всичките си влиятелни приятели с молба да ви прогонят. Помоли лорд Хоуксбъри и сър Уолтър Поул да се оплачат на краля от вас. Мисля, че дори искаше Негово величество да изпрати армия срещу вас, но лорд Хоуксбъри и сър Уолтър казаха, че кралят едва ли би си направил този труд за нищо и никакъв окъсан уличен магьосник. Тогава ми хрумна, че ако Негово величество узнае, че по някакъв начин сте застрашили непорочността на дъщерите му, може да погледне другояче на въпроса37. Чайлдърмас отпи голяма глътка от топлия ейл с подправки.

— Но кажете, Винкулус, не ви ли омръзнаха лъжливите заклинания и измислените ясновидства? Половината ви клиенти ви се присмиват. Те не вярват в магиите ви повече от мен. Времето ви е отминало. Сега в Англия има истински магьосник.

Винкулус изсумтя с отвращение.

— Магьосникът от „Хановер Скуеър“? Всички важни особи в Лондон говорят, че не са виждали по-честен човек от него. Но аз познавам магьосниците и магията и ще ви кажа едно: всички магьосници лъжат, а този най-много от всички.

Чайлдърмас сви рамене, сякаш не си заслужаваше да отговаря на това. Винкулус се надвеси над масата:

— Магията ще се изпише на скалите, но умовете им не ще я съхранят. Зиме голите дървета ще бъдат черни писмена, но те не ще ги разгадаят.

— Дървета и скали, а, Винкулус? Кога за последно сте виждали дърво или скала? Защо не кажете, че магията ще се изпише на мръсните стени на сградите или че димът пише магия по небето?

— Това пророчество не е мое!

— Ах, да. Разбира се. Вие твърдите, че е пророчество на Краля Гарван. Е, в това няма нищо необичайно. Всеки шарлатанин, когото съм срещал, носи послание от Краля Гарван.

— Ще седя на черен трон в сенките — промърмори Винкулус, — но те няма да ме видят. Дъждът ще направи врата за мен, та да мина.

— Точно така. Е, след като не сте съчинили това пророчество, къде го намерихте?

В първия миг Винкулус като че ли не искаше да отговори, но после каза:

— Пише го в една книга.

— Книга? Каква книга? Моят господар има много богата библиотека и не знае да има такова пророчество.

Винкулус не каза нищо.

— Тази книга ваша ли е? — попита Чайлдърмас.

— У мен е.

— А откъде я имате? От кого я откраднахте?

— Не съм я откраднал. Наследих я. Тя е най-славното и най-тежко бреме, стоварвало се на плещите на човек в наши дни.

— Ако е наистина ценна, можете да я продадете на Норел. Той плаща щедро за книги.

— Магьосникът от „Хановер Скуеър“ никога няма да притежава тази книга. Няма дори да я зърне.

— И къде държите такава ценна вещ?

Винкулус се изсмя хладно, сякаш искаше да каже, че не би доверил това на слугата на врага си.

Чайлдърмас повика момичето и поиска още ейл. Двамата отново потънаха в мълчание. После Чайлдърмас извади от вътрешния джоб на палтото си колода карти и ги показа на Винкулус.

— Марсилски карти. Виждали ли сте такива досега?

— Много пъти — отвърна Винкулус. — Но тези са различни.

— Копирах ги от колодата карти на един моряк, с когото се запознах в Уитби. Той ги купил в Генуа с намерението да ги използва за търсене на пиратски съкровища, но когато ги разгледал, установил, че не ги разбира. Предложи да ми ги продаде, но аз бях беден и не можех да платя цената, която искаше. Затова сключихме сделка: аз да му предскажа бъдещето, а в замяна той да ми ги заеме, за да ги прерисувам. За съжаление корабът му отплава, преди да съм завършил цялата колода и половината са правени по памет.

— И какво бъдеще му предсказахте?

— Каквото го очакваше. Че ще се удави до края на годината.

Винкулус се подсмихна одобрително.

