— На сина му Марк. Ожени се преди две години. Ходихме на сватбата, не помниш ли?

— Адвоката ли? — попита Джак, спомняйки си церемонията от доброто старо време, преди да бъде обречен за президент.

— Да. Другият син Дейвид е доктор в Йейл, във Факултета по гръдна хирургия.

— Него познавам ли го? — не можеше да си спомни Джак.

— Не. Той учеше на запад в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. — Тя обърна една страница в последния брой на „Медицински журнал на Нова Англия“, но след това се зачете по-внимателно. Беше интересен материал за ново откритие в анестезията, което си струваше да се запомни. На обяд беше разговаряла за него с един от професорите. Имаше навика да обядва с колеги от различни области, за да се държи в течение за това какво става в медицината. Следващият голям пробив според нея щеше да бъде в неврологията. Един от нейните колеги в университета „Хопкинс“ беше открил лекарство, което изглежда че възстановяваше увредените нервни клетки. Ако всичко тръгнеше добре, това би означавало Нобелова награда. Щеше да бъде деветият подобен трофей, закачен на стената за награди в Медицинския факултет на университета „Джон Хопкинс“. Нейният труд за хирургическите лазери й беше донесъл наградата „Ласкър“ — най-престижната в Америка за медицина. Но той не беше достатъчно фундаментален за пътуване до Стокхолм. Това обаче не я безпокоеше. Офталмологията не беше толкова централна област, но въпреки това тя изпитваше достатъчно удовлетворение да вижда как зрението на хората се подобрява. Издигането на Джак и превръщането й в първа дама може би й даваше реални шансове за директорското място на института „Уилмър“, ако и когато Бърни Кац решеше да се оттегли. Така тя пак щеше да практикува медицина. Това беше нещо, от което никога не искаше да се отказва. Можеше да следи последните постижения в своята област, да има глас в отпускането на средства там, където наистина се вършеше важна изследователска работа, а нея я биваше за такива неща. Все пак тази работа с президентството не беше тотална загуба на време.

Единственото истински неприятно нещо беше, че хората очакваха да се облича като супермодел. Въпреки че по принцип винаги ходеше добре облечена, ролята на манекен никога не й беше допадала. Според нея беше достатъчно, че носи хубави официални рокли на проклетите официални приеми, на които трябваше да присъства, и това не й струваше нищо, защото дрехите й се даваха безплатно от производителите. Така например в „Дамска мода“ не харесваше работното й облекло, сякаш бялата престилка беше някакъв моден артикул. Не, тя беше униформа като на морските пехотинци пред вратите на Белия дом и трябваше да се носи с голяма гордост. Малцина мъже и жени можеха да твърдят, че са постигнали всичко в професията си. Но тя можеше.

Както и друг път, когато бяха сами, вечерта беше много приятна. Тя не се дразнеше от това, че напоследък Джак се беше пристрастил към телевизионния канал „История“, дори и в моментите, когато той негодуваше по повод някои дребни грешки, допускани в предаванията им. Може пък той да е прав, а те да грешат, помисли си тя, усмихвайки се.

Чашата й с вино беше празна и тъй като на другия ден нямаше планирани никакви процедури, даде знак на иконома да я напълни. Животът можеше да бъде и по-лош. Освен това те много се страхуваха от терористите. Благодарение на късмета си и на този прекрасен агент от ФБР, за когото се беше омъжила Андреа Прайс, бяха оцелели и тя не очакваше отново да се случи подобно нещо. Личният й бодигард беше нейната защита срещу това. Главен агент Рой Олтман я караше да изпитва същото доверие към работата му, каквото имаше към своята.

— Заповядайте, д-р Райън — каза икономът и й поднесе пълната чаша.

— Благодаря, Джордж. Как са децата?

— Най-голямата я приеха в колежа „Нотр Дам“ — отвърна гордо той.

— Това е чудесно. Какъв профил?

— Медицински.

Кети вдигна очи от списанието.

— Страхотно. Ако трябва с нещо да помогна, обади ми се.

— Разбира се, госпожо. — Хубавото беше, помисли си Джордж, че тя не го казваше просто така. Семейство Райън се ползваха с уважението на персонала, въпреки че се притесняваха от грижите за тях. Имаше едно друго семейство, за което Райънови се грижеха. Беше вдовица със седем деца на сержант от военновъздушните сили, чиято връзка с тях никой не можеше да си обясни. Освен това Кети лично се беше погрижила за две деца на хора от персонала, които имаха проблеми с очите.

— Какво ще правиш утре, Джак?

— Ще говоря на конференцията на ветераните от войната в Атлантик Сити. Ще отида с хеликоптер и ще се върна след обяд. Речта, която ми е написала Кали, не е лоша.

— Тя ми се вижда малко странна.

— Да, различна е — съгласи се президентът, — но си върши добре работата.

„Благодаря на Бога“, помисли си Кети, „че не трябва да правя подобни неща!“ За нея речите й се ограничаваха до това да каже на пациента как мисли да подобри зрението му.