— Какво? — попита отново ченгето.

— Тази жена е бременна без разрешение и мой дълг е сега да умъртвя плода. Тези хора ми пречат. Моля, изведете ги от стаята.

Това беше достатъчно за полицаите. Те се обърнаха към натрапилите се посетители.

— Веднага напуснете! — нареди им старшият, а по-младият сложи ръка върху служебния си пистолет.

— Не! Не! — отговориха едновременно Ян Куон и Ю Фаан.

— Докторът каза, че трябва да напуснете — настоя полицаят. Не беше свикнал обикновени хора да не се подчиняват на заповедите му. — Излезте веднага!

Докторът си каза, че сега е моментът да изпълни неприятното задължение и да си върви у дома. Той изправи стола и го избута до мястото, където трябваше да бъде.

— Няма да направите това! — този път се обади Ю, който говореше с целия морален авторитет, който образованието и статутът му даваха.

— Ще го изведете ли навън? — попита гневно докторът, докато нагласяваше стола.

Куон беше в неизгодна позиция да направи нещо, защото стоеше до главата на жена си. За негов ужас той видя как докторът вдига спринцовката и си наглася очилата. Точно тогава жена му, която сякаш отсъстваше през последните две минути, пое дълбоко въздух и се напъна.

— А — каза докторът.

Главата на плода беше се показала изцяло и оставаше само да…

Преподобният Ю беше виждал много злини в живота си като повечето духовници. При тях това се случва толкова често, колкото и при дългогодишните полицаи. Но да види как убиват едно бебе пред очите му беше прекалено много. Той грубо изблъска по-младия полицай и удари доктора отзад по главата, отхвърляйки го вдясно, а след това скочи отгоре му.

— Засне ли това? — попита Бари Уайз в коридора.

— Да — потвърди Никълс.

Младият полицай се почувства засегнат не толкова от нападението срещу доктора, а по-скоро от факта, че този гражданин беше посегнал на униформен служител от въоръжената народноосвободителна полиция. Разгневен, той извади пистолета си от кобура и от объркана ситуацията стана смъртоносна.

— Не! — извика кардинал Ди Мило, приближавайки се до полицая.

Той се обърна по посока на гласа, видя възрастния куай (т.е. чужденец), облечен в много странни дрехи, който се насочваше към него с враждебен вид. Първата реакция на полицая беше да удари чужденеца в лицето със свободната си лява ръка.

Ренато, кардинал Ди Мило, не беше удрян от детството си и посегателството срещу неговата персона беше още по-обидно поради религиозния му и дипломатически статут. Да го удари този хлапак! Той отстъпи назад след удара, а след това изблъска встрани мъжа, за да се притече на помощ на Ю и да му помогне да държи доктора убиец далеч от бебето, което беше на път да се роди. Докторът пълзеше по пода, държейки спринцовката високо във въздуха. Кардиналът я сграбчи с ръка и я захвърли срещу стената. Тя не се счупи, защото беше пластмасова, но металната игла се изви.

Ако полицаите си даваха сметка какво се случваше или ако бяха по-добре обучени, всичко щеше да спре дотук. Но те не бяха и затова не стана така. Сега пък по-старшият полицай измъкна пистолета си. Използва го, за да удари италианеца отзад по главата, но не го направи сръчно и успя само да го зашемети и да разцепи кожата.

Тук дойде ред на монсеньор Шепке. Неговият кардинал, човекът, на когото беше задължен да служи и да защитава, беше нападнат. Той беше духовник, не можеше да използва сила за нападение, но можеше да брани. Това и направи. Сграбчи старшия полицай за ръката, която държеше пистолета и я изви в по- безопасна посока, за да не сочи към останалите в стаята. Но пистолетът все пак изгърмя и въпреки че куршумът се сплеска в бетонния таван, трясъкът в малката стая беше оглушителен.

По-младият полицай си помисли, че са нападнали другаря му. Той насочи пистолета си и стреля, но не улучи Шепке, а уцели кардинал Ди Мило в гърба. Големокалибреният куршум прониза тялото и излезе отпред, пробивайки далака на духовника. Болката изненада Ди Мило, но погледът му беше фокусиран върху появяващото се бебе.

