отглеждането на децата или плевенето на ливадата пред къщи. Това беше съвършено друга игра, на която трудно можеше да се намерят аналози и Грант още не можеше да се ориентира. Видя как Бари Уайз се приближи до Рътлидж без микрофон и камера.
— Как върви, г-н секретар? — попита репортерът.
— Доста добре. Първото заседание протече нормално — отговори Рътлидж и Грант го чу. Жалко, каза си Телескопът, че хората не могат да видят какво в действителност става. Това ще е най-смешното нещо, което се е виждало някога. Скуката е толкова голяма, че в сравнение с него световното първенство по шахмат ще им се види като шампионат по вдигане на тежести. Но всяка човешка дейност си има свои правила и тук те бяха различни.
— Ето го нашия приятел — каза ченгето, когато колата потегли.
Беше Суворов/Конев в мерцедеса си клас „С“. Записаха регистрационния номер и с биноклите видяха лицето на човека. Провалов беше накарал местните органи за сигурност да се заемат със случая и дори им беше осигурил помощ от Федералната служба за сигурност — бившето Второ главно управление на бившето КГБ, т.е. професионалните преследвачи на шпиони, които вгорчаваха живота на чуждестранните разузнавачи в Москва. Те си останаха все така добре екипирани, въпреки че не разполагаха с толкова средства, колкото в миналото, но почти нямаха недостатъци в обучението.
Разбира се, проблемът беше, че те го знаеха и се държаха надменно, което дразнеше много следователите от отдел „Убийства“. Въпреки това обаче те бяха полезни съюзници. Наблюдението се извършваше от седем коли. В Америка ФБР вероятно щеше да използва и хеликоптер, но за облекчение на Провалов Майкъл Рейли не беше тук да им го подскаже. Бяха станали приятели и той му даваше добри съвети, но всичко си имаше граници. Имаше и камиони с телевизионни камери, които заснемаха утринното движение. Във всеки автомобил бяха по двама души, за да може единият да кара, а другият да наблюдава. Последваха Суворов/Конев към центъра на Москва.
Друг екип вече беше успял да се справи с бравата и беше влязъл в апартамента. Това, което ставаше там, се вършеше толкова изящно, като представление на балета на Болшой театър. Когато влязоха, отначало хората от екипа застанаха на едно място и се огледаха за някакви незначителни белези, като например човешки косъм, поставен на вратата на дрешника, за да покаже дали някой я е отварял. Провалов най-после беше получил в КГБ досието на Суворов и знаеше каква беше подготовката на този човек. Оказа се, че тя е доста добра, а и оценките за него бяха такива. Е, не бяха най-добрите и не бяха достатъчни, за да го направят действащ нелегал на територията на „Главния противник“ (което означаваше САЩ), но достатъчни, за да го превърнат в специалист в дипломатическото разузнаване. Задачата му се състоеше главно да преценява информация, доставена от други, но известно време се беше занимавал и с оперативна дейност, опитвайки се да вербува и да ръководи агенти. Така той си беше създал контакти с различни чужди дипломати, включително и трима от Китай. Беше използвал тримата да събира не много важна дипломатическа информация главно чрез неангажиращи разговори, но тя се считаше за важна. Последната оперативна задача на Суворов е била в периода 1989–1991 година в съветското посолство в Пекин, където се беше опитвал да събира разузнавателни сведения, и то както се виждаше, с известен успех. Провалов видя, че тогава тези негови постижения не бяха предизвиквали някакви подозрения, вероятно защото той имаше някои малки успехи срещу дипломатическата служба на същата държава и в Москва. В досието му се казваше, че владее китайски писмено и говоримо. Беше го научил в школата на КГБ и това го беше превърнало в специалист по въпросите на Китай. Един от проблемите на операциите в разузнаването беше, че това, което на пръв поглед изглежда подозрително, често се оказва невинно. А това, което изглежда невинно, можеше да бъде подозрително. Един разузнавач би трябвало да може да установява контакт с чужденци, често от чужди разузнавания, но в такива случаи чуждият шпионин можеше да прибегне до маневра, която американците наричаха „обръщане“, т.е. превръщането на един враг в съюзник. КГБ беше правил същото много пъти и част от цената, която се плащаше за такива неща, беше, че те можеха да се случат и на твоите хора, и то без да разбереш. Хиляда деветстотин деветдесет и първа година беше времето на гласността, която унищожи Съветския съюз така ефикасно, както едрата шарка погубва туземците. „Онова КГБ си имаше свои проблеми“, припомни си Провалов, „и нищо чудно китайците да са вербували Суворов“. Китайската икономика беше започнала да се възстановява и те имаха пари за пилеене, не толкова, колкото американците, но достатъчно да привлекат един съветски служител, който е изправен пред перспективата скоро да остане без работа.
