Преди няколко години приятели в правителството му издействаха длъжността редовен секретар в Службата по жалбите, за която сър Уолтър получи шапка, малко парче слонова кост и седемстотин лири годишно. Постът не беше обвързан със задължения, тъй като никой не можеше да си спомни с какво се занимава Службата по жалбите, нито за какво служи малкото парче слонова кост. Но когато приятелите на сър Уолтър си отидоха и на тяхно място дойдоха нови министри със заявката, че ще премахнат синекурните длъжности, сред многото служби и постове, които окастриха от дървото на правителството, беше и Службата по жалбите.

През пролетта на 1807 година по всичко личеше, че политическата кариера на сър Уолтър е към своя край (последните избори му струваха близо две хиляди лири). Приятелите му бяха почти отчаяни. Една от тях, лейди Уинзел, отиде в Бат, където на концерт на италианска музика се запозна със семейство Уинтъртаун — вдовица и дъщеря й. Седмица по-късно лейди Уинзел писа на сър Уолтър: „Точно това съм желала винаги за Вас. Майка й е обсебена от мисълта за сватба и няма да Ви създава затруднения, а дори да го направи, разчитам на Вас да очаровате и двете. Колкото до парите — казвам Ви, скъпи приятелю, когато назоваха зестрата й, очите ми се насълзиха! Как Ви се струват хиляда лири годишно? Няма да говоря за младата дама — когато я видите, сам ще я похвалите така, както аз не бих могла.“

Към три часа същия ден, когато мистър Дролайт отиде на рецитала на италианската певица, Лукас — слугата на мистър Норел — почука на вратата на „Брунзуик Скуеър“, където господарят му трябваше да се срещне със сър Уолтър. Мистър Норел беше посрещнат и поканен да влезе в много красива стая на първия етаж.

На стените висяха няколко гигантски картини в позлатени и много натруфени рамки, все пейзажи от Венеция, но навън беше облачно, валеше студен дъжд и Венеция — град, състоящ се от равни части окъпан в слънце мрамор и окъпано в слънце море — тънеше в лондонския полумрак. Морскосините, белите и златистите отблясъци се давеха в сивозеленикавия мокър ден. От време на време вятърът блъсваше ситния дъжд в прозорците (меланхоличен звук) и на сивата светлина добре полираните повърхности на шифониерите от северноамериканска магнолия и ореховите писалища лъсваха като черни огледала, които мрачно се отразяваха едно в друго. При цялото си великолепие стаята беше крайно неприветлива: нямаше свещи, които да осветят мрака, нито огън, който да пропъди студа. Сякаш домакинството се ръководеше от човек със съвършено зрение, който никога не мръзне.

Сър Уолтър Поул стана да посрещне мистър Норел и помоли за позволение да представи мисис Уинтъртаун и дъщеря й, мис Уинтъртаун. Макар че сър Уолтър спомена две дами, мистър Норел видя само една — жена в зряла възраст, много достолепна и внушителна. Това го озадачи. Той си помисли, че сър Уолтър трябва да е сгрешил, но беше грубо да му възразява още в началото на разговора. Затова с известно смущение се поклони на достолепната дама.

— Радвам се да се запознаем — каза сър Уолтър. — Много съм слушал за вас. Струва ми се, че в Лондон не се говори за почти нищо друго, освен за забележителния мистър Норел — и като се обърна към достолепната дама, той добави: — Мистър Норел е магьосник, мадам, много прочут в родното си графство Йоркшир.

Достолепната дама изгледа втренчено мистър Норел.

— Вие съвсем не сте такъв, какъвто очаквах, мистър Норел — отбеляза сър Уолтър. — Чух, че сте практикуващ магьосник — надявам се да не се обидите, сър, но така ми казаха, — и трябва да призная, че за мен е голямо облекчение да установя, че не сте такъв. Лондон гъмжи от безброй псевдомагьосници, които залъгват хората, за да им вземат парите, като им обещават всевъзможни невероятни неща. Любопитно ми е виждали ли сте Винкулус, който държи малка будка срещу „Сейнт Кристофър Ле Стокс“? Той е най-лошият от всички. Вие сте магьосник теоретик, предполагам? — сър Уолтър се усмихна окуражително. — Но както разбрах, идвате при мен с молба.

Мистър Норел помоли сър Уолтър за извинение, но каза, че наистина е практикуващ магьосник. Сър Уолтър го погледна изненадан. Мистър Норел най-искрено се надяваше с това си признание да не изгуби доброто му разположение към себе си.

— Не, не. В никакъв случай — учтиво промърмори сър Уолтър.

