пътуванията му до континента и когато се оженихме, той ми ги поднесе като сватбен подарък. Художникът — италианец — навремето беше напълно непознат в Англия. По-късно благодарение на покровителството на мистър Уинтъртаун се премести в Лондон.

Начинът й на говорене бе също толкова достолепен, колкото и цялата й личност. След всяко изречение тя правеше пауза, за да даде време на мистър Норел да се впечатли от поднесените сведения.

— И когато скъпата ми Ема се омъжи — продължи мисис Уинтъртаун, — тези картини ще бъдат сватбен подарък за нея и сър Уолтър.

Мистър Норел попита дали мис Уинтъртаун и сър Уолтър ще се оженят скоро.

— След десет дни! — победоносно отвърна мисис Уинтъртаун. Мистър Норел поздрави двойката.

— Значи вие сте магьосник, сър — продължи мисис Уинтъртаун. — Неприятно ми е да го чуя. Това е професия, към която изпитвам особено недоверие — тя го изгледа втренчено, сякаш неодобрението й само по себе си беше достатъчно да накара мистър Норел тутакси да се откаже от магията и да си намери друго занимание.

След като той не го стори, тя се обърна към бъдещия си зет.

— Моята мащеха, сър Уолтър, много вярваше на един магьосник. След смъртта на баща ми той не излизаше от къщата ни. Влизаш в стаята, като си мислиш, че е празна, и го намираш седнал в ъгъла, почти скрит зад някоя завеса. Или заспал на дивана, без да събуе мръсните си ботуши. Баща му цял живот бе щавил кожи и долното потекло на този човек личеше във всичко, което правеше. Той имаше дълга мръсна коса и лице като кучешка муцуна, но сядаше с нас на масата като джентълмен. Мащехата ми се съветваше с него за всичко и в продължение на седем години този човек изцяло управляваше живота ни.

— И никой не се е съобразявал с мнението ви, мадам? — попита сър Уолтър. — Не мога да си го представя!

Мисис Уинтъртаун се засмя.

— Тогава аз бях дете само на осем-девет години, сър Уолтър. Името на магьосника беше Дриймдич и той постоянно ни повтаряше колко се радва да бъде наш приятел, макар че ние с брат ми непрекъснато го уверявахме, че не го смятаме за такъв. Но той само се усмихваше като куче, което са дресирали да се усмихва, но не са научили да не досажда. Не ме разбирайте погрешно, сър Уолтър. Мащехата ми в много отношения беше прекрасна жена. Баща ми толкова я ценеше, че й остави шестстотин лири годишно и й повери грижите за трите си деца. Единствената й слабост беше глупавото й съмнение в собствените й способности. Баща ми вярваше, че в разбирането и знанието за добро и зло, както и в много други неща, жените не отстъпват на мъжете и аз изцяло споделям мнението му. Мащехата ми не биваше да бяга от отговорностите. Когато мистър Уинтъртаун си отиде, аз не си отидох с него.

— Така е, мадам — промърмори сър Уолтър.

— А тя — продължи мисис Уинтъртаун — изцяло се уповаваше на магьосника Дриймдич. В него нямаше нищо магическо и затова той беше принуден да се преструва. Въведе правила за брат ми, сестра ми и мен, които, както обясни на мащехата ни, ще ни пазят от зло. Ние носехме червени ленти, здраво омотани около гърдите си. В стаята ни имаше шест стола — по един за нас и по един за духовете, които според Дриймдич ни пазеха. Той ни каза имената им. Какви, мислите, бяха те, сър Уолтър?

— Нямам и най-малката представа, мадам.

Мисис Уинтъртаун се разсмя.

— Ливада, Дрозд и Лютиче! Брат ми, сър Уолтър, който като мен беше независим по дух, често казваше пред мащехата ни: „Проклета Ливада! Проклет Дрозд! Проклето Лютиче!“, а тя, бедната глупава жена, със сълзи на очи го молеше да престане. От тези духове не видяхме нищо добро. Сестра ми се разболя. Често отивах в стаята й и заварвах Дриймдич да гали бледите й бузи и слабата й ръка с дългите си жълти, мръсни нокти. Почти плачеше, глупакът. Ако можеше, щеше да я спаси. Изричаше заклинания, но тя издъхна. Такова красиво дете, сър Уолтър! Години наред мразех магьосника на мащехата си. Години наред го смятах за зъл човек, но накрая, сър Уолтър, си дадох сметка, че той е бил само глупав и жалък нещастник.

