Деветата карта беше Светът. На нея бе изобразена гола танцуваща жена, в четирите ъгъла на картата имаше ангел, орел, крилат телец и крилат лъв — символите на евангелистите.

— Можете да очаквате среща — каза Чайлдърмас, — която ще донесе някакво изпитание, може би дори смърт. Картите не разкриват дали ще оживеете или не, но каквото и да стане, това — той докосна последната карта — показва, че ще постигнете целта си.

— Е, сега вече знаете ли кой съм? — попита Винкулус.

— Не съвсем, но сега знам за вас повече, отколкото преди.

— Виждате ли, че не съм като другите?

— По нищо тук не личи, че сте нещо повече от шарлатанин — каза Чайлдърмас и започна да събира картите си.

— Почакайте — спря го Винкулус. — Сега аз ще ви предскажа бъдещето. Той взе картите и нареди девет на масата. После ги обърна една по една:

XVIII. Луната, XVI. Кулата, обърната надолу, Девятка мечове, Пажът на жезлите, Десятка жезли, обърната надолу, II. Папесата, X. Колелото на съдбата, Двойка пентакли, Кралят на чашите. Винкулус взе Кулата и я разгледа, но не каза нищо. Чайлдърмас се засмя.

— Прав сте, Винкулус. Вие не сте като другите. Тук, на масата, лежи моят живот. Но вие не можете да го разчетете. Чуден човек сте — точно обратното на магьосниците от последните векове. Те са отлично образовани, но нямат дарба. Вие имате дарба, но не и познания. Не можете да използвате това, което виждате.

Винкулус се почеса по увисналата кирлива буза с мръсни нокти. Чайлдърмас отново започна да събира картите, но магьосникът пак го спря и направи знак да наредят картите още веднъж.

— Какво? — попита Чайлдърмас изненадан. — Аз ви предсказах бъдещето. Вие не успяхте да предскажете моето. Какво още?

— Ще предскажа неговото бъдеще.

— Чие? На Норел? Но вие няма да го разберете.

— Разбъркайте картите — упорито отсече Винкулус.

Чайлдърмас ги разбърка и Винкулус нареди девет. После обърна първата карта. IIII. Императорът. На нея беше изобразен крал, седнал на трон на открито с обичайните кралски атрибути — корона и скиптър. Чайлдърмас се наведе и погледна картата.

— Какво има? — попита Винкулус.

— Изглежда, че не съм я прерисувал много добре. Досега не бях го забелязал. Мастилото не е нанесено както трябва. Линиите са дебели и размазани, косата и дрехата на императора изглеждат почти черни. И някой е оставил мръсен отпечатък от пръст върху орела. Императорът би трябвало да е по-възрастен, а аз съм нарисувал млад мъж. Ще опитате ли да я изтълкувате?

— He — отвърна Винкулус и презрително вирна брадичка, приканвайки Чайлдърмас да обърне следващата карта.

IIII. Императорът. Последва кратко мълчание.

— Това е невъзможно — каза Чайлдърмас. — В тестето няма двама Императори. Сигурен съм.

Този крал беше по-млад и по-зловещ от предишния. Косата и дрехите му бяха черни, а короната на главата му се свеждаше до тънка лента светъл метал. На картата нямаше отпечатък от пръст, но голямата птица в ъгъла определено беше черна и приличаше не толкова на орел, колкото на нещо далеч по- английско: гарван.

Чайлдърмас обърна третата карта. IIII. Императорът. После четвъртата. IIII. Императорът. На петата номерът и името на картата бяха изчезнали, но рисунката беше същата: млад тъмнокос крал, в чиито нозе важно стои голяма черна птица. Чайлдърмас обърна всички карти. Дори прегледа останалите в тестето, но в безпокойството си ги изтърва и картите се разпиляха навсякъде около него. Чайлдърмас се намери в обкръжението на черни крале, които кръжаха в студения сив въздух. На всяка карта беше изобразена същата фигура със същото бледо, неумолимо изражение.

— Ето! — тихо каза Винкулус. — Така предайте на магьосника от „Хановер Скуеър“! Това е миналото му, настоящето му и бъдещето му!

