приветства Стивън с добре дошъл в братството на меланхолиците. Нещастникът се радваше, че най-после ще има компания в страданието си. Вечер Стивън седеше на масата в кухнята, заровил глава в ръцете си, а Джон Лонгридж идваше, сядаше в другия край на масата и започваше да скърби заедно с него.
— Съчувствам ви, сър, наистина. Меланхолията, мистър Блек, е най-страшната мъка, която може да сполети човек. Понякога ми се струва, че цял Лондон прилича на студена овесена каша с грах — и по цвят, и по гъстота. Виждам хора със студени овесено-грахови лица и студени овесено-грахови ръце, които вървят по студени овесено-грахови улици. Ах, горко ми! Колко зле се чувствам тогава! Дори слънцето в небето е студено и сиво, и овесено-грахово, и не може да ме сгрее. Често ли ви е студено, сър? — Джон Лонгридж слагаше ръка върху ръката на Стивън. — Ах, мистър Блек, сър — казваше той, — та вие сте студен като гроб!
Стивън се чувстваше като сомнамбул. Той вече сякаш не живееше, а сънуваше. Сънуваше къщата на „Харли Стрийт“ и останалите слуги. Сънуваше работата си, приятелите си и мисис Бренди. Понякога сънуваше много странни неща — неща, които дълбоко в себе си, в някое затънтено ледено кътче на съзнанието си знаеше, че са нередни. Случваше му се да върви по коридор или да се изкачва по стълбите в дома на „Харли Стрийт“, да се обърне и да види други коридори и стълбища, водещи някъде надалеч — коридори и стълбища, каквито нямаше в къщата. Сякаш тя беше приютила в себе си много по-голяма и по- стара сграда. Коридорите бяха с каменни сводове, прашни и мрачни. Стълбите и подовете бяха толкова изпотъпкани и неравни, че приличаха повече на камъни сред природата, отколкото на архитектурно произведение. Но най-странното във всички тези призрачни коридори беше, че те бяха добре познати на Стивън. Той не разбираше защо и как, но от време на време се улавяше, че мисли: „Да, точно зад този ъгъл е Източната оръжейна“ или „Тези стълби водят към Кулата на изкормвача“.
Когато виждаше тези коридори или, както понякога се случваше, усещаше присъствието им, без наистина да ги вижда, тогава се чувстваше малко по-жив и малко повече приличаше на предишния Стивън. Онази част от него, която бе замръзнала — душата? сърцето?, — съвсем леко се размразяваше и мисълта, любопитството и чувството започваха отново да пулсират в него. Но през останалото време нищо не го забавляваше, нищо не го радваше. Всичко наоколо беше сенки, празнота, ехо и прах.
Понякога неусмиримият му дух го подтикваше да ходи на дълги самотни разходки из тъмните зимни улици около „Мейфеър“ и „Пикадили“. В една такава вечер към края на февруари Стивън се намери пред кафенето на мистър Уортън на „Оксфорд Стрийт“. Това бе място, което познаваше добре. В горната стая се помещаваше „До зори“, клуб за високопоставени слуги от реномирани лондонски домове. Лакеят на лорд Касълрей беше почетен член на клуба, както и кочияшът на херцога на Портланд, а също и Стивън. Членовете му се събираха всеки трети вторник от месеца и се наслаждаваха на същите удоволствия, с които се развличат членовете на всеки друг лондонски клуб: пиеха и ядяха, играеха на карти, говореха за политика и шушукаха за любовниците си. През останалите вечери от месеца онези членове на „До зори“, които бяха свободни, имаха навика да ходят в горната стая на кафенето на мистър Уортън, за да се разтушат в обществото на приятели. Стивън влезе и изкачи стълбите до горната стая.
Това помещение до голяма степен приличаше на всички горни стаи на подобни заведения в града. Беше пълно с тютюнев дим, както на всички обществени места, посещавани от мъжката част на населението. Стените бяха облицовани с ламперия от тъмно дърво. Прегради от същото дърво разделяха стаята на сепарета, така че посетителите да могат да се уединяват от света в малка дървена кутийка. Голият под се поддържаше чист, като всеки ден се застилаше с пресни дървени стърготини. На масите, застлани с бели покривки, имаше чисти маслени лампи с грижливо подрязани фитили. Стивън седна в едно от сепаретата и поиска чаша портвайн, която след като му донесоха, започна мрачно да съзерцава.
Обикновено когато някой от членовете на клуба минеше покрай сепарето на Стивън, спираше да размени една-две думи, а Стивън вяло махваше с ръка за поздрав, но тази вечер той не си правеше труда да отговаря на приятелите си. След като няколко пъти не отвърна на поздравите им, изведнъж дочу ясно доловим шепот:
— Напълно прав сте да не им отвръщате! Защото, в края на краищата, какво са те освен прости слуги и роби? И скоро, когато с моя помощ се издигнете на висота, която ви се полага по право, на самия връх на благородството и величието, с удоволствие ще си спомняте как сте отхвърлили приятелството им!
