ДЖОНАТАН СТРЕЙНДЖ съвсем не приличаше на баща си. Не беше алчен, не беше горделив, не беше сприхав и заядлив. Но макар да нямаше видими пороци, добродетелите му също не изпъкваха. На увеселителни тържества в Уеймът и в гостните на Бат модните светски люде, с които се срещаше, често го обявяваха за „най-очарователния мъж на света“, но това, което имаха предвид, беше само че говори добре, танцува добре, ходи на лов и играе карти, както подобава на един джентълмен.

На външен вид той бе доста висок и минаваше за добре сложен. Някои го смятаха за хубав, но това в никакъв случай не беше всеобщото мнение. Лицето му притежаваше два недостатъка: дълъг нос и иронично изражение. Освен това косата му имаше червеникав оттенък, а както всички знаят, няма червенокос, когото хората да смятат за наистина красив.

По времето на смъртта на баща си Джонатан Стрейндж бе изцяло погълнат от идеята да убеди една млада дама да се омъжи за него. В деня, когато баща му почина, той се прибра от Шрусбъри, слугите му съобщиха новината и първата му мисъл беше за това как случилото се ще повлияе на плановете му. Дали сега дамата щеше да бъде по-склонна да каже „да“? Или не?

Този брак беше от онези, които изглеждаха най-лесни за уреждане. Всички приятели на бъдещата двойка одобряваха идеята, а братът на дамата — единственият й роднина — желаеше брака не по-малко от самия Джонатан Стрейндж. Вярно, че Лорънс Стрейндж имаше възражения срещу бедността на дамата, но след като замръзна до смърт в кабинета си, вече не беше в състояние да създаде сериозни пречки за брака.

Но макар че Джонатан Стрейндж от месеци открито преследваше младата дама, годежът, който всички очакваха, не се състоя. Не защото дамата не го обичаше — той беше убеден в чувствата й, — но понякога изглеждаше така, сякаш тя се бе влюбила в мистър Стрейндж с едничката цел да се кара с него. Той не можеше да си го обясни. Мислеше, че е задоволил всички желания на дамата в посока към подобряване на поведението си. Беше свел почти до минимум играта на карти и на други видове комар, а и пиеше съвсем малко — не повече от бутилка на ден. Беше й казал, че няма нищо против да ходи по-често на църква, ако това ще й достави удоволствие — да речем, веднъж седмично или дори два пъти, ако тя настоява, — но дамата отвърна, че предпочита да остави тези въпроси на собствената му съвест, че подобен род неща не могат да се диктуват от друг човек. Джонатан Стрейндж знаеше, че избраницата му не одобрява честите му разходки до Бат, Брайтън, Уеймът и Челтънхам, и я увери, че няма причини да се чувства застрашена от жените, които посещават подобни места — несъмнено те са очарователни, но не представляват интерес за него. Тя каза, че не това я тревожи. Всъщност дори не се е замисляла за това. Просто й се иска той да намери по-добър начин за прекарване на времето си. Не че иска да го поучава, а и самата тя обожава развлеченията, но постоянен низ от развлечения… Наистина това ли иска мистър Стрейндж от живота? Нима се чувства щастлив?

Той й каза, че е напълно съгласен с нея и през последните години постоянно е правил планове да се захване с някаква професия или да се посвети на учение. Плановете сами по себе си са били отлични. Мислил е да намери непризнат поет и да стане негов покровител, да учи право, да събира фосили по брега на Лайм Реджис, да купи чугунолеярна и да изучи занаята, да разпита един приятел за новите методи, използвани в земеделието, да учи теология и да довърши четенето на една много интересна книга по инженерство, която ясно си спомня, че е оставил на малка масичка в далечния ъгъл на бащината си библиотека преди две-три години. Но пред всички тези планове изникваше някое непреодолимо препятствие. Непризнати поети се намираха далеч по-трудно, отколкото Джонатан Стрейндж си беше представял38; книгите по право бяха скучни, той не можеше да си спомни името на приятеля, който разбираше от земеделие, а в деня, когато се канеше да тръгне за Лайм Реджис, валеше силен дъжд.

И така нататък, и така нататък. Джонатан Стрейндж каза на младата дама, че искрено съжалява за това, че още преди години не е постъпил във флота. Нищо на света не би му подхождало повече! Но баща му никога не би се съгласил да го пусне, а сега той беше вече на двадесет и осем. Вече беше твърде късно за кариера във флота.

