нещата, които клиентът искаше да купи.

Стивън Блек се отпусна на един стол и прокара ръка по челото си. Изглеждаше оклюмал и уморен до смърт.

Мисис Бренди седна на стола до него и съвсем леко докосна ръката му.

— Не сте добре, скъпи ми мистър Блек.

— Просто всичко ме боли, сякаш съм танцувал цяла нощ — той отново въздъхна и отпусна глава на ръката си.

Мисис Бренди се отдръпна.

— Не знаех, че снощи е имало бал — каза тя и в гласа й се долови нотка на ревност. — Надявам се да сте прекарали добре. С кого танцувахте?

— Не, не. Нямаше бал. Просто тялото ме боли като след танци, без да съм изпитал удоволствието от тях — Стивън рязко вдигна глава. — Чувате ли? — попита той.

— Какво, мистър Блек?

— Камбаната. Бие на умряло.

Мисис Бренди се заслуша.

— Не, нищичко не чувам. Надявам се да останете за вечеря, скъпи ми мистър Блек. Ще ни окажете голяма чест. Боя се, че вечерята няма да е много изискана. Имаме съвсем малко неща. Всъщност почти нищо. Само малко пушени стриди, пай с гълъби и овче задушено. Но вярвам, че стар приятел като вас ще прояви снизхождение. Тоби може да купи…

— Наистина ли не чувате нищо?

— Нищо не чувам.

— Не мога да остана — той като че ли искаше да каже нещо повече; всъщност дори отвори уста да го каже, но биенето на камбаната отново го разсея и го накара да замълчи. — Приятна вечер!

Стивън стана, бързо се поклони и излезе.

На „Сейнт Джеймс Стрийт“ камбаната продължаваше да бие. Икономът вървеше като в мъгла. Тъкмо бе стигнал „Пикадили“, когато изведнъж от малка уличка изскочи слуга с престилка и кошница с риба в ръка. В стремежа си да избегне сблъсъка със слугата Стивън се удари в едър джентълмен със синьо сако и каскет, застанал на ъгъла на „Олбимарл Стрийт“.

Едрият джентълмен се обърна, видя Стивън и подскочи при вида на черно лице близо до своето и на черни ръце близо до джобовете си. Той не обърна внимание на скъпите дрехи и почтения вид на иконома, а веднага заключи, че някой иска да го ограби или да го набие и вдигна чадъра си, готов да се отбранява.

Това беше ситуация, от която Стивън се бе опасявал цял живот. Той очакваше всеки миг да дотичат полицаи и да го отведат на съд, където по всяка вероятност дори закрилата и приятелството на сър Уолтър Поул нямаше да го спасят. Дали английски съд можеше да повярва в съществуването на чернокож, който не краде и не лъже? Чернокож, който е почтен? Това беше малко вероятно. И точно в момента, когато го грозеше такава участ, Стивън откри, че го е обзело безразличие, и той наблюдаваше равнодушно събитията, сякаш гледаше някаква пиеса през дебело стъкло или сцена, разиграваща се на дъното на езеро.

Едрият джентълмен се ококори от ужас, гняв и възмущение. Той отвори уста да засипе Стивън с обвинения, но в този миг външността му започна да се променя. Тялото му се превърна в ствол на дърво, ръцете му изведнъж се протегнаха във всички посоки и станаха клони, лицето му се сля с дънера и той се източи двадесет фута нагоре, а там, където преди бяха шапката и чадърът му, се появи гъста корона, обрасла с бръшлян.

„Дъб на «Пикадили» — помисли си Стивън незаинтересовано. — Това е необичайно.“

„Пикадили“ също се променяше. Случайно по това време минаваше карета. Тя явно принадлежеше на някоя важна персона, защото освен седналия на капрата кочияш отзад се возеха двама лакеи, на вратата имаше герб и каретата се теглеше от четири еднакви сиви коня. Пред очите на Стивън конете ставаха все по-високи и по-тънки и точно преди съвсем да изчезнат, внезапно се превърнаха в горичка от крехки брези. Каретата стана бодлив храст, а кочияшът и лакеите — сова и два славея, които тутакси отлетяха. Минаващи наблизо дама и господин изведнъж обраснаха с клони и се превърнаха в голяма къпина, едно куче стана рунтава топка суха папрат. Газовите улични фенери потънаха в небето и се превърнаха в звезди сред ажурена плетеница от зимни клони, а самият „Пикадили“ се сви до едва различима пътека в мрачна студена гора.

Стивън тръгна по пътеката.

В гората беше много тъмно и тихо. Звездите в небето бяха най-ярките, които икономът някога бе виждал, а дърветата се свеждаха до черни силуети, празно пространство без звезди.

Лепкавата сива тъга и безразличие, обгръщали ума и духа му през целия ден, се изпариха и Стивън започна да размишлява над чудния си сън от предишната нощ, в който се срещна с непознат човек със зелено сако и коса като глухарче, отиде с него в някаква къща и там танцуваха цяла нощ с изключително странни хора.

Тъжното биене на камбаната се чуваше много по-ясно в гората, отколкото в Лондон, и Стивън вървеше по пътеката по посока на звука. Не след дълго той наближи огромна каменна къща с хиляди прозорци. В някои от тях мъждукаха слаби светлинки. Къщата беше оградена от висок зид. Стивън мина през него (макар да не разбра точно как, защото никъде не се виждаше врата) и се озова в широк зловещ двор, осеян с черепи, натрошени кости и ръждясали оръжия, които сякаш лежаха там от векове. Въпреки големината и величествения си вид къщата имаше един-единствен вход, който представляваше невзрачна малка врата и Стивън трябваше да се наведе, за да мине през нея. Пред погледа му тутакси се откри голяма тълпа от хора, всичките облечени в най-изящни дрехи.

Двама джентълмени стояха точно до вратата. Те бяха с изискани тъмни сака, безупречно бели чорапи, ръкавици и бални обувки. Мъжете разговаряха, но щом Стивън се появи, единият се обърна и му се усмихна.

— А, Стивън Блек! — каза той. — Очаквахме ви!

В този миг виолата и флейтата отново засвириха.

Февруари 1808 година