Гърмежът беше стреснал Лянхуа и напънът, който последва, беше чисто рефлекторен. Бебето се показа и щеше да падне с главата надолу върху твърдия под, ако преподобният Ю не беше протегнал ръце и не беше предотвратил това, спасявайки по този начин живота на новороденото. Той лежеше на една страна и чак тогава видя, че при втория изстрел неговият приятел католик беше сериозно ранен. Като държеше бебето, той се изправи на крака и погледна гневно младия полицай.

— Куай дан! — извика той: — Негодник!

Забравяйки за детето в ръцете си, той се втурна напред към объркания и изплашен полицай. Онзи реагира автоматично като робот, протегна ръка напред и простреля баптисткия проповедник право в челото. Ю се завъртя и се строполи върху кардинал Ди Мило, падайки по гръб така, че гърдите му поеха като възглавница новороденото.

— Махни това! — изкрещя старшият на по-младия си партньор.

Но злината вече беше сторена. Преподобният Ю беше мъртъв, от тила му се стичаше мозък и кръв върху мръсния под.

Докторът пръв предприе някакво по-разумно действие. Бебето беше излязло и той вече не можеше да го убие. Взе го от безжизнените ръце на Ю и го хвана за краката с намерение да го тупне по гърба, но то изплака, без да има нужда от това.

Добре — каза си така машинално докторът, както полицаят стреля втория път. От тази дивотия има и един добър резултат. Преди шейсет секунди искаше да убие бебето, но сега нещата изглеждаха съвсем други. Тогава трябваше да се прекрати една неразрешена бременност. Сега гражданин на Китайската народна република беше поел въздух и негов дълг като лекар беше да го защитава. Не се чувстваше раздвоен, защото това изобщо не му беше минавало през ума.

Изминаха няколко секунди, през които хората се опитаха да осъзнаят какво се беше случило. Монсеньор Шепке видя, че Ю е мъртъв. Не можеше да е жив с тази рана в главата. Оставаше му да се погрижи за кардинала.

— Ваше високопреосвещенство — каза той и коленичи, за да го вдигне от окървавения под.

На кардинал Ди Мило му се стори странно, че изпитва толкова слаба болка, но знаеше, че смъртта му е близко. Далакът му беше разкъсан и кръвта заплашително струеше. Нямаше време да помисли как беше преминал животът му, нито да си представи бъдещето. Но въпреки това неговата вяра се беше наложила още веднъж.

— Детето, Франц, детето? — попита с мъка той.

— Бебето ще живее — каза монсеньор Шепке на умиращия човек.

Кардиналът се усмихна.

— Бене — каза той, преди да затвори очи за последен път.

Последният кадър, заснет от екипа на Си Ен Ен, беше как бебето лежи върху гърдите на майка си. Те не знаеха името й, лицето на жената изразяваше пълно недоумение, но след като почувства дъщеря си, то стана нежно като на всяка майка.

— По-добре ще е да се омитаме оттук, Бари — прошепна операторът.

— Мисля, че си прав, Пийт.

Уайз отстъпи назад и тръгна вляво по коридора към стълбите. Сега в ръцете си имаше материал, който можеше да му донесе още една награда „Еми“. Беше станал свидетел на човешка драма, каквато рядко може да се види, а сега трябваше да излезе навън, и то колкото може по-бързо.

Вътре в родилната стая старшият полицай разтърси глава, ушите му още пищяха. Опита се да си даде сметка какво се беше случило. След това забеляза, че светлината стана по-слаба. Телевизионната камера я нямаше! Трябваше да направи нещо. Изправи се и хукна през вратата. Огледа се и видя последния американец да слиза по стълбите. Остави колегата си в стаята и побягна нататък, като сви по аварийното стълбище, скачайки през стъпало колкото може по-бързо.

Уайз поведе групата си през централното фоайе срещу изхода, където ги чакаше микробусът със сателитната антена. Почти бяха стигнали до вратата, когато един вик ги накара да се обърнат. Беше