този час домовете ни стават обител на Краля Гарван. И докато оплакваме края на английската магия и казваме, че тя отдавна ни е напуснала, и се питаме едни други как е възможно да сме изгубили нещо толкова ценно, нека все пак не забравяме, че тя ни очаква на края на Англия и един ден вече няма да можем да избягаме от Краля Гарван, така че и в наше време можем да го призовем.“ „История и практика на английската магия“ от Джонатан Стрейндж, изд. Джон Мъри, Лондон, 1816.

Когато говорят за Другите земи, хората обикновено имат предвид Феерия или друго подобно отвлечено понятие. В разговор на общи теми тези определения вършат работа, но един магьосник трябва да се научи да се изразява по-точно. Широко известно е, че Кралят Гарван е управлявал три царства: първото е Северна Англия, което обхваща Къмбърланд, Нортъмбърланд, Дърам, Йоркшир, Ланкашир, Дербишир и част от Нотингамшир. Другите две се наричат „Другите земи на Краля“. Едното е част от Феерия, а за другото е прието да се смята, че се намира в далечния край на Ада и понякога се нарича „Горчивите земи“. Враговете на Краля твърдят, че той го е взел под аренда от Луцифер.

Парис Ормскърк (1496–1587), учител от село Клеркънуел край Лондон, автор на няколко трактата по магия. Макар и не особено оригинален мислител, той е усърден труженик, който си поставя задачата да събере и отсее всички заклинания за призоваване, като се надява да намери поне едно действащо. Това му отнема дванадесет години, през които малката му къщичка в Клеркънуел се изпълва с хиляди листчета хартия, изписани със заклинания. Мисис Ормскърк не е никак доволна от това и впоследствие бедната жена става прототип на съпругата на магьосника в множество долнопробни комедии и второразредни романи — груба, свадлива и вечно недоволна жена. Заклинанието, което Ормскърк накрая намира, придобива голяма популярност и се използва широко както през неговия, така и през следващите два века; но преди Джонатан Стрейндж да внесе някои изменения и да го използва за призоваването на Мария Авесалом в общия си с мистър Сегундус сън, не ми е известен друг случай, в който някой да е постигнал какъвто и да било успех с него — може би поради причините, които Джонатан Стрейндж изтъква.

Тук здравият разум на мистър Сегундус като че ли го напуска за кратко. Чарлс Хедър-Грей (1712–1789) е друг магьосник историк, публикувал популярно заклинание за призоваване. То е също толкова лошо, колкото и Ормскърк; безсмислено е да се прави избор между тях.

В Средновековието призоваването на мъртвец е широко известен вид магия, като съществува схващането, че духът на мъртъв магьосник е най-лесен за призоваване и същевременно най-ценен събеседник.

Малцина са магьосниците, които не са учили при други практикуващи магьосници. Кралят Гарван не е първият британски магьосник. Преди него има други — в частност получовекът-полудемон Мерлин, живял през VII век, — но по времето, когато Кралят Гарван се появява в Англия, няма други магьосници. Малко се знае за ранните години на Краля Гарван, но е логично да се предположи, че се е учил на магия и кралски обноски в двора на някой крал на Феерия. Ранните магьосници в средновековна Англия изучават занаята си в двора на Краля Гарван и после на свой ред учат другите. Изключение прави магьосникът от Нотингамшир Томас Годблес (1105?-1182). За по-голямата част от живота му не се знае нищо. Със сигурност е прекарал известно време при Краля Гарван, но това като че ли е станало в по-зряла възраст, когато вече е бил магьосник. Той може да бъде пример за самоук магьосник, каквито, разбира се, са Гилбърт Норел и Джонатан Стрейндж.

„Съвременен магьосник“ е едно от няколкото периодични издания по магия, започнали да излизат след първата поява на „Приятелите на английската магия“ през 1808. Макар да не са назначени от мистър Норел, редакторите на тези издания не са и помисляли да се отклоняват от ортодоксалните магически схващания, изповядвани от прочутия магьосник.

Хорас Тот прекарва целия си незабележим живот в Чешир, като постоянно възнамерява да напише дебела книга за английската магия, но така и не я започва. Тот умира на 74 години, без да се отказва от намерението да започне да пише от следващата седмица или може би от по-следващата.

Естествено, конспектът на мистър Норел има за основа класификациите, които се съдържат в „De Generibus Artium Magicarum Anglorum“ на Франсис Сътън-Гроув.

Ричард Частън (1620–1695). Частън пише, че и хората, и феите притежават разум и магически способности. При хората разумът е силен, а магическите способности — слаби. При феите е обратното: магията им се удава с лекота, но по човешките стандарти едва ли могат да се нарекат разумни.

„Синята книга; опит за изобличаване на най-популярните лъжи и всеобщи заблуди, внушавани от английските магьосници на учениците им и на кралските поданици“, Валънтайн Мъндей, изд. 1698.

Историята за дъщерята на Учителя от Нотингам (към която мистър Норел повече не се върна) си струва да се разкаже, затова ще я изложа по-долу. Панаирът, на който девойката отишла, се състоял по случай Деня на свети Матей в Нотингам. Тя прекарала деня приятно в обиколки на сергиите и покупки на платове, дантели и подправки. По някое време следобед девойката рязко се извърнала да види някакви италиански акробати и с края на пелерината си закачила една гъска. Разлютената птица се втурнала към нея, като пляскала с криле и пищяла. Уплашена, девойката изтървала пръстена на баща си, той паднал в отворената човка на гъската и птицата в изненадата си го глътнала. Но преди дъщерята на Учителя от Нотингам да успее да каже или направи нещо, стопанинът на гъската я повел нанякъде и двамата се изгубили в тълпата.

Гъската била купена от човек на име Джон Форд, който я занесъл в къщата си в село Фискертън и на другия ден жена му Маргарет Форд заклала птицата, оскубала я и извадила вътрешностите й. В стомаха и тя намерила масивен сребърен пръстен с нешлифован жълт кехлибар. Жената оставила находката на масата до трите яйца, които кокошката била снесла същата сутрин.