„Изгубена надежда“ на нашите феини тържества!
Стивън изгледа джентълмена с недоумение. После си припомни, че трябва да каже нещо, за да не го обвинят в надменност и лоши обноски, съсредоточи се и колебливо произнесе:
— И… вие ли сте ме омагьосали, сър?
— Разбира се!
От доволния вид на джентълмена с коса като глухарче можеше недвусмислено да се съди, че той смята, че е направил на Стивън голямо благодеяние, като го е омагьосал. Стивън любезно му благодари.
— Макар че — добави той — не проумявам с какво толкова съм заслужил подобна чест. Всъщност сигурен съм, че не съм направил нищо, с което да я заслужа.
— Ах! — възкликна доволно джентълменът. — Ето ги превъзходните ви маниери, Стивън Блек! Вие можете да научите гордите англичани как да показват уважение към онези, които ги превъзхождат. Накрая добрите ви обноски ще ви донесат добър късмет!
— А онези златни гвинеи в касата на мисис Бренди — каза Стивън — също ли са от вас?
— О, чак сега ли се досетихте? Забележете само колко умно постъпих!
Понеже си спомних как ми казахте, че ден и нощ ви дебнат врагове, които ви желаят злото, аз поверих парите на ваша приятелка. И когато с нея се ожените, тези пари ще станат ваши.
— Откъде… — започна Стивън, но се спря. Очевидно в живота му нямаше нищо, което джентълменът да не знае и в което да не смята за свой дълг да се намеси. — Но за враговете ми грешите, сър. Аз нямам такива.
— Скъпи ми Стивън! — възкликна джентълменът, силно учуден. — Разбира се, че имате! И най-големият ви враг е злодеят, който е ваш господар и съпруг на лейди Поул! Той ви принуждава да му служите и денонощно да изпълнявате прищевките му. Поставя ви задачи, които никак не прилягат на човек с вашата хубост и благородство. И защо прави всичко това?
— Предполагам, защото… — започна Стивън.
— Точно така! — победоносно обяви джентълменът. — Защото в невижданата си злоба ви е пленил, оковал ви е във вериги и сега се надсмива над вас, скача и крещи от злорадство, като гледа мъките ви!
Стивън отвори уста да възрази, че сър Уолтър Поул никога не е правил нищо от описаните неща, че винаги се е отнасял много любезно и човечно със Стивън, че когато е бил по-млад, сър Уолтър е дал пари, които трудно е можел да си позволи, за да изпрати Стивън на училище, и че по-късно, когато е станал още по-беден, често е делил храната и огъня си с него. Колкото до надсмиването, икономът често е виждал сър Уолтър със самодоволна усмивка на лицето, след като е оборил някого от политическите си опоненти, но никога не го е виждал да скача или да крещи злорадо. Стивън се готвеше да каже всички тези неща, когато от мисълта за думата „вериги“ сякаш го удари гръм. Изведнъж незнайно защо си представи тъмно, ужасно, много зловещо място, задушно, зловонно, тясно. В мрака пълзяха сенки, стържеха и дрънчаха тежки железни вериги. Какво означаваше тази картина и откъде се беше взела Стивън нямаше и най-малка представа. Не вярваше да е спомен. Със сигурност не беше виждал такова място.
— Ако разбере, че всяка нощ вие и лейди Поул бягате от него, за да се забавлявате в моя дом — о, ще изпадне в пристъп на такава ревност, че, смея да предположа, ще се опита да убие и двама ви. Но не се бойте, скъпи, скъпи ми Стивън! Аз ще се погрижа той никога да не научи. О, как мразя такива себични хора! Аз ли не познавам презрението и надменността на гордите англичани, които ви карат да изпълнявате задължения под достойнството ви? Не мога да гледам как същата участ спохожда и вас! — джентълменът млъкна, погали Стивън по бузата и челото с ледени бели пръсти, от което кожата на иконома странно изтръпна. — Не можете да си представите колко съм загрижен за вас и колко ми се иска да ви окажа трайна подкрепа! Затова замислих план, с който ще ви направя крал на някое феино кралство!
— Аз… Моля за извинение, сър. Бях се замислил за друго. Крал, казвате? Не, сър. Не мога да бъда крал. Само добротата ви към мен ви кара да смятате, че това е възможно. Впрочем много се боя, че животът във феино кралство не е за мен. Още от първото си посещение в дома ви се чувствам разсеян и вял. От сутрин до вечер изпитвам умора и това ми тежи. Сигурно греша, но смея да кажа, че смъртните може би не са създадени за блаженство сред феите.
