още повече от преподобния Ю. Но как да се свърже с него?
Подготовката за снимането беше извършена бързо. Двамата духовници наблюдаваха с интерес, защото никога досега не бяха виждали такова нещо. Десет минути по-късно те се разочароваха от въпросите. И двамата бяха гледали Уайз по телевизията и очакваха от него нещо повече. Те не си даваха сметка, че истинският репортаж, към който той се стремеше, бе на няколко мили по-далеч и щеше да бъде направен час по-късно.
— Така — каза Уайз, когато дежурните въпроси бяха зададени и отговорите получени. — Можем ли сега да дойдем с вас до дома на приятеля ви?
— Разбира се — отвърна Негово високопреосвещенство и стана. Извини се, защото дори на католиците им се налага да отидат до тоалетната, преди да се качат в колата, поне тези на неговата възраст. След малко той се появи отново и влезе в автомобила заедно с Франц, който щеше да кара, разочаровайки отново прислужника шофьор, който, както подозираха, беше сътрудник на Министерството на държавната сигурност.
Микробусът на Си Ен Ен лъкатушеше из улиците, докато най-после пристигнаха пред скромната къща на преподобния Ю Фаан. Паркираха лесно. Уайз забеляза, че двамата католически духовници отидоха до вратата на Ю с голям пакет в ръце.
— А! — усмихна се изненадан Ю, когато отвори вратата. — Какво ви води насам?
— Приятелю, имаме подарък за теб — отвърна Негово високопреосвещенство, държейки пакета. Очевидно беше голяма Библия, но това не правеше подаръка по-малко ценен. Ю им даде знак да влязат и видя американците.
— Помолиха ни да дойдат с нас — обясни монсеньор Шепке.
— Разбира се — отвърна веднага Ю и си каза, че може би Джери Патерсън ще види репортажа по телевизията, както и далечният му приятел Хошая Джексън. Те изчакаха той да развърже пакета и тогава започнаха да нареждат камерите.
Ю махна хартията на бюрото си и остана много изненадан. И той беше очаквал, че ще е библия, но тази вероятно струваше неколкостотин долара… Беше версията на крал Джеймс, но на хубав литературен китайски и с великолепни илюстрации. Ю стана, заобиколи бюрото и прегърна италианския си колега.
— Бог да те благослови за това, Ренато — каза Ю развълнуван.
— И двамата му служим както можем. Помислих си, че може би ще искаш да я имаш — отвърна Ди Мило, както би го казал на всеки добър римски свещеник, защото в крайна сметка и Ю беше такъв, или почти такъв.
Бари Уайз се изруга, че не беше включил камерата, за да заснеме този момент.
— Не съм виждал често католици и баптисти в такива приятелски отношения — отбеляза репортерът.
Ю отговори, но камерата вече работеше.
— А защо да не сме приятели? Работим за един и същ бос, както казвате в Америка. — Той пое ръката на Ди Мило и сърдечно я разтърси. Рядко беше получавал толкова искрен подарък, а още по-странно беше, че това стана тук, в Пекин, и то от човек, който неговите американски колеги наричаха „папист“, при това италианец. Животът в крайна сметка наистина има смисъл. Преподобният Ю имаше достатъчно вяра и не се съмняваше в нея, но прие това потвърждение като благословия.
Контракциите настъпиха много бързо и бяха силни. Лянхуа търпеше, доколкото позволяваха силите й, но след един час усети, като че ли някой гръмна с пушка в корема й. Краката й се подкосиха. Положи всички усилия да се задържи права, но не успя. Лицето й стана бяло като платно и тя се строполи на циментовия под. Веднага дотича една колежка. Тя също беше майка и моментално разбра какво става.
— Време ли ти е? — попита тя.
— Да — отвърна едва чуто жената, сгърчвайки се от болка.
— Ще отида да извикам Куон — каза работничката и бързо побягна.
