го приема, а резултатът от него е човешкото достойнство и човешкият прогрес. Толкова ли е трудно?
За някои да. Марксизмът, който осъжда религията като „опиум за народа“, просто препоръчва друго, по-малко ефикасно лекарство — „светлото бъдеще“, както го наричат руснаците. Те обаче никога не можаха да стигнат до него. В Китай марксистите проявиха повече здрав разум и възприеха някои форми на капитализма, за да спасят икономиката на страната, но те не приеха принципа за свободата на човека, който върви ръка за ръка с тези неща. До този момент това дава резултати, помисли си Ди Мило, защото китайската култура има в себе си заложено подчинението и приема върховенството на властта. Обаче колко дълго ще продължи така? И колко дълго Китай ще може да се развива по възходяща линия, без да прави разлика между добро и зло? Без тези неща Китай и китайците са обречени на гибел. Някой трябва да им съобщи донесената от Исус Добра новина, защото с нея идва не само вечното спасение, но и временното щастие. Сделката е толкова изгодна, но все още има прекалено тъпи и прекалено слепи хора, които не могат да я приемат. Един от тях беше Мао. Той отхвърли всички форми на религия, дори Конфуций и Буда. Но какво ли е мислел, когато е бил вече на смъртния си одър? За светлото бъдеще, което проповядваше? Изобщо какво ли си мисли един комунист, когато настъпи смъртният му час? Никой от тримата не искаше да знае отговора на този въпрос, нито пък да изпадне в подобно положение.
— Разочарован съм от малкия брой католици тук. Разбира се, не броя чужденците и дипломатите. Тежки ли са репресиите?
Ю сви рамене.
— Зависи къде се намирате, какъв е политическият климат, а и кои са местните партийни ръководители. Понякога те не ни закачат, особено когато тук има чужденци с телевизионни камери. Но друг път стават много строги и не рядко открито ни тормозят. Много пъти са ме разпитвали и са ми давали политически съвети. — Той ги погледна и се усмихна. — Това е като да те лае куче, Ваше високопреосвещенство. Не трябва да му отвръщаш. Разбира се, за вас подобна опасност не съществува — отбеляза баптистът, имайки предвид дипломатическия статут на Ди Мило, поради който неприкосновеността му беше гарантирана.
Този намек накара кардинала да се почувства неловко. Той не считаше живота си по-ценен от този на другите. Нито пък искаше неговата вяра да изглежда по-малко искрена от вярата на този китайски протестант, който беше получил образованието си в някакъв претенциозен псевдоуниверситет в американската прерия, докато той беше учил в някои от най-престижните и почитани научни институти на планетата, които водеха началото си още от времето на Римската империя, а и от преди нея и стигаха до Аристотел. Ако Ренато, кардинал Ди Мило проявяваше някаква суетност, то тя се отнасяше до образованието му. То беше превъзходно и той го знаеше. Можеше на обсъжда „Републиката“ на Платон на древногръцки, а законите на Марк Тулий Цицерон на такъв латински, какъвто са говорили римските императори. Можеше да спори с някой убеден марксист по основите на тази политическа философия на същия немски, на какъвто е говорел и Маркс, и щеше да излезе победител, защото Маркс беше оставил много незапълнени празнини в стените на своята политическа теория. Беше забравил да вземе под внимание много неща за човешката природа, известни на психолозите. Ди Мило работеше в дипломатическата служба на Ватикана, защото можеше да чете мисли. Нещо повече, той можеше да чете мислите на политици и дипломати, известни с умението си да ги прикриват. С този си свой талант би могъл да стане голям картоиграч и да забогатее, но той беше предпочел да ги използва за прослава на Бога.
Неговият единствен недостатък, както и на повечето хора, беше, че не можеше да предрича бъдещето и затова не можеше да предвиди световната война, до която щеше да доведе тази среща.
— Значи правителството ви тормози, така ли? — попита кардиналът.
Последва свиване на рамене.
— От време на време. Имам намерение да организирам литургия на публично място, за да проверя доколко те са готови да посегнат на човешките ми права. Разбира се, подобно нещо крие известни опасности.
Това беше изкусно отправено предизвикателство и възрастният католически духовник се изправи:
— Ако решите да го направите, дръжте в течение Франц и мен.