— О, това просто е тъгата, която ви навява сравнението между скуката в Англия и приятния живот в дома ми, където винаги има танци и веселие и всички носят най-хубавите си дрехи!
— Сигурно сте прав, сър, и все пак ако бъдете така добър да ме освободите от тази магия, ще ви бъда много признателен.
— О, но това е невъзможно! — заяви джентълменът. — Нима не знаете, че красивите ми сестри и братовчедки, за всяка от които са се били крале и велики империи са се превръщали в прах и пепел, се карат коя да танцува следващия танц с вас? Какво биха казали, ако им съобщя, че повече няма да идвате в „Изгубена надежда“? Защото освен всичките си останали добродетели аз съм грижовен брат и братовчед и се старая да угодя на дамите в семейството си винаги когато мога. А колкото до нежеланието ви да станете крал, няма нищо, уверявам ви, нищо по-приятно от това всички да ви се кланят и да ви обсипват с най- високи почести.
Той продължи да сипе хвалби за красотата, достолепието и грацията на Стивън — все качества, които очевидно смяташе за основни добродетели на един владетел на голямо кралство във Феерия — и започна да размишлява кое от кралствата най-много би му подхождало.
— Неизразимо блаженство е приятно място с мрачни непроходими гори, самотни планини и неизбродни морета. То има предимството понастоящем да е без владетел, но недостатъкът му е, че вече има двадесет и шест други претенденти за престола и ако отидете там, ще попаднете в разгара на кървава гражданска война — макар че това едва ли ще ви разтревожи. Другата възможност е херцогството Самосъжаление. Сегашният херцог няма истински приятели. Но аз не бих искал да видя никого от своите приятели на трона на такова нищожно малко владение като Самосъжаление!
20
СЪМНИТЕЛНИЯТ ГАЛАНТЕРИСТ
Февруари 1808 година
ОНЕЗИ, КОИТО ОЧАКВАХА войната да свърши с появата на магьосника, скоро се разочароваха.
— Магия! — възкликна външният секретар мистър Канинг. — Не ми говорете за магия! Тя е като всичко останало — само спънки и разочарования!
В това имаше известна истина и мистър Норел винаги на драго сърце се впускаше в дълги заплетени обяснения на въпроси защо едно или друго е невъзможно да се направи. Веднъж в разгара на едно такова обяснение той каза нещо, за което по-късно съжали. Това стана в Бърлингтън Хаус, докато мистър Норел обясняваше на вътрешния секретар лорд Хоуксбъри36, че нещо не може да се направи, защото за осъществяването му са необходими — о, поне дузина магьосници, които да се трудят денонощно. Той произнесе дълга скучна реч за жалкото състояние на английската магия, завършвайки с думите:
— Бих искал да е другояче, но както знаете, милорд, нашите талантливи младежи избират кариера в армията, флота и църквата. Моята скромна професия е обект на пренебрежение — и тежко въздъхна.
С това мистър Норел не искаше да каже нищо кой знае какво, освен може би да привлече внимание към изключителния си талант, но за съжаление лорд Хоуксбъри изтълкува думите му по съвсем друг начин.
— О! — възкликна той. — Искате да кажете, че се нуждаем от още магьосници? О, да! Напълно ви разбирам. Напълно. Школа? Или Кралско общество под покровителството на Негово величество? Е, мистър Норел, наистина мисля, че е редно да оставим подробностите на вас. Ако бъдете така добър да напишете меморандум по въпроса, аз с удоволствие ще го прочета и ще представя предложенията на останалите министри. Всички познаваме уменията ви да съставяте подобни неща, пишете така ясно и подробно, а и почеркът ви е хубав. Сигурен съм, сър, че ще успеем да намерим малко пари отнякъде. Когато имате време, сър. Няма защо да бързате. Знам колко сте зает.
Горкият мистър Норел! Нищо не можеше да го подразни повече от появата на други магьосници. Той се утеши с мисълта, че лорд Хоуксбъри е образцов министър, отдаден на работата си, и има хиляди неща, с които да се занимава. Сигурно скоро щеше да забрави за това.
Но още при следващото посещение на мистър Норел в Бърлингтън Хаус лорд Хоуксбъри го посрещна
