че нашето правителство наистина е избрано от народа, а той настоява да се заемем с решаването на проблема за балансирането на търговския ни обмен с вашата страна. Нежеланието на КНР да отвори пазарите си за американските стоки струва работни места на американските граждани. В нашата страна правителството трябва да служи на интересите на хората, а не просто да ги управлява и по тази причина въпросът с баланса в търговския ни обмен трябва да бъде разрешен.

— Напълно съм съгласен, че работата на едно правителство е да защитава интересите на народа си и поради тази причина ние трябва да се съобразяваме с болката, която тайванският проблем причинява на гражданите на моята страна. Тези, които би трябвало да са наши съотечественици, са отделени от нас и Съединените щати помогнаха за тяхното отчуждаване от нас…

Чудно как този дърт пърдел не е умрял от пушенето на проклетите цигари, помисли си Рътлидж. Приличаха и миришеха на някогашните „Лъки страйкс“, от които на осемдесет години беше починал дядо му. Дядо му Оуенс караше в колата внука си към южната гара на Бостън, когато запали една цигара, изпусна я в скута си и опитвайки се да я вземе оттам, навлезе в насрещното движение. Той нямаше вяра в безопасните колани… Копелето пушеше цигара от цигара, палейки нова от фаса на предишната като по филмите от 30-те години. Е, може би китайците по този начин реализират политиката си за ограничаване броя на населението, но това беше един доста идиотски подход…

— Господин външен министър — започна пак Рътлидж, когато дойде отново неговият ред, — правителството на Република Китай е избрано в свободни и честни избори от хората, които живеят в тази страна, а това го прави законно в очите на Америка. — Той не каза, че оттук би следвало да се счита, че правителството на КНР е незаконно, но тази мисъл увисна като тъмен облак в залата. — По тази причина въпросното правителство заслужава международно признание и както сами можахте да се уверите, миналата година това стана. Политиката на нашата страна изисква такива правителства да бъдат признати. Не можем да променяме твърдите си политически принципи според желанията на други страни, които не ги споделят. Можем да си говорим дотогава, докато изпушите всичките си цигари, но позицията на моето правителство по този въпрос ще остане непроменена. Затова вие или ще признаете този факт и ще позволите да преминем към по-продуктивни области, или ще продължавате напразните си усилия. Разбира се, изборът е ваш, но все пак ще е по-добре, ако постигнем някакви резултати, вместо да не ги постигнем.

— Америка не може да диктува на КНР какво да счита за важно. Вие твърдите, че имате ваши принципи, ние пък имаме наши и един от тях е важното значение, което нашата страна придава на териториалната си цялост.

Най-трудното за Грант беше да запази безизразна физиономия. Трябваше да се преструва, че във всичко това има логика и е важно, докато би предпочел да включи компютъра си и да види как вървят цените на борсата или да прочете някое романче под ръба на масата. Но не можеше да го направи. Трябваше да се преструва, че всичко това му е много интересно и ако успееше, трябваше да бъде номиниран при следващото раздаване на наградите „Оскар“. „Наградата за най-добър актьор с второстепенна роля, който не е заспал по време на най-скучното състезание, което е имало някога след първенството в Айова по бързо растене на трева, се дава на…“ Той се стараеше да не мърда много в стола си, но от това задникът го заболя повече, защото явно, че тези столове не бяха направени за такива като неговия. Може би бяха по-удобни за задника на мършавите китайци отсреща, но не и за един професионалист от Чикаго, който обичаше да си пийва бира, поне веднъж седмично обядваше сандвич със студено говеждо и не се преуморяваше много. За неговия задник беше нужен по-мек и по-широк стол, но наоколо нямаше такъв. Опита се да си намери някакво по-интересно занимание. Реши, че министърът на външните работи Шен има ужасна кожа. Сякаш лицето му някога е било обхванато от пламъци и негов приятел се е опитал да ги гаси с ледена висулка. Грант се постара да си представи как беше станало това, без да се усмихва. След това установи, че Шен пуши прекалено много, като палеше цигарите си с евтин обикновен кибрит, а не със свястна запалка. Може би беше някой от онези хора, които непрекъснато забравят къде си оставят нещата, а това обясняваше и обстоятелството, че той използваше евтини химикалки за еднократна употреба вместо нещо, което да отговаря на ранга и положението му. И така, този важен кучи син явно е имал много юношески пъпки и е бил голям смотаняк… Този извод го накара да се усмихне вътрешно, докато министърът говореше монотонно на своя поносим английски. Това накара Грант да се сети за нещо друго. Пред него имаше слушалки за симултанен превод. Дали не можеше да намери с тях някоя местна радиостанция? Сигурно в Пекин имаше радио, което да предава някаква музика.

