Паркингът отвън представляваше голяма купчина метал и гуми, защото малко китайски работници притежаваха коли. Но когато Куон и Лянхуа стигнаха най-отдалечения край, ги забеляза човек, който имаше достъп до един автомобил. Беше пазачът на завода, който се движеше важно из района с триколка с двигател — придобивка, която го издигаше повече в очите на останалите, отколкото униформата и значката му. Като Куон, и той беше бивш сержант от Народноосвободителната армия и не беше загубил навика си да командва, което личеше от начина, по който разговаряше с хората.

— Стой! — провикна се той, седнал зад кормилото на триколката. — Какво става тук?

Куон се обърна. Лянхуа имаше нов пристъп на контракции. Краката не я държаха и едва дишаше, което налагаше мъжът й почти да я довлече до велосипедите им. Изведнъж той осъзна, че от това няма да излезе нищо. Не беше възможно тя сама да кара колелото. До техния апартамент имаше осем пресечки. Той вероятно щеше да успее да я извлачи по стълбите, но как щяха да стигнат до блока?

— Жена ми… пострада — каза едва чуто Куон, като се страхуваше да каже ясно какъв е проблемът. Той познаваше пазача, името му беше Цзу Джингин и беше свестен мъж. — Опитвам се да я закарам у дома.

— Къде живееш, другарю? — попита Цзу.

— В блок седемдесет и четири на „Великия поход“ — отвърна Куон. — Можеш ли да ни помогнеш?

Цзу ги огледа. Жената очевидно беше зле. В неговата страна личната инициатива не се ценеше много, но тя беше другарка в беда и хората трябваше да бъдат солидарни помежду си. Освен това до апартамента им не бяха повече от десет-единадесет пресечки. Щеше да стигне за по-малко от петнадесет минути с триколката. Решението му бе продиктувано от работническата солидарност при социализма.

— Качи я отзад, другарю.

— Благодаря, другарю. — Куон заведе жена си до колата, повдигна я и я сложи да седне на стоманения под на каросерията, подпряна на шофьорската кабина. Даде знак на Цзу да кара на запад. Този път контракциите бяха още по-силни. Лянхуа изкрещя, стряскайки мъжа си, но по-лошото беше, че шофьорът също се уплаши. Той се обърна и видя как тази здрава жена се държи за корема и се превива от божа. Това го изплаши още повече и след като беше поел една инициатива, реши, че ще е по-добре да предприеме още една. Пътят към блоковете по протежение на „Великия поход“ минаваше по улица „Мейшугун“, покрай болницата „Лонфу“. Като повечето пекински болници, и в нея имаше отделение за спешни случаи. Жената беше в беда, другарка, която като него беше член на работническата класа и заслужаваше да й се помогне. Той погледна назад. Куон се мъчеше да успокои жена си и вниманието му беше прекалено ангажирано, докато триколката подскачаше по неравния паваж с двадесет километра в час.

Да, реши Цзу, трябва да го направя. Той сви встрани, докара колата пред рампата на болницата, предназначена повече за камиони и линейки, и спря.

Изминаха няколко секунди, докато Куон осъзнае, че не се движеха. Той се огледа, готов да помогне на жена си да слезе, и най-после видя, че не са спрели пред техния блок. Объркан от суматохата през последния половин час, не разбра веднага къде се намират, докато не видя една жена в униформа да излиза от вратата. Беше с бяла касинка на главата. Медицинска сестра? Пред болница ли бяха? Не, не можеше да позволи това.

Ян Куон слезе от колата и отиде при Цзу. Започна да протестира, че бяха дошли не където трябва, че не иска да слизат тук, но хората от болницата вече бяха поели инициативата в свои ръце. Стаята за спешни случаи в момента беше свободна и на входната врата се появи подвижна носилка с двама санитари. Ян Куон се опита да протестира, но беше просто избутан настрана от едрите санитари. Те сложиха Лянхуа на носилката и я избутаха вътре, а той остана да гледа с отворена уста. След това Куон пое дълбоко въздух и се втурна след тях, но бе спрян от двама служители, които поискаха от него нужната информация за попълване на формулярите за приемане. Остана като гръмнат на мястото си.

В стаята за спешни случаи лекарката и сестрата наблюдаваха как санитарите прехвърлиха Лянхуа на кушетката за преглед. За опитното им око бяха нужни само няколко секунди, за да разберат за какво става дума. След още няколко секунди дрехите й бяха свалени и се видя съвсем ясно издутият й корем. Очевидно беше също, че Ян Лянхуа ще ражда и че това не беше някаква злополука. Трябваше да бъде отведена с носилката до асансьора и качена на втория етаж, където беше родилното отделение. Лекарката извика санитарите и им каза да преместят пациентката. След това тя отиде до телефона, за да се обади горе и да им каже, че предстои раждане. Като свърши и тази работа, докторката се отправи към фоайето за лекарите да изпуши една цигара и да почете някое списание.

— Другарю Ян? — каза една жена от администрацията, която явно беше някакъв началник.

— Да? — отвърна уплашеният съпруг, който все още стоеше в чакалнята, задържан от другите двама администратори.

— Жена ви е горе в родилното отделение, но има един проблем.

— Какъв? — попита Куон, който не знаеше какво да каже и се надяваше на някакво чудо, защото се намираше в пълна безизходица, изправен пред бюрократичните формалности.

— Бременността на жена ви не фигурира в нашия регистър, а вие сте в района ни. Нали живеете в блок седемдесет и две на „Великия поход“?

— Да, там живеем — отвърна, заеквайки, Куон, като се чудеше как да се измъкне от капана, но нищо не му идваше наум.

— Аха, разбирам — каза администраторката. — Благодаря. Трябва да се обадя по телефона.

Начинът, по който го каза, изплаши Куон. Все едно, че беше казала: „Да, разбирам, трябва да се погрижим за този боклук“, или „Да, виждам, че стъклото е счупено и трябва да се смени“. — А, да, неразрешена бременност. Ще се обадя горе да убият детето веднага щом главата се покаже.