Имаха и сателитна навигационна система. Тя беше истинско чудо, позволяващо да се ориентират навсякъде, в който и да било град, където можеше да се намери електронна карта. С нея можеха да намерят даден адрес по-бързо от местен шофьор на такси. А с мобифона можеха да открият и самия адрес, в случая от американското посолство, което имаше адресите на всички легации, включително на резиденцията на папския нунций. Мобифонът им позволяваше да се обадят предварително. Отначало отсреща заговориха на китайски, но след това се обади някой, чийто английски беше с немски акцент. Каза им да заповядат.
Бари Уайз винаги ходеше със сако и вратовръзка. Този навик да бъде спретнат му беше останал още от времето в морската пехота. Почука на вратата и видя, че го очакват. Отвори му един китаец, който го въведе вътре. Първият западняк, когото срещнаха, очевидно не беше кардиналът. Беше прекалено млад, много висок и съвсем очевидно германец.
— Здравейте. Аз съм монсеньор Шепке — поздрави го мъжът.
— Добър ден. Аз съм Бари Уайз от Си Ен Ен.
— Да — каза Шепке с усмивка. — Виждал съм ви много пъти по телевизията. Какво ви води насам?
— Тук сме, за да отразяваме търговските преговори между САЩ и Китай, но решихме да потърсим и някои други интересни теми. С изненада установих, че Ватиканът има дипломатическо представителство тук.
Шепке въведе Уайз в кабинета си и му посочи едно кресло.
— Тук съм от няколко месеца, но кардиналът пристигна съвсем наскоро.
— Може ли да се срещна с него?
— Разбира се. Но в момента Негово високопреосвещенство говори по телефона с Рим. Ще може ли да изчакате няколко минути?
— Разбира се — отвърна Уайз.
Той огледа монсеньора. Имаше атлетичен вид, висок и типичен германец. Уайз беше посещавал тази страна много пъти и винаги се чувстваше малко неудобно, като че ли расизмът, който беше станал причина за Холокоста, все още беше някъде там наблизо, без да се вижда. Облечен в други дрехи, би взел Шепке за военен, дори за морски пехотинец. Изглежда много силен, а и интелигентен. Очевидно е проницателен наблюдател.
— Може ли да попитам от кой орден сте? — попита Уайз.
— От Обществото на Иисус — отвърна Шепке.
„Значи йезуит“ — каза си Уайз. „Това обяснява всичко.“
— От Германия ли сте?
— Да, но сега съм в Рим, в университета „Робер Белармин“. Помолиха ме да придружа Негово високопреосвещенство тук, защото знам езици. — Английският му беше нещо средно между английски и американски, но не и канадски. Беше безпогрешен в граматическо отношение и забележително точен в произношението. „А също и защото си хитрец“, добави наум Уайз. Знаеше, че Ватиканът има едно от най- добрите разузнавания, може би най-старото в света. Така че този монсеньор беше комбинация от дипломат и шпионин.
— Няма да ви питам колко езика говорите. Сигурен съм, че са повече, отколкото аз знам. — Никога не беше срещал и не беше чувал за тъп йезуит.
Шепке приятелски се усмихна.
— Това ми е работата. — След това погледна телефона на бюрото. Светлината беше угаснала. Извини се и се отправи към вътрешния кабинет. След малко се върна и каза: — Негово високопреосвещенство ви очаква.
Уайз стана и последва германския свещеник. Мъжът, когото видя, беше възпълен и очевидно италианец, не беше облечен в свещеническо расо, а беше със сако и панталони. Под яката се виждаше червена риза, а може би жилетка. Кореспондентът на Си Ен Ен не си спомняше дали протоколът изискваше да целуне пръстена на човека, но целуването на ръка не му беше много по вкуса и той просто се здрависа по американския обичай.
— Добре дошли в нашата легация — каза кардинал Ди Мило. — Вие сте първият американски репортер. Заповядайте. — Кардиналът му посочи един стол.
— Благодаря, Ваше високопреосвещенство. — Уайз помнеше тази част от протокола.