Когато дойде ред на Рътлидж, нещата не се подобриха особено. Той повтаряше американската позиция така настоятелно, както другият китайската, може би с малко повече резон, но не по-малко отегчително. Грант си представи как адвокатите в някое бракоразводно дело говорят подобни врели-некипели. Като дипломатите и на тях им плащат на час, а не за това, което са постигнали. Дипломати и адвокати! Ама че двойка, помисли си Грант. Не можеше да погледне часовника си. Американската делегация трябваше да демонстрира непоклатимо единство, за да покаже на китайските езичници, че силите на красотата и истината са непоклатими. Или нещо подобно. Запита се дали щеше да се чувства по-различно при едни преговори с англичаните например, когато всички говорят един език. Но такива преговори вероятно се уреждаха по телефона или чрез електронната поща, вместо подобни официалности.

В определения час прекъснаха за обяд, и то с десет минути закъснение, защото Шен говори повече от определеното време, което можеше да се очаква. Цялата американска делегация се насочи право към тоалетната, но вътре никой не говореше поради страх от подслушвателни устройства. След това те излязоха и Грант отиде при Рътлидж.

— Значи така си изкарваш прехраната? — запита малко недоверчиво търговецът на акции.

— Опитвам се. Преговорите вървят доста добре — отбеляза помощник-държавният секретар.

— Какво? — попита изумен Грант.

— Е, преговорите се водят от техния външен министър и ние трябва да играем по тяхната свирка — обясни Рътлидж. — Това означава, че ще можем да постигнем реално споразумение, вместо разни чиновници да започнат да сноват напред-назад между преговарящите и Политбюро. В такива случаи участват допълнителен брой хора и всичко се обърква. Разбира се, няма да минем съвсем без тези работи. Шен трябва всяка вечер да уточнява позицията си с висшестоящите, може би го прави и в момента. Не го виждам никъде. Питам се на кого ли точно докладва. Според нас той няма реални пълномощия и непрекъснато трябва да се консултира с по-големите. Едно време същото правеха и руснаците. Системата им е такава. Никой няма доверие на никого.

— Сериозно ли говориш? — попита Телескопът.

— Да, системата им действа по този начин.

— Голяма тъпотия — забеляза Грант.

— Защо, мислиш, че Съветският съюз обърна корема? — попита развеселен Рътлидж. — Те никога не бяха единни в нищо, защото по принцип не знаеха как да използват властта, която имат. За съжаление беше точно така. Но сега се справят много по-добре.

— Откъде си сигурен, че преговорите се развиват добре?

— Ако единственото нещо, което могат да ни противопоставят, е Тайван, техните контрааргументи по търговските въпроси няма да бъдат убедителни. Тайванският проблем е решен и те го знаят. До 10–11 месеца ще сключим с Тайпе договор за взаимна отбрана, а те вероятно знаят и това. Имат добро разузнаване в Тайван.

— А ние откъде сме сигурни, че е така?

— Нашите приятели в Тайван са се погрижили да го разберат. Човек винаги иска противникът му да знае повече неща. Така разбирателството е по-добро и не се правят грешки. Рътлидж млъкна за миг. — Чудя се какво ли ще има за обяд?

Господи, каза си Грант. После благодари на Бога, че беше тук само като икономически съветник на този дипломат. Те играеха толкова различна игра от онова, което беше виждал преди, че се чувстваше като шофьор на камион, който се опитва да прави амбулантна търговия от телефонна будка на шосето.