Естествено, когато Чайлдърмас се върна на „Хановер Скуеър“ и разказа на мистър Норел за случилото се, господарят му много се ядоса. Това, че Винкулус продължаваше да го предизвиква, беше достатъчно лошо; че имаше книга, която, както твърдеше, мистър Норел няма да прочете, бе още по-лошо; но че бе дръзнал да предскаже бъдещето му и го бе заплашил с рисунки на черни крале, беше направо нетърпимо.

— Изиграл те е! — гневно обяви мистър Норел. — Скрил е твоето тесте и го е подменил със свое. Не мога да повярвам, че си се хванал!

— Наистина — съгласи се мистър Ласелс и хладно изгледа Чайлдърмас.

— О, несъмнено Винкулус не прави друго, освен да мами хората — намеси се Дролайт. — Но все пак бих се радвал да видя това. Обожавам Винкулус. Трябваше да ми кажете, че ще ходите при него, мистър Чайлдърмас. Щях да ви придружа.

Чайлдърмас пренебрегна забележките на Ласелс и Дролайт и се обърна към мистър Норел:

— Дори ако допуснем, че е достатъчно ловък, за да ме изиграе по този начин, което ми се вижда слабо вероятно, откъде би могъл да знае, че имам тесте марсилски карти? Откъде, след като самият вие не го знаехте?

— Така е и трябва да се радваш, че не съм го знаел! Да предсказваш бъдещето с карти — едва ли има нещо, което да презирам повече! О, цялата работа е била гнила от самото начало!

— А тази книга, която Винкулус твърди, че притежава? — попита Ласелс.

— Да, наистина — каза мистър Норел. — Странното пророчество. Осмелявам се да предположа, че не е нищо ценно, но има един-два израза, които подсказват древен произход. Мисля, че ще е най-добре да прегледам книгата.

— Е, мистър Чайлдърмас? — попита Ласелс.

— Не знам къде я държи.

— В такъв случай разбери.

И така, Чайлдърмас пусна шпиони по следите на Винкулус и първото и изненадващо откритие, което те направиха, беше, че Винкулус е женен. Всъщност дори много по-женен от повечето хора. Съпругите му бяха пет на брой, пръснати из различни енории в Лондон и близките градове и села. Най-възрастната беше на четиридесет и пет, а най-младата на петнадесет и никоя от тях не подозираше за съществуването на останалите четири. Чайлдърмас отиде и се срещна с всяка поотделно. На две се представи като съмнителния галантерист, на трета — като митнически служител, при четвъртата се появи като пиян и безпътен комарджия, а на петата каза, че макар всички да го познават като слуга на великия мистър Норел от „Хановер Скуеър“, той всъщност е негов съперник магьосник. Две се опитаха да го оберат, една каза, че ще му каже каквото поиска срещу бутилка джин, една се опита да го заведе на сбирка в методистката църква, а петата, за голямо учудване на всички, се влюби в него. Но в крайна сметка усилията му не доведоха до нищо, защото никоя от жените не знаеше Винкулус да притежава каквото и да било, камо ли книга, а още по-малко къде я държи.

Мистър Норел не искаше да повярва на това и в малкия си кабинет на втория етаж правеше заклинания, взираше се в сребърен леген с вода, разглеждаше домовете на петте съпруги на Винкулус, но никъде не откриваше предмет, който да прилича на книга.

Междувременно над него, в малка стаичка, която бе определил за лично ползване, Чайлдърмас редеше картите си. Всички те бяха възвърнали първоначалния си вид, с изключение на Императора, който така и не се отърси от наподобяващия Краля Гарван облик. Някои карти излизаха отново и отново, сред тях Асо чаши — подобие на църковен потир с такава сложна форма, че повече приличаше на укрепен град, поставен върху столче, и II. Папесата. Според тълкуването на Чайлдърмас и двете карти означаваха нещо скрито. С нежелана честота се появяваше и поредица от жезли, но винаги големи числа — седмици, осмици, деветки и десетки. Колкото повече Чайлдърмас се взираше в тези редици от жезли, толкова повече му приличаха на изписани редове. И в същото време бяха препятствие, пречка към разбирането на смисъла, в резултат на което Чайлдърмас стигна до извода, че каквато и да е книгата на Винкулус, тя е на неизвестен език.