държеше здраво и за първи път тя прочете в очите му, че вече не го е страх. Сега в тях се виждаше само убийствен гняв, защото човешките инстинкти бяха заличили всички социални условности, с които се беше съобразявал през своите трийсет и шест години. Жена му и детето бяха в опасност тук, в този момент. Лицето му приличаше на огнедишащ дракон, който не се интересува от последствията.
Сестрата отстъпи и посочи вляво. Ян се отправи нататък, следван от Ю и другите двама духовници, а след тях тръгна и екипът на Си Ен Ен. Сестрата опипа врата си, прокашля се, за да си вземе въздух, все още повече изненадана, отколкото уплашена, опитвайки се да разбере как и защо нарежданията й не бяха изпълнени.
Ян Лянхуа беше в стая 3 на родилното отделение. Стените бяха боядисани в жълто-кафяво, а изтърканите плочки на пода бяха мръснокафяви.
За Лотосов цвят това беше един безкраен кошмар. Останала съвсем сама в това място, в което съжителстваха животът и смъртта, тя усети, че контракциите се засилиха и преминаха в непрекъснато напрягане на коремните мускули, изтласквайки нероденото й дете надолу по канала за раждане към един свят, който не го желаеше. Тя разбра това по изражението на лицата на сестрите. Те гледаха с онази тъга и безнадеждност, с която бяха ставали свидетели на други смъртни случаи в болницата. Всички се бяха научили да го приемат като нещо неизбежно и гледаха да стоят настрана от него, защото това, което трябваше да се направи, беше толкова противно на човешките инстинкти, че единственият начин да станат негови свидетели беше да се преструват, че не са там, а някъде другаде. Дори и това не помагаше и макар те рядко да си го признаваха една на друга, когато се завърнеха вкъщи от работа, лягаха в леглата си и горчиво плачеха по повод онова, което те като жени трябваше да направят на новородените. Някои вземаха внимателно в ръце неродените деца, неуспели да поемат първата си жизнеутвърждаваща глътка, опитвайки се да покажат женска нежност към някой, който никога нямаше да може да я види, освен може би духовете на убитите бебета, които може би все още бяха някъде наблизо. Други постъпваха тъкмо обратно, захвърляйки ги в кофите като боклук, който държавата считаше, че са. Но дори и те никога не се шегуваха по такива поводи. Всъщност за тези неща почти никога не се говореше, освен може би когато се докладваше, че работата е свършена, или може би когато някоя кажеше: „В стая номер 4 има една жена, на която трябва да се сложи инжекция.“
Лянхуа усещаше какво чувстват, но което беше по-лошо, тя знаеше какво мислят и продължаваше негласно да се моли на Бога за милост. Толкова голям грях ли беше да е майка, дори за такава като нея, която ходеше да се моли в християнска църква? Какво толкова лошо има в това, че беше поискала да има второ дете, което да замени първото, което Съдбата беше откъснала от ръцете й? Защо държавата отказва на нея и на съпруга й щастието да бъдат родители? Нямаше ли изход от това положение? Тя не беше убила първата си рожба, както правеха много китайски семейства. Не беше убила малкия Голям дракон с искрящите очички, смешна усмивка и стискащите малки ръчички. Друга сила беше й отнела всичко това и тя искаше и имаше нужда пак да го изпита. Само още веднъж. Не ламтеше за много. Не искаше да има още две деца. Само едно. Едно, което да суче от гърдите й и да й се усмихва сутрин. Имаше нужда от такова нещо. Трудеше се усърдно за държавата, искаше малко в замяна, но за това настояваше! Това беше нейно право като човешко същество.
Обаче сега й беше останало само отчаянието. Опита се да спре контракциите, да попречи на раждането, но това беше все едно да се опита да спре с лопата настъпването на прилива. Нейното малко излизаше. Тя го чувстваше. Разбираше го по изражението на лицето на акуширащата сестра. Тя погледна часовника си и излезе от стаята, махайки с ръка в момента, когато Лянхуа се мъчеше да спре и да върне назад процеса, за да не даде детето си на Смъртта. Тя се бореше, задържаше дишането си, противопоставяше се на мускулите си, задъхваше се, вместо да диша дълбоко, бореше се, бореше се, бореше се, но всичко беше напразно. Знаеше го. Съпругът й не се виждаше наоколо, за да й помогне. Той бе имал достатъчно кураж да я докара до тук, но нямаше смелост да защити нея и детето й от това, което ставаше сега. С отчаянието настъпи и отпускането. Моментът настъпи. Чувството й беше познато от преди. Не можеше да се съпротивлява повече. Време беше да се предаде.