Оказа се, че когато Чайлдърмас сключвал сделката с мъртвия моряк, нямал пари дори за хартия и затова картите бяха нарисувани на гърбовете на кръчмарски сметки, списъци от перачници, писма, стари разписки и театрални афиши. По-късно той залепил рисунките върху цветен картон, но през някои от тях прозираше написаното от обратната страна и това придаваше на картите доста странен вид.

Чайлдърмас нареди една до друга девет карти. Обърна първата.

Под рисунката имаше цифра и наименование: VIIII. Отшелникът. На картата беше изобразен старец в монашеско расо с качулка. Той държеше лампа и се подпираше на тояга, сякаш от много седене и четене бе загубил способността си да ходи. Лицето му беше изпито и подозрително. Около него се издигаше сух дим, който обгръщаше зрителя, сякаш самата карта бе потънала в прах.

— Хм! — започна Чайлдърмас. — Понастоящем действията ви са подвластни на волята на един отшелник. Е, това вече го знаем.

Следващата карта беше Шутът — единствената неномерирана карта с картинка, сякаш героят, когото изобразява, е в известен смисъл извън събитията. На картата на Чайлдърмас бе нарисуван човек, който вървеше по път край зелено дърво. Той имаше тояга, на която да се подпира, и друга с вързоп на края, преметнат през рамо. След него подтичваше малко кученце. Рисунката трябваше да изобразява древен шут или смешник. На шапката му имаше звънче, а отстрани на коленете му бяха завързани панделки, които Чайлдърмас бе оцветил в червено и зелено. Изглежда, самият Чайлдърмас не знаеше как точно да изтълкува тази карта, защото се позамисли, преди да обърне следващите две карти: VIII. Справедливостта, жена с корона, която държеше меч и везни, и Двойка жезли. Жезлите бяха кръстосани и освен всичко останало навеждаха на мисълта за кръстопът. Чайлдърмас се изсмя.

— Виж ти, виж ти! — възкликна той, скръсти ръце и закачливо погледна Винкулус. — Тази карта тук — и той почука с пръст по Справедливостта — ми казва, че сте претеглили възможностите си и сте стигнали до решение. А тази — Чайлдърмас посочи двойката жезли — означава, че решението ви е да тръгнете на път. Изглежда съм си загубил времето. Вие вече сте решили да напуснете Лондон. Толкова протестирахте, Винкулус, а отдавна сте искали да заминете!

Винкулус сви рамене, сякаш искаше да каже: „А вие какво очаквахте?“

Петата карта беше Пажът на чашите. От един паж се очаква да е млад, но рисунката изобразяваше мъж в зряла възраст, свел глава. Косата му беше разчорлена, а брадата — гъста. В лявата си ръка държеше тежка чаша, но едва ли на това се дължеше странно напрегнатата му поза — освен ако тази чаша не беше най-тежката на света. Не, като че ли му тежеше нещо друго, не толкова забележимо. Поради естеството на материалите, които Чайлдърмас беше използвал за направата на картите си, рисунката изглеждаше много особена. На гърба й имаше някакво писмо и буквите прозираха през хартията. Дрехите на пажа представляваха плетеница от заврънкулки и дори по лицето и ръцете му се виждаха части от букви.

Когато видя картата, Винкулус се засмя, сякаш я позна. Той почука по нея като за дружески поздрав. Може би това накара Чайлдърмас да се почувства по-малко уверен отпреди.

— Носите послание, което трябва да предадете на някого — колебливо произнесе той.

Винкулус кимна.

— А дали следващата карта ще ми покаже този човек? — попита магьосникът.

— Да.

— А! — възкликна Винкулус и сам обърна шестата карта.

Шестата карта беше Рицарят на жезлите. Мъж с широкопола шапка, яхнал светъл кон. Пейзажът, през който минаваше, се състоеше от няколко скали и тревички под копитата на коня му. Дрехите му бяха добре скроени и скъпи наглед, но по някаква необяснима причина мъжът носеше тежка тояга. Всъщност думата „тояга“ би била пресилена. В действителност това беше дебел клон, отсечен от дърво или жив плет: от него стърчаха неокастрени листа и вейки.

Винкулус взе картата и започна да я разглежда.

Седмата карта беше Двойка мечове. Чайлдърмас не каза нищо, а веднага обърна осмата — Обесеният.