— Още не е съвсем ясно — отвърна Цзян Хансан. — Изглежда, че става дума за някакъв бунтарски настроен свещеник.
— И някакъв тъп полицай, който предпочита да стреля, а не да разсъждава. Разбира се, той ще бъде наказан — предположи Фан.
— Наказан? За какво? За това, че е помогнал да бъдат приложени нашите закони за контрол над раждаемостта, че е защитил един лекар, нападнат от някакъв куай? — Цзян поклати глава. — Трябва ли да позволим на чужденците да плюят на нашите закони? Не, Фан, това няма да стане. Не можем да уронваме авторитета си по такъв начин.
— Цзян, какво означава животът на един нищо и никакъв полицай в сравнение с международния ни авторитет? — настоя Фан. — Та той е убил посланик, Цзян — чужденец, акредитиран в нашата страна от друга…
— Страна? — каза с презрение Цзян. — Град, приятелю, не, дори не е и град — район в Рим, по-малък от Кионг-дао. — Той имаше предвид нефритения остров, където се намираха много храмове, построени от императорите, и който беше не по-голям от самите сгради. Спомни си думите на Йосиф Сталин. — Колко е голяма армията на този папа? Ха! — Цзян махна пренебрежително с ръка.
— Все пак това е държава и ние приехме нейния посланик с надеждата да подобрим нашите позиции на международната сцена — припомни Фан на приятеля си. — Бихме могли да изразим съжалението си по този повод. Цзян, той може и да не е нещо повече от един досаден чуждестранен дявол, но от дипломатически съображения трябва да заявим, че съжаляваме за смъртта му. — Не добави, че ако се наложи, този безименен полицай трябва да бъде екзекутиран, защото в Китай имаше достатъчно много полицаи.
— За какво? За това, че е попречил на изпълнението на нашите закони? Един посланик не би трябвало да прави подобни неща. Това е нарушение на дипломатическия протокол. Фан, ти си започнал да ставаш много загрижен за чуждестранните дяволи — заключи Цзян, използвайки историческия термин, с който някога се е говорело за хората, идващи от други земи, които не биха могли да се сравняват с Китай.
— След като искаме да търгуваме с тях и да получаваме стоките им, а също и да ни плащат за нашите, за да разполагаме с твърда валута, трябва да се отнасяме с тях като с наши гости.
— Дошлият в дома ти гост не плюе върху пода, Фан.
— А ако американците не реагират много любезно по повод инцидента?
— Тогава Шен ще им каже да си гледат работата — отвърна Цзян с категоричността на човек, който отдавна е взел решение.
— Кога ще се събере Политбюро?
— Да обсъжда това ли? — попита изненадан Цзян. — Защо? Да се занимава с някакъв бунтарски настроен чужденец и някакъв китайски духовник? Фан, ти си прекалено предпазлив. Вече обсъдих инцидента с Шен. Няма да има специално съвещание на Политбюро по този дребен инцидент. Ще се съберем вдругиден, както обикновено.
— Както кажеш — отвърна Фан и сведе покорно глава. Цзян го беше направил член на Политбюро. Той имаше силно влияние върху министерствата на външните работи и на отбраната, а и Ху Кунпяо се вслушваше в мнението му. Фан също имаше своя политически капитал, състоящ се главно от вътрешнополитически интереси, но не можеше да се мери с Цзян и затова трябваше да го изразходва предпазливо, и то когато би имал лична изгода. С това разговорът приключи. Той се върна в кабинета си и извика Мин да запише за какво бяха разговаряли с Цзян. Помисли си, че по-късно ще повика Чаи да влезе при него. Тя много му помагаше да се отърси от напрежението, натрупало се през деня.