Точно в този момент нещата за Лотосов цвят се развиха още по-зле. Началникът на цеха видя работничката да тича, обърна глава и съзря друга, паднала на пода. Той се приближи като човек, който иска да види какво е станало след автомобилна катастрофа, повече от любопитство, отколкото от желание да се намеси. Почти не забелязваше Ян Лянхуа. Тя си вършеше сравнително добре работата, не се налагаше да й крещи и нейните колежки я уважаваха. Това беше всичко, което знаеше за нея и което според него беше напълно достатъчно. Не видя кръв, значи не беше трудова злополука. Колко странно. Постоя наведен над нея няколко секунди, разбра, че тя се чувства зле, и се запита какво й беше. Но той не беше лекар и не искаше да се меси. Ако от нея течеше кръв, би могъл да превърже раната, но положението не беше такова и затова просто остана там, без да прави нищо, за да не влоши нещата. В стаята за първа помощ, която беше на около 200 метра, имаше медицинска сестра. Другата жена вероятно беше изтичала да я извика, помисли си той.
След няколко минути сравнително спокойствие лицето на Лянхуа отново се сгърчи, защото настъпиха нови контракции. Видя как тя затвори очи, как лицето й пребледня, а дишането й се ускори. О, каза си той, това било. Колко странно. Би трябвало да знае за такова нещо, за да предвиди кой да я замести на конвейера. След това се сети за нещо друго. Не беше разрешена бременност. Лянхуа беше нарушила правилата, а това не трябваше да се случва. Можеше да навреди на отдела и лично на него като началник, а той искаше някой ден да има собствена кола.
— Какво става тук?
Но Ян Лянхуа не можеше да му отговори в момента. Контракциите зачестиха много по-бързо, отколкото при раждането на Ю Лонг. „Защо не изчака до неделя“, попита съдбата си тя, „защо Бог иска детето ми да загине?“ Опита се да се моли въпреки болката, правеше всичко, за да се концентрира, да помоли Бога за милост и помощ в този миг на изпитание, болка и ужас, но това, което виждаше около себе си, я плашеше още повече. Лицето на нейния началник не изразяваше желание да й помогне. След това чу бързо приближаващи се стъпки и видя Куон, но преди той да стигне до нея, началникът го спря.
— Какво става тук? — попита със заповеднически тон той. — Въпросът на началника бе придружен и от обвинение. — Жена ти ще ражда ли? Има ли разрешение? — попита той и изруга. — Ю Хай! Курва!
Куон също искаше бебето. Не беше споделял с жена си страховете си, защото не искаше да я притеснява, но последната дума, произнесена от началника на цеха, му дойде твърде много, за да може да понесе и двете неща едновременно. Спомняйки си опита, който имаше от службата във войската, Куон го удари с юмрук и също изруга:
— Пок Гай! — буквално означаваше „Да паднеш на улицата“, но в контекста значеше: „Я се разкарай!“
Началникът на цеха си удари главата, падайки на пода, и Куон със задоволство видя, че си е отмъстил за обидата на жена му. Имаше обаче други неща за правене. След като нанесе удара и изруга, той изправи Лянхуа на крака и подкрепяйки я колкото можеше, тръгна с нея към паркинга на велосипедите. Но какво можеше да направи? Като жена си, и той се беше надявал това да се случи у дома, където в най-лошия случай тя можеше да се престори на болна. Но тук имаше толкова възможност да спре този процес, колкото да попречи на земята да се върти около оста си. Дори нямаше време и желание да проклина съдбата. Трябваше да се справи с реалността, такава, каквато беше, да помогне както може на жена си.
— В Америка ли сте учил? — попита Уайз, застанал пред камерата.
— Да — отвърна Ю с чаша чай в ръка. — В Свободния университет „Робъртс“ в Оклахома. Първо се дипломирах за електроинженер, а след това завърших и богословие и там получих свещеническия сан.
— Виждам, че сте женен — отбеляза репортерът, посочвайки снимката на стената.
— Жена ми е в Тайван да се грижи за майка си, която в момента е болна — обясни той.
— А как се срещнахте вие двамата? — попита Уайз, имайки предвид Ю и кардинала.
— Това беше дело на Фаан — обясни кардиналът. — Той дойде при нас да ни поздрави като новопристигнали, така да се каже, колеги. — Ди Мило се изкушаваше да каже, че са пили заедно, но се въздържа, опасявайки се да не изложи човека пред неговите единоверци баптисти, някои от които бяха против алкохола под каквато и да било форма. — Както бихте могли да предположите, в този град