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Ние сме в града за търговските преговори САЩ-Китай, но търсим и някоя друга тема за живота в Пекин. Снощи научих, че Ватиканът има посолство тук и си помислих, че бих могъл да дойда, за да поговорим.
— Чудесно — каза Ди Мило и леко се усмихна. — В Пекин има малко християни, не е като в Рим.
— А има ли китайски християни?
— Виждали сме съвсем малко. Всъщност днес следобед ще се видим с един от тях. Той е баптистки проповедник на име Ю.
— Така ли? — Това беше изненада. — Местен баптист?
— Да — потвърди Шепке. — Много свестен човек. Получил е образованието си в Америка, в Свободния университет „Робъртс“.
— Китайски гражданин от университета „Робъртс“? — попита недоверчиво Уайз. „От това става чудесен репортаж“, помисли си той.
— Да, наистина е необичайно — съгласи се Ди Мило.
„Необичайно беше и това, че един баптист и един кардинал от Римокатолическата църква разговарят помежду си“, помисли си Уайз, но че това става тук беше толкова невероятно, колкото да се види жив динозавър по улиците на Вашингтон. В Атланта сигурно щяха да харесат репортажа.
— Можем ли да дойдем с вас? — попита кореспондентът на Си Ен Ен.
Ужасът я връхлетя скоро след като пристигна на работа. Въпреки че го беше очаквала от дълго време, присвиванията в корема започнаха в най-неподходящия момент. Последния път, преди почти шест години, когато предшестваха раждането на Ю Лонг, също я изненадаха, но тогава бременността й беше законна, а сега не. Тя се беше надявала да започнат сутринта, но в края на седмицата, в нейния апартамент, където двамата с Куон биха могли да се справят без външни усложнения. Но както навсякъде по света, и в Китай бебетата сами решаваха кога да се появят на бял свят и нейното не направи изключение. Сега въпросът беше дали властите щяха да разрешат то да поеме първата глътка въздух. Затова първото свиване на коремните мускули, предвещаващи наближаването на контракциите, я изпълниха със страх от възможността да бъде извършено едно убийство, от това, че собственото й тяло ще стане сцена на това престъпление, че тя ще бъде там и ще го види, ще почувства как бебето престава на шава, ще усети смъртта му. Страхът беше кулминацията на всичките безсънни нощи и кошмари, които я бяха карали в продължение на седмици да се облива в пот в леглото. Нейните колежки видяха лицето й и се озадачиха. Някои от жените в цеха се бяха досетили за тайната й, въпреки че никога не бяха разговаряли с нея за това. Най-чудното беше, че никоя не беше я издала, а Лянхуа се страхуваше най-много от такова развитие на нещата. Но една жена не би сторила подобно нещо на друга. Някои от тях също бяха раждали дъщери, които „случайно“ бяха намерили смъртта си след година-две, за да задоволят желанието на мъжете си да имат наследник от мъжки пол. В КНР имаше едно нещо, за което дори жените не си говореха, когато бяха насаме.
Лянхуа се огледа наоколо, усещайки как мускулите й подсказват какво ще стане. Единственото нещо, на което се надяваше, беше присвиванията да престанат или да настъпят по-късно. След пет часа щеше да се завърне с колелото у дома и да роди детето там. Може би нямаше да е толкова добре, както би било през почивните дни, но все пак по-добре, отколкото да роди тук. Лотосов цвят си каза, че трябва да бъде силна и смела. Затвори очи, прехапа устни и се опита да се съсредоточи върху работата си, но присвиванията в корема скоро се засилиха. След това щеше да дойде слабата божа, последвана от истински контракции, които нямаше да й позволят да стои права и тогава… какво? Фактът, че не можеше да предвиди какво ще стане с нея след няколко часа, караше лицето й да се гърчи повече от самата болка. Тя се страхуваше от смъртта и въпреки че този страх е познат на всички хора, нейният беше за един живот, който въпреки че беше част от нея, не беше собственият й. Страхуваше се да го види, че умира, да почувства, че умира, да усети как една неродена душа си отива. Въпреки че тя сигурно щеше да отиде при Бога, това нямаше да стане по негова воля. В момента се нуждаеше от духовния си съветник, имаше нужда от съпруга си Куон, а