Името на тази необичайно взискателна млада дама беше Арабела Удхоуп, дъщеря на помощник енорийския свещеник в църквата „Сейнт Суитин“ в Клънбъри39. По времето, когато почина Лорънс Стрейндж, тя беше на продължително гостуване у приятели в Глостършир Вилидж, където брат й служеше като помощник на енорийския свещеник. Съболезнователното й писмо пристигна в дома на Стрейндж сутринта преди погребението. В него се изразяваха обичайните чувства на съболезнование за загубата, примесени с разбиране за множеството недостатъци на мистър Стрейндж- старши като родител. Но имаше и още нещо. Тя беше загрижена за Джонатан Стрейндж и съжаляваше, че не може да дойде в Шропшир. Не искаше да го оставя сам, без приятели, в такъв момент.

Той веднага взе решение. Не можеше да си представи, че ще има по-благоприятен момент от този. Избраницата му едва ли някога щеше да изпитва по-нежни чувства и по-голямо безпокойство за него, а той едва ли някога щеше да бъде по-богат (не му се вярваше, че тя е толкова безразлична към състоянието му, колкото твърдеше). Джонатан Стрейндж предположи, че трябва да има приличен интервал от време между погребението на баща му и предложението за брак. Три дни му се сториха достатъчни, затова рано сутринта на четвъртия той нареди на лакея си да приготви багажа му, а на коняря — да оседлае коня му, и потегли към Глостършир.

С него тръгна новият прислужник. Джонатан Стрейндж бе разговарял с него надълго и нашироко и го смяташе за енергичен, съобразителен и способен. Новият прислужник се радваше, че младият господар е избрал тъкмо него (макар в суетата си да смяташе, че друго не би могло да се очаква). Но сега, след като премина етапа на повалянето на великана — тоест излезе от мита и навлезе в трудовото ежедневие, — може би ще бъде по-уместно да го наричаме с рожденото му име, както правим с всеки простосмъртен. Неговото беше Джеръми Джоунс.

През първия ден двамата преживяха обичайните приключения, които се случват на всеки пътешественик: скараха се с човек, насъскал кучето си по тях без никаква причина, и се разтревожиха за коня на Стрейндж, който започваше да показва признаци на неразположение, но след по-обстоен преглед установиха, че е в отлично здраве. Сутринта на втория ден те поеха през красива местност от полегати хълмове, заснежени гори и чисти, цветущи на вид ферми. Джеръми Джоунс беше погълнат от това да усвоява степента на надменност, подобаваща на слуга на джентълмен, наскоро наследил значително състояние, а Джонатан Стрейндж бе унесен в мисли за мис Удхоуп.

С наближаването на деня, когато щеше да я види отново, той започна да се съмнява в надеждите си на топъл прием. Утешаваше го мисълта, че любимата му е в компанията на брат си — добрият мил Хенри не виждаше нищо лошо в плановете на Стрейндж за брак и със сигурност не преставаше да окуражава сестра си да приеме предложението му. Но Стрейндж се съмняваше в мнението на приятелите, у които Арабела бе отседнала. Те бяха енорийски свещеник и жена му. Джонатан Стрейндж не знаеше нищо за тях, но изпитваше вроденото недоверие на всички млади, богати и разглезени господа към членовете на духовенството. Кой можеше да предположи какви идеи за изключителни добродетели и ненужни саможертви й внушават?

Ниското слънце удължаваше сенките. По клоните на дърветата и по земята блестяха лед и скреж. Стрейндж видя самотен труженик в полето и си спомни за семействата, които живееха от земята си и за чиято участ мис Удхоуп постоянно се тревожеше. В главата му се оформи въображаем разговор. „А какви са намеренията ви по отношение на вашите арендатори?“ — ще попита тя. „Какви са намеренията ми?“ — ще каже той. „Да — ще отвърне тя. — Как смятате да облекчите теглото им? Вашият баща е измъквал от тях всяко пени, правел е живота им непосилен.“ „Знам, че е така — ще каже Стрейндж. — Никога не съм одобрявал действията на баща си.“ „А намалихте ли арендата им? — ще попита тя. — Говорихте ли с църковното настоятелство? Помислихте ли за старопиталища и училища за децата?“

„Наистина много неразумно от нейна страна да говори за аренди, старопиталища и училища — мрачно си помисли Стрейндж. — В края на краищата, баща ми почина едва миналия вторник.“