погледна часовника си. — Има ли нещо друго?
— Това е всичко за днес.
Президентът го погледна дяволито.
— Кажи на Мери Пат следващия път, когато ми праща информация от Цвъркача, да има и снимки към нея.
— Непременно, сър — каза Гудли и подсвирна.
Райън взе листовете от сводката и се зачете в тях, като отпиваше от кафето и от време на време сумтеше. Животът му беше много по-лесен по-рано, когато сам приготвяше тези документи, отколкото сега, когато трябваше да ги чете. Защо се получи така? Не трябваше ли да е точно обратното? По-рано именно той намираше отговорите и беше готов да му задават въпроси. Но сега тази работа вършеха други за него. Сега беше по-трудно. Но в това няма никаква логика! Може би, реши той, причината е, че след като напусна, вече не идваше достатъчно информация. Той трябваше да взема решенията. И каквито и други решения и анализи да са били правени на по-ниско равнище, този процес стига до едно ниво и там спира. То е като да караш кола. Друг ти казва да завиеш надясно, но ти си зад кормилото и извършваш маневрата и ако някой се блъсне в колата, вината ще бъде твоя. За момент Джак се запита дали нямаше да бъде по- полезен, ако беше на едно-две стъпала по-долу в този процес, да прави анализи и препоръки, но винаги да знае, че някой друг ще получи дивидентите от правилното решение или ще си понесе последствията, ако сбърка. Така, изолирайки се от последиците, човек се чувстваше в по-голяма безопасност. Но това е поведение на страхливец, каза си Райън. Ако във Вашингтон има някой, който е в състояние да взема решения, той все още не го е срещал. Може да го обвиняваха в арогантност, но какво от това?
Сигурно ще има някой по-добър, помисли си Джак и погледна часовника, който показваше, че наближава време за първата му среща за деня. Вината не беше негова, ако няма такъв. Той прегледа списъка с предстоящите срещи. Целият ден беше запълнен с политически тъпотии… Само че не бяха съвсем тъпотии. Всичко, което той правеше в този кабинет, засягаше живота на американските граждани по един или друг начин, а това беше важно както за тях, така и за него. Но кой беше решил, че той трябва да бъде баща на нацията? Какво го правеше толкова голям умник? Сигурно хората, които стояха зад него, тези отвън, зад дебелите прозорци на Овалния кабинет. Всички очакват той да знае кое е правилно и когато седнат да вечерят или да играят карти, го критикуват и се оплакват, че не харесват решенията му, които според тях биха могли да бъдат и по-добри. Беше лесно да се говори така, когато си отвън. Но тук беше различно. Райън трябваше да участва лично и в най-дребните решения, дори и когато ставаше въпрос за закуската на учениците. Това направо го вбесяваше. Ако дадеш на децата да ядат неща, които им харесват, специалистите по хранене щяха да започнат да се оплакват, че те трябва да ядат по-здравословни храни. Но повечето родители биха предпочели да им дават хамбургери и пържени картофи, защото децата това обичат. Дори и здравословната храна, когато не е изядена, не е от голяма полза. Той беше разговарял един-два пъти по въпроса с Кети, но не беше нужно. Тя оставяше техните деца да ядат пица, когато си пожелаят, като твърдеше, че пицата има много протеини, но метаболизмът на едно дете може да се справи с всичките им нездравословни ефекти. Но когато я притиснеха в ъгъла, тя признаваше, че нейните разбирания срещат неодобрението на нейните колеги — професори от института „Джон Хопкинс“. И така, какво беше Джак Райън? Президентът на Съединените щати, доктор на историческите науки, магистър по икономика и дипломиран счетоводител (дори не си спомняше защо си беше направил труда да вземе и този изпит), след като експертите, включително и този, за когото се беше оженил, не бяха съгласни с него. Това го накара да въздъхне още веднъж, след което звънецът на бюрото му иззвъня и г-жа Съмтър обяви, че хората за първата му среща за деня са дошли. На Джак вече му се пушеше една цигара, но не можеше да го направи, докато не се явеше някакъв промеждутък в разписанието, защото само г-жа Съмтър и някои от охраната знаеха, че президентът на Съединените щати страда от време на време от този порок.
„Господи!“ — помисли си той, както често пъти го правеше в началото на работния ден. „Как се набутах в това?“ След това се изправи и погледна към вратата, слагайки върху лицето си задължителната президентска усмивка, докато се опитваше да си спомни кой, по дяволите, щеше да дойде пръв, за да говорят за субсидиите за селското стопанство на Южна Дакота.