— Пойна птичка? — попита Райън. — Какво можеш да ми кажеш за него?
— Наистина ли искаш да знаеш, Джак? — отвърна на въпроса с въпрос Ед Фоли.
— Да не намекваш, че не бива да знам? — учуди се Райън. После обаче си даде сметка, че Роби Джонсън и Бен Гудли също присъстваха, а те не винаги можеха да знаят неща, на които той имаше право. Дори и на такова ниво имаше правила, свързани със секретността. Президентът кимна. — Добре, да не обсъждаме сега този въпрос.
— Операцията се нарича „Зорге“. Това наименование периодично ще се сменя — уведоми Мери Пат присъстващите. Хората от службата за охрана не бяха допуснати в Овалния кабинет за това съвещание, което им подсказваше повече, отколкото ЦРУ би искало. Системата против подслушване също беше включена и щеше да попречи на всяко електронно устройство от този вид, ако евентуално се намираше в помещението. Това личеше от екрана на телевизора вляво от президентското бюро, който беше включен на канала на Си Ен Ен. В момента екранът беше изпълнен със снежинки, а звукът беше намален до минимум, за да не пречи на съвещанието. Вероятността в това възможно най-секретно място да има подслушвателно устройство беше съвсем слаба, но операция „Зорге“ беше толкова важна, че се беше наложило да се прибегне и до тази мярка. Папките с материалите вече бяха раздадени на участниците. Роби вдигна очи от своята.
— Паметни бележки от съвещания на китайското Политбюро? Боже господи! — прошепна вицепрезидентът Джексън. — Добре, няма да питам за източниците и методите. Това ме устройва. Но колко надеждна е тази информация?
— За момента степента на достоверност е „Б+“ — отвърна Мери Пат. Очакваме по-късно тя да се повиши. Проблемът е, че не даваме степен „А“ или повече без потвърждение от други източници, но това са много вътрешни работи и не разполагаме с друг подобен източник, за да я проверим.
— Аха — забеляза Джексън. — В такъв случай всичко това може да се окаже фишек. Хубав, признавам го, но въпреки това фишек.
— Може би не чак толкова. Тук има ужасно секретни неща, които нямаше да ни подхвърлят с лека ръка дори да се касае за голяма операция с цел ужилване.
— И на мен така ми се струва — съгласи се с половин уста Райън. — Обаче аз си спомням какво казваше Джим Гриър: Нищо не може да бъде толкова невероятно, че да не е истина. Нашият основен проблем с тези хора е, че тяхната култура е толкова различна от нашата, че все едно имаме работа с клингони.
— Обаче от това тук не личи да ни обичат много — обади се Бен Гудли, който беше прегледал половината от страниците в папката. — Господи, този материал е много интересен. Ще го покажем ли на Скот Адлер?
— Нашата препоръка е в този смисъл — съгласи се директорът на ЦРУ. — Адлер доста добре преценява хората, а неговото мнение за част от тази информация, особено на страница пета, ще бъде интересно да се чуе. Тони Бретано също трябва да бъде запознат с материалите.
— Добре, значи ще включим Орелът и Гръмотевицата. Кой друг? — попита Райън.
— Засега това е достатъчно — обади се Ед Фоли, а жена му кимна. — Господин прези…
Райън го погледна леко ядосан.
— Името ми е…
Директорът на ЦРУ вдигна ръка.
— Добре де, Джак. Нека засега да не разширяваме кръга на посветените. Ще измислим начини за изпиране на информацията така, че и някои други хора да бъдат запознати с това, което ние знаем. Но не сега, в този й вид. Пойната птичка е твърде ценно постижение, за да си позволим да я загубим.
— Нещо от калибъра на Кардинал, нали?
— Може би дори и от по-голям, Джак — обади се Мери Пат. — Това е все едно да имаш подслушвателно устройство в стаята, в която заседава управителният съвет, а в този случай нашите методи са много усъвършенствани. Трябва да бъдем изключително внимателни с този източник.
— Добре, а какво ще правим с аналитиците? — попита Бен Гудли. — Нашият най-добър експерт по КНР е професор Уийвър от университета „Браун“. Познаваш ли го, Ед?
Фоли кимна.