Сър Уолтър се завъртя на стола си.

— Мис Уинтъртаун! Казахте нещо, но не можах да ви чуя.

— Ема! Какво има? — възкликна мисис Уинтъртаун.

От дивана се разнесе тиха въздишка. После слаб глас ясно произнесе:

Казах, че не сте права, майко.

— Така ли, скъпа моя? — мисис Уинтъртаун, чийто характер бе толкова тежък и която налагаше мнението си на хората, тъй както Мойсей издаваше заповеди, ни най-малко не се засегна от възражението на дъщеря си. Всъщност дори като че ли се зарадва.

— Разбира се — каза мис Уинтъртаун. — Ние имаме нужда от магьосници. Кой друг може да ни разясни английската история и особено тази на севера, за черния северен крал? Нашите историци не могат да го направят — последва кратко мълчание. — Аз обичам историята — добави тя.

— Не знаех това — отбеляза сър Уолтър.

— Ах, сър Уолтър! — обади се мисис Уинтъртаун. — Скъпата ми Ема не си губи времето с романи, подобно на други млади дами. Тя е чела много, знае повече за историята и поезията от всяка друга жена, която познавам.

— И все пак се надявам — побърза да каже сър Уолтър, като се наведе през облегалката на стола, за да говори с годеницата си, — че обичате и романите, защото тогава бихме могли да си четем един на друг. Какво е мнението ви за мисис Радклиф? Или за мадам Д’Арбле?

Но сър Уолтър така и не научи какво мисли мис Уинтъртаун за тези прочути дами, защото тя получи поредния пристъп на кашлица, което я принуди — явно с голямо усилие — да се изправи до седнало положение. Сър Уолтър изчака няколко секунди да получи отговор, но когато кашлицата й утихна, младата жена се отпусна на дивана както преди, видимо измъчена и изтощена, и затвори очи.

Мистър Норел се учуди защо никой не става да й помогне. Всички в стаята като че ли се бяха наговорили да се преструват, че бедната млада дама не е болна. Никой не я питаше дали има нужда от нещо. Никой не й предлагаше да си легне, което мистър Норел — самият той с крехко здраве — смяташе, че би било по-добре за нея.

— Мистър Норел — заговори сър Уолтър, — не мога да кажа, че разбирам с какво помощта, която ни предлагате, би…

— О! Колкото до подробностите — отвърна мистър Норел, — аз разбирам от война точно толкова, колкото генералите и адмиралите разбират от магия, но…

— …но каквото и да имате предвид — продължи сър Уолтър, — със съжаление ще ви кажа, че няма да бъде от полза. Магията не се ползва с уважение, сър. Не е достатъчно… — той търсеше подходящата дума — сериозна. Правителството не може да се занимава с подобни неща. Дори този невинен разговор, който ние с вас водим днес, би могъл да предизвика известни неудобства, щом хората научат за него. Честно казано, мистър Норел, ако бях разбрал по-добре какво възнамерявате да ми предложите, не бих приел да се срещна с вас.

Начинът, по който сър Уолтър изрече всичко това, съвсем не беше неучтив, но — о, горкият мистър Норел! Да чуе, че магията не е сериозно занимание, беше много тежък удар. Да го сравняват с разните там Дриймдич и Винкулус бе истинско падение. Той напразно обясняваше, че дълго и сериозно е мислил над това как отново да издигне магията в очите на хората, напразно предлагаше да покаже на сър Уолтър дълъг списък от препоръки за подобряване положението на магията в Англия. Сър Уолтър не пожела да го види. Той поклати глава и се усмихна, но каза само:

— Мистър Норел, боя се, че не мога да направя нищо за вас.

Същата вечер, когато Дролайт пристигна на „Хановер Скуеър“, той бе принуден да слуша жалбите на мистър Норел за разбиването на всичките му надежди.

— Е, сър, какво ви казах? — възкликна Дролайт. — Но — о, бедният мистър Норел! Колко грубо са се отнесли с вас! Много съжалявам за това. Все пак ни най-малко не съм изненадан. Винаги съм чувал, че тези Уинтъртаун са крайно надменни!

Но колкото и да ми е неприятно да го кажа, в нрава на мистър Дролайт имаше известна двойственост и в интерес на истината той не съжаляваше чак толкова, колкото твърдеше. Тази проява на независимост го беше засегнала и Дролайт бе твърдо решен да накаже мистър Норел за нея. През следващата седмица Норел и Дролайт посещаваха само най-скучните вечери и без да стига дотам, че да урежда покани на