Не, не бих казал. Ще ви напиша заклинанието на хартия. Скъсайте я на две и зашийте едната половина на гърдите на сакото си. Другата половина трябва да поставите тайно в дреха на принцесата, която най-много ви харесва.

Съмнителният галантерист се изненада.

— И как, за Бога, ще направя това?

Винкулус го погледна.

— Нали току-що казахте, че вие лично шиете шапките им? Съмнителният галантерист се разсмя.

— Ах, да! Разбира се.

Винкулус го изгледа подозрително.

— Вие сте галантерист, колкото аз съм…

— Магьосник? — предположи съмнителният галантерист. — Трябва да признаете, че това не е единствената ви професия. В края на краищата, току-що пребъркахте джобовете ми.

— Само защото исках да разбера що за мошеник сте — отвърна Винкулус, тръсна ръка и нещата, които бе извадил от джобовете на съмнителния галантерист, паднаха от ръкава му. Там имаше шепа сребърни монети, две златни гвинеи и три-четири сгънати листа хартия. Винкулус взе хартиите.

Листата бяха малки и дебели, с превъзходно качество. Бяха от горе до долу изписани със ситен, прилежен почерк. Най-отгоре на първия лист пишеше: „Две заклинания за прогонване на упорит човек от Лондон и едно заклинание за узнаване плановете на врага“.

— Магьосникът от „Дановер Скуеър“! — заяви Винкулус. Чайлдърмас (защото това беше той) кимна.

Винкулус прочете заклинанията. Първото трябваше да накара омагьосания да повярва, че всеки църковен двор в Лондон е обитаван от духовете на погребаните там мъртъвци, а всеки мост — от тези на самоубийците, хвърлили се в реката. Омагьосаният щеше да вижда духовете така, както са изглеждали при смъртта си, с всички следи от насилие, болести и старост. Щеше да изпита такъв страх, че нямаше да смее да припари до никой мост и до никоя църква, което в Лондон е голямо неудобство, защото мостовете са раздалечени на не повече от сто ярда, а църквите — на още по-малко. Второто заклинание имаше за цел да убеди омагьосания, че извън града ще намери единствената си истинска любов и щастие в изобилие, а третото, с което се узнават плановете на врага, действаше с помощта на огледало и имаше за цел да даде възможност на Чайлдърмас да шпионира Винкулус.

Винкулус се подсмихна.

— Можете да предадете на своя панаирджийски магьосник, че заклинанията му са безсилни срещу мен!

— Наистина ли? — саркастично попита Чайлдърмас. — Е, сигурно е така, защото още не съм ги произнесъл.

Винкулус хвърли листата хартия на земята.

— Направете го сега! — той надменно скръсти ръце и зашари с очи, както правеше, когато призоваваше духа на река Темза.

— Благодаря, но не искам.

— И защо?

— Защото и аз като вас не обичам да ми казват как да си върша работата. Господарят ми нареди да се погрижа да напуснете Лондон. Ще го направя, но по свой начин, не по неговия. Елате, Винкулус. Мисля, че ще е най-добре да поговорим.

Винкулус се замисли над предложението.

— А дали може да поговорим някъде на топло? В кръчма, да речем?

— Разбира се, щом искате.

Листата със заклинанията на Норел се разпиляха в краката им. Винкулус се наведе, събра ги и без да обръща внимание на полепналата по тях слама и кал, и ги пъхна във вътрешния джоб на палтото си.

Февруари 1808 година