Но какво е правил Суворов оттогава? Сега кара мерцедес бенц. А тях не ти ги изпращат по пощата. Истината беше, че не знаеха и нямаше лесно да разберат. Беше им известно, че нито Клементий Иванич Суворов, нито Иван Юриевич Конев си бяха плащали данъците, но това се отнасяше за повечето руснаци, които не искаха да се безпокоят за такива глупости. А и не искаха да разпитват съседите му. Сега проверяваха имената им, за да разберат дали сред тях няма бивши служители на КГБ и евентуални съюзници на заподозрения. Не, те не искаха в никакъв случай да го подплашат.
Апартаментът изглеждаше „чист“ от политическа гледна точка. Стигайки до това заключение, те продължиха търсенето. Леглото не беше оправено, Суворов/Конев беше мъж и затова не можеше да се очаква да държи много на реда. Повечето неща в апартамента бяха скъпи и чуждо производство. Електрическите уреди бяха западногермански, което беше страст на руските богаташи. Следователите работеха с хирургически ръкавици, докато отваряха вратата на хладилника (хладилниците се смятат за скривалище), за да погледнат вътре. Нищо интересно. След това преминаха към чекмеджетата на дрешника. Проблемът беше, че разполагаха с малко време, а в едно жилище имаше твърде много места, където можеше да се скрие нещо, било то в чифт сгънати чорапи или в тръбата на тоалетното руло. Не очакваха да намерят нещо важно, но бяха длъжни да опитат. Беше по-трудно да се обясни на началниците защо не са го направили, отколкото да се изпрати група професионалисти да си пилеят времето. Другаде хората можеха да монтират записващо устройство към телефона в апартамента. Мислеха също да сложат някои миниатюрни камери. Те можеха да се скриват лесно и само някой маниак на тема преследване можеше да ги открие, но за тяхното инсталиране беше нужно време. Трудното беше да се прекарат жици до централната предавателна станция, а не разполагаха с време. Ръководителят на групата държеше мобифон в джоба на ризата си и очакваше той да иззвъни, за да им кажат, че обектът се връща. В такъв случай трябваше бързо да подредят всичко и да излязат.
Той се намираше на 12 км от жилището си. Зад него следващите го коли непрекъснато се сменяха, за да могат да го наблюдават така изкусно, както руският национален футболен отбор обработва топката в някой оспорван футболен мач. Провалов беше в командната кола. Наблюдаваше и слушаше по радиото как ръководителят на екипа от ФСС дава нареждания на хората си. Всички коли бяха мръсни и на средна възраст, без особени отличителни белези. Можеха да бъдат собственост на всеки среден руски гражданин или на таксиджия и да се скрият бързо сред многобройните си двойници. В повечето случаи вторият човек в колата седеше на задната, а не на предната седалка, за да имитира пътник. За по-голяма достоверност имаха дори мобифони, които им позволяваха да се свързват с централата, без да предизвикват подозрение. Командирът на екипа на ФСС беше изтъкнал пред ченгето това като преимущество на новите технологии. След това доложиха, че обектът е спрял и паркирал колата си. Двата проследяващи го отблизо автомобила минаха покрай него, а на тяхно място се приближиха други и спряха.
— Той излиза от колата — докладва майорът от ФСС. — Излизам да го следя пеш.
Майорът беше доста млад за чина си, което обикновено беше признак, че е способен и обещаващ млад офицер с шансове да се издигне. Случаят беше точно такъв. Той беше и красавец на 28 години, облечен в скъпи дрехи като сегашното поколение московски бизнесмени. Говореше на висок глас в мобифона си, което беше точно обратното на поведението, което би трябвало да спазва един преследвач. Това му даде възможност да се приближи на 30 метра от обекта и да наблюдава зорко всяка негова стъпка. Трябваше да внимава, за да не пропусне нито едно незабележимо движение.
Суворов/Конев седна на една пейка, дясната му ръка беше вече в джоба на палтото, а в лявата си държеше сутрешен вестник, който беше взел от колата. Това подсети майора от ФСС, че работата ще е трудна. Вестникът беше главното прикритие, което използваха шпионите. С него те прикриваха действията на работещата ръка, както илюзионистът непрекъснато движи едната си ръка, докато номерът се прави с