Както обикновено, самолетът излетя от „Хийтроу“. Беше „Боинг“-737, тъй като пътуването до Москва не беше дълго. Отрядът „Рейнбоу“ запълни цялата първа класа, от което стюардесите щяха да останат доволни, макар още да не го знаеха, защото пасажерите им бяха учтиви и непретенциозни. Чавес седеше до тъста си и гледаше мерките за сигурност, които предаваха по видеото, въпреки че и двамата знаеха, че ако самолетът се блъсне в земята с 800 км/ч, нямаше да им е много от полза да знаят къде е най-близкият авариен изход. Но такива неща се случваха рядко, за да им се обръща внимание. Динг взе списанието от джоба на облегалката пред него и го заразглежда с надежда да открие нещо интересно. Беше купил всички списания и вестници, които продаваха в самолета.
— Значи малкото момченце ходи вече по-добре? — попита Кларк.
— Да. Да знаеш само колко е смешен и с какво желание го прави. Ухилва се до уши всеки път, когато мине разстоянието от телевизора до масичката за кафе. Сякаш е спечелил състезание по маратон, дали са му златен медал и е получил целувка от мис Америка, преди да замине за Дисниленд.
— Големите неща се правят от много дребни нещица, Доминго — отбеляза Кларк, когато самолетът се засили по пистата. — Когато си малък, хоризонтът ти е много по-близо.
— Вероятно, г-н Кларк. Но въпреки това момчето е забавно и много мило — каза Чавес.
— Не е лошо да си баща на малко дете, нали?
— Не се оплаквам — съгласи се Динг и се облегна назад, когато усети, че колесникът се вдигна.
— Как се справя Еторе? — Кларк реши да се заемат с по-делови неща. Достатъчно се беше правил на дядо.
— Сега е в по-добра форма. Нужен му беше един месец, за да навакса. Е, от време на време го вземаха на подбив, но се справи добре. Бива го. Има добри тактически инстинкти, като се има предвид, че е ченге, а не войник.
— Да си ченге в Сицилия не е като да патрулираш по лондонската „Оксфорт стрийт“.
— Да, предполагам — съгласи се Чавес. — Но той не допусна нито един празен изстрел срещу симулатора, което никак не е лошо. Другият, който може да се похвали с това, е Еди Прайс.
Компютризираният симулатор за тренировки по стрелба в Хиърфорд беше особено безмилостен в сервирането на всевъзможни тактически ситуации до такава степен, че при една от тях 12-годишно момче грабва автомат АК-74 и може да те простреля, ако не внимаваш. Другият мръсен номер е този с жената, която държи бебе, току-що взело пистолет от мъртъв терорист, и гледа с невинно изражение приближаващите се Мъже в черно. Динг я беше повалил веднага, но на следващата сутрин намери на бюрото си парцалена кукла, върху чието лице бяха размазали кетчуп от „Макдоналдс“. Момчетата от „Рейнбоу“ имаха живо, но понякога доста перверзно чувство за хумор.
— И какво точно се очаква от нас да правим?
— Ще помагаме на бившето Осмо главно управление на КГБ, което е тяхната Служба за охрана — обясни Джон. — Имат неприятности с местни терористи, вероятно чеченци и от други националности, които искат да се отцепят от Русия. Помолиха ни да им помогнем в обучението на техните момчета да се справят с тях.
— Добри ли са? — попита Динг.
Рейнбоу шест сви рамене.
— Добър въпрос. Личният им състав е като този на бившето КГБ, но имат подготовката на частите от Спецназ. Вероятно са професионалисти, а не срочно служещи от Червената армия. Сигурно всички имат офицерски звания, но изпълняват сержантски задачи. Предполагам, че са достатъчно добри, достатъчно мотивирани, вероятно в добра физическа форма и разбират значението на мисията си. Не знам дали ще се окажат толкова добри, колкото би трябвало. — Вероятно не, помисли си Джон. — Но до няколко седмици трябва да им дадем правилната насока.
— Значи ще обучаваме най-вече техни инструктори?
— И на мен така ми се струва — кимна с глава Кларк.
— Това е добре — съгласи се Чавес, когато им донесоха менюто за обяд. Защо ли, запита се той, в самолетите никога не дават за ядене нещо, което ти се яде? Това беше меню за вечеря, а не за обяд. Какво