Тази сутрин той се чувстваше по-добре от обикновено. Вероятно защото си беше легнал в приличен час, помисли си Джак, отправяйки се към банята за сутрешните си процедури. Тук за него никога нямаше свободен ден, поне не в смисъла, в който го разбират повечето хора. Никога не можеше да спи до късно — 8,25 беше рекорд, датиращ от онзи ужасен зимен ден, когато започна всичко. Всеки ден се повтаряше едно и също, включително и опасностите, които би могла да му поднесе сводката за националната сигурност. Това обясняваше защо някои хора наистина мислят, че светът не може нито ден без него. Погледна се в огледалото. Имаше нужда от подстригване, но за да стане това, бръснарят трябваше да дойде тук. Това всъщност не беше чак толкова лошо, освен че ти липсват онези моменти на общуване, в които мъжете в бръснарския салон разговарят за мъжки работи. Фактът, че беше най-могъщият човек на света, го изолираше от много неща, които имаха за него значение. Храната беше добра, напитките превъзходни, а ако чаршафите в леглото не му харесаха, се сменяха със скоростта на светлината. Чувайки гласа ти, хората веднага подскачат. Хенри VIII никога не се е радвал на такова внимание… обаче Джак Райън нямаше намерение да става монарх. Идеята за кралството беше отдавна забравена в повечето страни по света, освен в някои много отдалечени краища, а Райън не живееше там. Но всичко в Белия дом беше нагласено така, че да се чувства като крал, а това го смущаваше. Все едно, че се опитваше да хване с ръка облак цигарен дим. Виждаш го пред себе си, но когато се опиташ да го хванеш, проклетото нещо изчезва. Персоналът беше прекалено готов да изпълни всяко негово желание. Държеше се сдържано, но правеше всичко, за да улесни живота им. Той се безпокоеше най-вече как ще се отрази това на децата. Ако започнеха да се мислят за принцове и принцеси, рано или късно животът им бързо щеше да се превърне в провал. Това обаче беше негов проблем, помисли си Джак, докато се бръснеше. Негов и на Кети. Никой не можеше да възпитава децата им вместо тях. Беше си тяхна работа. Само дето от тези глупости на Белия дом на практика не му оставаше никакво време.
Обаче най-лошото беше, че непрекъснато трябваше да бъде облечен. Като се изключи времето, когато беше в леглото или в банята, президентът трябваше да бъде прилично облечен, иначе „какво ще си помисли персоналът“? Райън не можеше да излезе в коридора без панталони или най-малкото с някаква риза на гърба. Вкъщи нормалният човек можеше да се разхожда бос и по къси гащета, но докато един шофьор на камион можеше да си го позволи у дома, президентът на Съединените щати не можеше.
Усмихна се кисело в огледалото. Всяка сутрин се тормозеше с тези неща и ако наистина искаше да ги промени, би могъл. Обаче го беше страх. Страхуваше се от действия, които биха станали причина някои хора да загубят работата си. Освен че щяха да го оплюят във вестниците, защото практически всичко, което правеше, не убягваше от вниманието им, самият той нямаше да се чувства добре тук, докато се бръснеше всяка сутрин. А и не беше нужно да ходи до пощенската кутия сутрин, за да си вземе вестника.
Ако се замисли човек за изискванията към облеклото, това не беше чак толкова лошо. А и закуската, която се поднасяше, беше твърде добра, въпреки че се приготвяше пет пъти повече храна, отколкото беше нужно. Холестеролът му все още беше в рамките на нормалното и затова Райън с удоволствие изяждаше сутрин по две, дори и по три яйца седмично въпреки неодобрението на жена му. Децата му предпочитаха разни зърнени каши или кифли. Сервираха ги още топли от кухнята долу, и то в най-различни здравословни и вкусни варианти.
Висшите държавни служители получаваха изрезки с по-важното от вестниците, които се приготвяха от службата „Ранобудно пиле“, но на закуска Фехтовачът предпочиташе истински вестник, пълен с карикатури. Като мнозина, и той съжаляваше за излизането на Джери Ларсън в пенсия, както и последвалото от това спиране на сутрешния „Фар сайд“. Но Джак разбираше колко е важно всеки ден да бъде добре информиран. Трябваше да се прочете и спортната страница, с което хората от „Ранобудно пиле“ изобщо не се занимаваха. Освен това трябваше да чуе и новините по Си Ен Ен, които гледаше в трапезарията точно в седем.
Райън вдигна глава, когато чу предупреждението, че децата не трябва да гледат предаването, което щеше да последва. Неговите, както и всички други деца, веднага прекратиха заниманията си, за да видят какво беше то.
— Ау, страхотно! — извика Сали Райън, когато на екрана се видя как един китаец беше застрелян в главата.
— При рани в главата става така — обади се майка й, но дори и тя примигна. Кети беше хирург, но не се занимаваше с подобни операции. — Джак, какво е това?
— И аз знам колкото ти, скъпа — отвърна президентът на първата дама.
Картината се смени и показа един католически кардинал, а когато включи звука с дистанционното, Джак чу думите „Папски нунций“.
— Чък? — каза Райън на агента от охраната, който беше най-близо. — Свържи ме по телефона с Бен
