беше наистина болна или — опазил ни Бог! — на смъртно легло, тогава несъмнено щеше да има магия, с която да я излекувам или съживя. Но простете, сър Уолтър, това, което описахте, прилича повече на душевно, отколкото на физическо заболяване, и то не е подвластно нито на магията, нито на медицината. Аз не съм специалист по тези въпроси, но вероятно духовно лице би могло повече да ви помогне.

— Но лорд Касълрей каза… Не знам дали е прав, но той каза, че след като лейди Поул дължи живота си на магия — признавам, че не го разбрах много добре, но струва ми се, имаше предвид, че след като животът й е възстановен с магия, сега тя е податлива единствено на магическо лечение.

— Наистина ли? Така ли каза лорд Касълрей? О, той греши, но аз съм силно заинтригуван от факта, че мисли така. Някога това се е наричало Меродова ерес32. Един абат от Риво се посвещава на изкореняването й и по-късно е канонизиран за светец. Разбира се, магическата теология никога не е била сред любимите ми науки, но мисля, че съм прав да твърдя, че в шестдесет и девета глава на „Три несъвършени състояния на съществуване“ на Уилям Пантлър…33

Мистър Норел като че ли се канеше да се впусне в едно от дългите си скучни разсъждения за историята на английската магия, изпъстрени с цитати от книги, за които никой никога не бе чувал. Сър Уолтър го прекъсна с думите:

— Да, да! Но поне имате ли представа кое може да е лицето със зеленото сако и сребристата коса?

— О! — възкликна мистър Норел. — Значи мислите, че наистина е имало някой? Струва ми се слабо вероятно. Дали не е било по-скоро нещо от типа на халат, окачен на някой гвоздей от нехаен слуга на място, където никой не е очаквал да го види? Самият аз често се стряскам от перуката, която сега виждате на главата ми. Казвам на Лукас да я прибира — той знае, че трябва да го прави, — но вече няколко пъти я забравя на подставката за перуки над камината, тя се отразява в огледалото и прилича точно на двама джентълмени, които са допрели глави и си шушукат нещо по мой адрес.

Мистър Норел бързо примигваше с малките си очички. След като обяви, че не може да направи нищо, той пожела на сър Уолтър приятна вечер и излезе от къщата.

Оттам се прибра право вкъщи. Щом пристигна на „Хановер Скуеър“, мистър Норел се качи в малкия си кабинет на втория етаж. Това беше тиха стаичка в дъното на къщата с изглед към градината. Слугите никога не влизаха там, когато магьосникът работеше, и дори Чайлдърмас трябваше да има някаква извънредно важна причина, за да го обезпокои там. Макар че мистър Норел рядко предупреждаваше кога възнамерява да ползва малкия кабинет, едно от правилата в дома му беше тази стая винаги да е готова за него. И сега в камината гореше уютен огън и всички лампи бяха запалени, но някой беше забравил да дръпне завесите и прозорецът приличаше на черно огледало, в което се отразяваше цялата стая.

Мистър Норел седна на бюрото до прозореца. Отвори една от многото дебели книги пред себе си и започна да мърмори под носа си заклинание.

Въгленче, търкулнало се от камината, сянка, плъзнала из стаята, го накара да вдигне поглед. Той видя собственото си уплашено отражение в тъмния прозорец, а също и фигура, застанала зад него — сребристо бледо лице с ореол от буйна лъскава коса.

Мистър Норел не се обърна, а направо заговори на отражението с горчив, злъчен тон:

— Когато казахте, че ще вземете половината живот на младата дама, аз мислех, че ще й позволите да остане сред приятелите и семейството си половината от седемдесет и петте години, които й остават. Мислех, че след това тя просто ще умре!

— Не съм казвал такова нещо.

— Вие ме измамихте! Изобщо не ми помогнахте! Рискувате да провалите всичко с машинациите си! — закрещя мистър Норел.

Отражението в прозореца издаде неодобрителен възглас.

— Надявах се, че на втората ни среща ще се държите по-разумно. Вместо това вие сте дързък и несправедливо ядосан! Аз спазих условията на договора ни! Направих каквото поискахте и не съм взел нищо, което не ми се полага! Ако наистина бяхте загрижен за щастието на лейди Поул, сега щяхте да се радвате, че тя живее сред приятели, които искрено й се възхищават и я ценят!

— А! Колкото до това — презрително отвърна мистър Норел, — изобщо не ме е грижа. Какво е съдбата на една млада жена в сравнение с успеха на английската магия? Не, интересува ме съпругът й — той е човекът, заради когото направих всичко това! А той не е на себе си от вашето мошеничество. Ами ако не се възстанови? Ако подаде оставка и се оттегли от правителството? Може никога да не намеря друг човек, който да иска да ми помогне!34 Със сигурност няма да има друг министър, който да ми е толкова задължен!

— Съпругът й, значи? Е, тогава бих могъл да го издигна до още по-високо положение! Ще го направя много по-влиятелен, отколкото той би могъл да стане със собствени усилия. Ще го направя премиер- министър. Или може би император на Великобритания? Какво предпочитате?

— Не, не! — възкликна мистър Норел. — Вие не разбирате! Аз искам само той да бъде доволен от мен, да говори на останалите министри и да ги убеждава в това каква голяма полза може да има страната от моята магия!

— За мен това е истинска загадка — надменно заяви странната личност на прозореца. — Защо ще предпочитате помощта на този човек пред моята? Какво разбира той от магия? Нищо! Аз мога да ви науча как да вдигате планини и да смазвате с тях враговете си! Мога да накарам облаците да пеят, когато се приближавате. Мога да направя пролет там, където идвате, и зима, където ви няма. Мога да…

— О, да! И единственото, което искате в замяна, е да подчините английската магия на приумиците си! Да крадете англичани от домовете им, докато превърнете Англия в място, населявано само от западналия ви народ! Цената за услугите ви е твърде висока за мен!

Фигурата на прозореца не отговори на обвиненията. Вместо това един свещник внезапно подскочи от мястото си на малката масичка, прелетя през стаята и се удари в огледало на отсрещната стена, като го счупи заедно със стоящия отпред малък порцеланов бюст на Томас Ланчестър.

После настана тишина.

Мистър Норел седеше разтреперан от страх. Той сведе поглед към книгите, разтворени на бюрото му, но ако изобщо четеше, то го правеше по начин, достъпен само на магьосниците, защото очите му не се движеха надолу по страницата. След няколко минути мистър Норел вдигна глава. Фигурата, която се отразяваше в прозореца, беше изчезнала.

Плановете, които обществото имаше за лейди Поул, рухнаха. Бракът, който през първите няколко седмици изглеждаше толкова обещаващ и за двамата съпрузи, потъна в безразличие и мълчание от нейна страна и в тревога и скръб от негова. Освен че не стана законодателка на светския живот, лейди Поул отказваше да излиза където и да било. Никой не я посещаваше и обществото скоро я забрави.

Слугите на „Харли Стрийт“ нямаха желание да влизат в стаята, където седеше господарката им, макар че никой от тях не можеше да обясни защо. Истината беше, че край нея се чуваше далечно биене на камбана. Като че ли отнякъде духаше леден вятър и всеки, който влезеше в стаята, започваше да трепери. Лейди Поул седеше там часове наред, загърната в шала си, без да помръдва и без да говори, и край нея витаеха лоши мисли и сенки.

Февруари 1808 година