Докторът видя сестрата да му маха. Беше мъж За мъжете беше по-лесно и те слагаха повечето смъртоносни инжекции в болницата. Той взе 50-кубиковата спринцовка от кутията, отиде до шкафа с медикаментите, отключи го и извади голямата бутилка с формалдехид. Напълни спринцовката, без да си даде труд да изкара напълно въздуха от нея, защото целта на тази инжекция беше да убие и не се изискваше специална предпазливост. Тръгна по коридора към стая номер 3. Беше деветият час от дежурството му. Преди няколко часа беше извършил трудно, но успешно цезарово сечение, а с това работният му ден щеше да приключи. Тази манипулация не му харесваше. Правеше я, защото това му беше работата, беше част от политиката на държавата. Глупава жена, да се опита да задържи детето без разрешение. Сама си беше виновна. Знаеше какви бяха правилата. Всички ги знаеха. Беше невъзможно да не ги знае. Но тя ги беше нарушила. Нямаше да бъде наказана за това. Нямаше да отиде в затвора, да загуби работата си и да й бъде наложена глоба. Просто щеше да си отиде вкъщи, а утробата й щеше да бъде както преди девет месеца — празна. Щеше да се чувства малко по-стара и малко по-умна и ако подобно нещо се случеше пак, щеше да е много по-добре да направи аборт във втория или в третия месец, преди да се привърже твърде много към проклетото нещо. Това щеше да е много повече за предпочитане, отколкото да премине през цялата бременност за нищо. Беше тъжно, но в живота имаше много тъга и те се бяха примирили с нея. Докторът беше избрал да бъде доктор, а жената от стая 3 да е бременна.
Той влезе в стаята с маска на лицето, защото не искаше да докара някоя инфекция на жената. По същата причина използва и стерилна спринцовка, в случай че иглата се плъзне и той я убоде погрешка.
Така.
Седна до акушерския стол, който се използваше както за израждане на бебета, така и за аборти в напреднала бременност. Процедурата, която практикуваха в Америка, беше малко по-лека. Просто пробиваха черепа на бебето, изсмукваха мозъка, след това го смачкваха и изваждаха останалото, което беше много по-лесно, отколкото да извадят целия плод, а и за жената беше далеч по-леко. Запита се какъв ли беше конкретният случай, но нямаше никакъв смисъл да знае. Безполезно е да знаеш нещо, което не можеш да промениш.
Така.
Той погледна към нея. Имаше пълно разкритие и бе напълно готова. Главата се подаваше, малка и окосмена. По-добре беше да изчака още една-две минути, за да може след като свърши работата си, тя да изхвърли плода с един напън и всичко да свърши. След това жената щеше да си тръгне, да поплаче и да започне да преодолява мъката. Беше прекалено много съсредоточен, за да обърне внимание на суматохата в коридора пред родилната стая.
Ян блъсна вратата и я отвори. Видя всичко. Всички го видяха. Лянхуа лежеше на родилната маса. Куон не беше виждал досега подобно нещо. Начинът, по който краката на жената бяха вдигнати нагоре и бяха разкрачени, му приличаше повече на приспособление за по-лесно изнасилване на жени. Главата на жена му беше извърната назад, за да не гледа как се ражда детето й. След това той разбра защо.
Там имаше лекар. В ръката си държеше голяма спринцовка, пълна с…
… Бяха дошли навреме! Ян Куон събори лекаря от стола и се втурна вдясно към лицето на жена си.
— Аз съм тук! Преподобният Ю е с мен, Лян. — Беше като светлина, нахлула в тъмната стая.
— Куон! — извика Лянхуа, усещайки, че пак идва напън, но този път го искаше.
Но след това нещата се усложниха още повече. Болницата имаше своя охрана и след като бяха уведомени от чиновника в главната чакалня, един от тях се обади в полицията. А тя, за разлика от болничния персонал, беше въоръжена. В коридора се появиха двама полицаи и с изненада видяха, че там има чужденци и телевизионен екип. Без да им обръщат внимание, те нахълтаха в родилната стая и видяха бременната жена, която в момента раждаше, докторът беше на пода, а вътре имаше и четирима мъже, двама от които чужденци.
— Какво става тук? — изрева по-старшият, който знаеше, че заплахата беше главното средство за контрол на хората в КНР.
— Тези хора ми пречат да си върша работата! — изкрещя на свой ред докторът. Ако не действаше бързо, проклетото бебе щеше да се роди и да поеме въздух и тогава той не би могъл…
