— Е, СЪР, ОТМЪСТЕН СТЕ! — провикна се мистър Дролайт още от вратата на библиотеката на „Хановер Скуеър“.

— Отмъстен ли? — попита мистър Норел. — Какво имате предвид?

— О! — възкликна Дролайт. — Годеницата на сър Уолтър, мис Уинтъртаун, е мъртва. Почина днес следобед. Трябваше да се оженят след два дни, но тя, бедната, не доживя. Хиляда лири годишно! Представете си отчаянието му! Ако мис Уинтъртаун беше изчакала само до края на седмицата, колко различно щеше да бъде всичко! Той отчаяно се нуждае от пари — разорен е. Никак няма да се учудя, ако утре чуя, че си е прерязал гърлото.

Мистър Дролайт се облегна за миг на гърба на голямо удобно кресло край камината и когато погледна надолу, забеляза един приятел.

— А, Ласелс! Скрили сте се зад вестника и не ви видях. Как сте? Междувременно мистър Норел гледаше стъписан Дролайт.

— Казвате, че младата дама е мъртва? Същата, която видях в онази стая? Не мога да повярвам! Това е много неочаквано.

— О, напротив — каза Дролайт. — Едва ли имаше нещо по-очаквано от това.

— Но сватбата! — възкликна мистър Норел. — Цялата подготовка! Не е възможно да не са знаели колко е болна.

— Уверявам ви — отвърна Дролайт, — знаеха. Всички знаеха. Как иначе! Един приятел, Дръмънд, каза, че я видял на коледен бал в Лиймингтън Спа и се обзаложил на петдесет лири с лорд Карлайл, че до месец ще умре.

Мистър Ласелс въздъхна с досада и остави вестника си.

— Не, не — намеси се той, — не беше мис Уинтъртаун. Имате предвид мис Хукхам-Никс, чийто брат заплашил, че ще я убие, ако опетни честта на семейството, а никой не се съмнява, че тя рано или късно ще го направи. И това е станало в Уъртинг, и облогът е бил не с лорд Карлайл, а с херцога на Ексмур.

Дролайт се замисли за момент.

— Може и да сте прав — каза накрая. — Но няма значение, така или иначе всички знаеха, че мис Уинтъртаун е болна. Освен старата дама, разбира се. Тя смяташе, че дъщеря й е самото съвършенство — а какво общо има съвършенството с болестта? Съвършенството заслужава единствено възхищение, съвършенството върви ръка за ръка с голяма сватба. Старата дама не можеше да допусне, че съвършената й дъщеря е болна — не допускаше дори да се спомене за това. Въпреки пристъпите на кашлица, припадъците и слабостта на мис Уинтъртаун не съм чувал някога да я е преглеждал лекар.

— Сър Уолтър щеше да се грижи по-добре за нея — отбеляза Ласелс, тръсна вестника и се приготви отново да продължи четенето си. — Хората може да не харесват политиката му, но той е чувствителен човек. Жалко, че младата дама не доживя до четвъртък.

— Но, мистър Норел — каза Дролайт, като се обърна към домакина, — изглеждате ми блед и болен! Предполагам, че сте потресен от внезапния завършек на този млад и невинен живот. Добрите ви чувства, сър, ви правят чест, разбира се, и аз изцяло споделям тъгата ви — бедната млада дама, покосена от болестта като красиво цвете под ботуша на безмилостен злодей… непоносимо ми е да мисля за това, сякаш в сърцето ми е забит нож. Но все пак, знаете, тя беше много болна и рано или късно щеше да си отиде — а и както твърдите, не се е отнесла добре с вас. Знам, че не е редно да се говори така, но аз съм пламенен привърженик на това младите хора да проявяват внимание и уважение към образовани възрастни господа като вас. Не понасям дързостта, безочието и всичко друго от този род.

Но мистър Норел като че ли не чу думите на утеха, която приятелят му бе така любезен да му предложи, и когато заговори, сякаш по-скоро разсъждаваше на глас, защото въздъхна дълбоко и промърмори:

— Никога не съм очаквал, че тук ще гледат на магията с такова пренебрежение — той помълча и после добави тихо и припряно: — Много е опасно да се съживява мъртвец. Не е правено от триста години насам. Не бива да се опитвам!

Това беше доста необичайно; Дролайт и Ласелс се обърнаха и погледнаха изненадани мистър Норел.

— Така е, сър — каза мистър Дролайт. — И никой не ви предлага да го правите.

— Разбира се, знам формулата — продължи магьосникът, сякаш приятелят му не беше казал нищо, — но това е точно онзи вид магия, срещу която винаги съм бил против! При нея се разчита твърде много на… Много се разчита на… Тоест резултатът е напълно непредсказуем. Не е в силите на магьосника да го предскаже. Не! Не бива да опитвам. Не бива дори да мисля за това.

Последва кратко мълчание. Но въпреки твърдото решение на мистър Норел да не мисли повече за опасната магия той продължаваше да се върти на стола си, да хапе върховете на пръстите си, да диша учестено и да проявява други подобни признаци на нервно въодушевление.

— Драги ми мистър Норел — бавно заговори Дролайт, — мисля, че започвам да разбирам какво имате предвид. И трябва да призная, че идеята ви е превъзходна! Вие говорите за голямо магическо начинание, което може да засвидетелства забележителните ви способности! Защо не, сър! Ако успеете, всичките Уинтъртаун и Поул в Англия ще заприиждат към дома ви с надеждата да се запознаят с невероятния мистър Норел!

— А ако не успее — сухо отбеляза Ласелс, — всички останали в Англия ще затворят вратите си за легендарния мистър Норел.

— Драги ми Ласелс! — възкликна Дролайт. — Какви безсмислици говорите! Повярвайте ми, няма по- лесно обяснимо нещо на света от неуспеха — в края на краищата, това се случва непрекъснато и на всички.

Мистър Ласелс каза, че не е така, и двамата тъкмо започнаха да спорят, когато от устните на приятеля им се изтръгна тревожен възглас.

— О, Боже! Какво да правя? Какво да правя? Толкова усилия положих, за да издигна професията си в очите на хората, и те продължават да ме презират! Мистър Ласелс, вие познавате света, кажете ми…