Макар да беше само шепот, Стивън го чу през виковете и смеха на членовете на клуба и на останалите посетители. Странно, но му се стори, че този шепот би пронизал камък, желязо и пиринч. Че дори да идваше от хиляда фута под земята, той пак би го чул. Че би могъл да строши скъпоценни камъни и да доведе до безумство.
Това беше толкова необичайно, че за миг Стивън се отърси от летаргията си. Обзе го живо любопитство и непреодолимо желание да открие кой шепне, затова той се огледа из стаята, но не видя нито един познат. Надникна зад преградата в съседното сепаре. Там седеше човек с поразителна външност. По всичко личеше, че се чувства много удобно тук. Беше разперил ръце и ги бе опрял на върха на преградата, а обутите му в ботуши крака бяха качени на масата. Имаше забележителни черти, от които най-любопитна бе гъстата му сребриста коса, светла, мека и лъскава като пух на глухарче. Странната особа намигна на Стивън, стана от мястото си и дойде в сепарето му.
— Искам да ви кажа — заговори непознатият с поверителен тон, — че този град не притежава и една стотна част от някогашното си великолепие! Когато се върнах тук, останах много разочарован. Някога като погледнех Лондон, виждах гора от кули и шпилове. Пъстроцветните знамена и флагове, които се вееха на тях, радваха окото! Навсякъде съзирах каменни барелефи, тънки и изящни като кости, богати като водопади! Имаше къщи, украсени с каменни дракони, грифони и лъвове, символизиращи мъдростта, смелостта и решимостта на обитателите си, а в градините на тези къщи можеха да се видят дракони, грифони и лъвове от плът и кръв, заключени в здрави клетки. Ревът им, който отекваше на улиците, вцепеняваше минувачите със слаби сърца. Във всяка църква лежеше светец, който ежедневно правеше чудеса за благото на жителите на града. Всеки светец почиваше в саркофаг от слонова кост, на свой ред поставен във великолепен алков от злато и сребро, които сияеха ден и нощ със светлината на хиляда восъчни свещи! Всеки ден имаше пищни процесии в чест на един или друг от тези светци и славата на Лондон се носеше надалеч по земята! Разбира се, в онези дни жителите на Лондон идваха при мен за съвет: как да построят църквите си, как да наредят градините си, как да украсят къщите си. Когато отправяха молбите си с дължимото уважение, в замяна аз им давах добър съвет. О, да! Когато Лондон дължеше облика си на мен, той беше красив, благороден, несравним. А сега…
Той направи красноречив жест, сякаш смачка Лондон на топка в ръката си и го захвърли.
— О, колко глупаво изглеждате, когато ме гледате така! Аз преминах през толкова трудности, за да дойда при вас, а вие седите тук със зяпнала уста, мълчите и надменно се мусите! Предполагам, сте учуден, че ме виждате, но това не е причина да забравите добрите си обноски. Разбира се — отбеляза непознатият с крайно снизходителен тон, — англичаните често изгубват ума и дума в мое присъствие и това е съвсем естествено, но ние с вас сме толкова близки приятели, че аз очаквах далеч по-топло посрещане от това!
— Познаваме ли се, сър? — попита Стивън стъписан. — Със сигурност съм ви виждал насън. Сънувах, че аз и вие се намираме в огромна къща с безкрайни прашни коридори!
— „Познаваме ли се, сър?“ — подигравателно повтори джентълменът с коса като глухарче. — Как е възможно! Какви са тези безсмислици? Нима от седмици не ходим всяка вечер на едни и същи приеми и балове?
— Със сигурност съм сънувал, че…
— Не съм предполагал, че може да сте толкова недосетлив! — възкликна джентълменът. — „Изгубена надежда“ не е сън! Това е най-старата и най-красивата от къщите ми — които са много на брой — и е не по-малко истинска от Карлтън Хаус35.
Всъщност дори е много по-истинска! Тъй като ми е известна голяма част от бъдещето, ще ви кажа, че след двадесет години Карлтън Хаус ще бъде сравнена със земята, а самият град Лондон ще продължи да съществува — о! — не повече от две хиляди години, докато „Изгубена надежда“ ще остане до следващото време на света!
Той изглеждаше нелепо щастлив от тази мисъл, а и трябва да кажем, че цялото му поведение издаваше крайно самодоволство.
— Не, това не е сън. Вие просто се намирате под влияние на магия, която всяка вечер ви води в