— Погрешното впечатление, с което сте останали — каза мистър Норел, — имам предвид, разбира се, схващането, че всички практикуващи магьосници са шарлатани, се дължи на скандалното безделие на английските магьосници през последните двеста години. Аз направих една малка демонстрация — която жителите на Йорк бяха така любезни да окачествят като чудо — и въпреки това ви казвам, сър Уолтър, че всеки средно способен магьосник би могъл да направи същото. Тази всеобща летаргия е лишила нашия велик народ от могъщата подкрепа на магията и го е оставила беззащитен. Това е липса, която аз се надявам да запълня. Другите магьосници може и да пренебрегват дълга си, но аз не мога, затова дойдох, сър Уолтър, да предложа помощта си в разрешаването на настоящите ни затруднения.

— Настоящите ни затруднения? — попита сър Уолтър. — Имате предвид войната? — малките му черни очи се разшириха неимоверно. — Драги ми мистър Норел! Какво общо има войната с магията? Или магията с войната? Мисля, че съм чувал какво сте направили в Йорк и съм убеден, че домакините са ви били много благодарни, но не виждам как можем да използваме подобна магия във войната! Вярно, войниците много се цапат, но както знаете — сър Уолтър започна да се смее, — те имат други неща, за които да мислят!

Горкият мистър Норел! Тъй като не беше чувал историята на Дролайт за феите, които изпрали дрехите на хората в Йорк, това го завари съвсем неподготвен. Той увери сър Уолтър, че никога през живота си не е прал дрехи — нито с магия, нито по какъвто и да било друг начин, — и му разказа какво е извършил в действителност. Но кой знае защо, макар че можеше да прави поразителни чудеса, мистър Норел ги описваше по обичайния си сух начин и сър Уолтър остана с впечатлението, че спектакълът с говорещите няколкостотин каменни фигури в Катедралата на Йорк е бил по-скоро скучен и той трябва да се радва, че по това време е бил другаде.

— Наистина ли? — попита политикът. — Да, много интересно. Но аз все още не разбирам как…

Точно в този момент някой се разкашля и щом чу това, сър Уолтър млъкна, сякаш се заслуша.

Мистър Норел се огледа. В най-отдалечения и тъмен ъгъл на стаята имаше диван, на който лежеше млада жена, облечена в бяла рокля и загърната в голям бял шал. Тя почти не помръдваше. С една ръка притискаше кърпа към устата си. Позата, неподвижността й, всичко у нея оставяше впечатление за страдание и болнавост.

Мистър Норел беше напълно убеден, че в ъгъла няма никого, и така се стъписа от внезапната поява на жената, сякаш тя се бе озовала тук по силата на някаква магия. Докато я наблюдаваше, младата дама се разкашля продължително и през това време сър Уолтър изпита видимо неудобство. Той не поглеждаше към жената (макар очите му да се въртяха навсякъде из стаята). Взе от близката масичка някакво позлатено украшение, обърна го, разгледа го и отново го постави на мястото му. Накрая се изкашля — кратка кашлица за прочистване на гърлото, — сякаш искаше да покаже, че всеки кашля, че кашлицата е най-нормалното нещо на света, че никога, при никакви обстоятелства една кашлица не може да бъде причина за тревога. Младата жена на дивана най-после спря да кашля и остана да лежи съвсем неподвижно и тихо, макар че дишането й очевидно беше затруднено.

Погледът на мистър Норел се премести от младата жена върху голямата тъмна картина, окачена над главата й, и той се помъчи да си спомни за какво е говорил.

— Това е сватба — каза достолепната дама.

— Простете, мадам? — попита той.

Но дамата само кимна към картината и удостои мистър Норел с важна усмивка.

На тази картина, както и на всички останали, беше изобразена Венеция. Английските градове в по- голямата си част са построени върху хълмове, улиците им се изкачват и спускат и мистър Норел си помисли, че Венеция, която се издига над морето, би следвало да бъде най-равният, както и най-необикновеният град на света. Тъкмо поради това картината изглеждаше като упражнение по перспектива: статуи, колони, куполи, дворци и катедрали се простираха чак до необятното и меланхолично небе, а морето, което миеше стените на сградите, гъмжеше от украсени с резба и позлата корабчета и онези причудливи черни венециански лодки, които така приличат на дамски пантофи.

— Тук е изобразено символичното бракосъчетание на Венеция с Адриатическо море — обясни дамата (която, както бихме могли да предположим, бе самата мисис Уинтъртаун). — Много любопитна италианска церемония. Всички картини, които виждате в тази стая, са купени от мистър Уинтъртаун по време на