ние бяхме замесени в нея, можем да кажем, че са заговорничели против нас, и то на два пъти. Ще проверим дали в някой друг от тези документи не се споменава и за японската авантюра. Сигурно си спомняте, че японските индустриалци изрично споменаваха името на този Цзян. Това не можеше да се приеме като стопроцентово доказателство, но ако документите го потвърдят, с такова нещо можеш да излезеш в съда. Госпожо Фоли, този източник си го бива.

— Каква е вашата преценка?

— Изглежда ми истински — отвърна аналитикът, след като отново прочете страницата. Звучи като разговор. Не се забелязва някаква предпазливост, официална дипломатичност, не прилича дори на разговор насаме между министри. Звучи така, както би трябвало да изглеждат едни частни паметни бележки за неофициални разговори по политически въпроси между двама колеги с висш ранг.

— Имаме ли някакви начини да препотвърдим достоверността им?

Той веднага поклати глава.

— Не. Не разполагаме с много сведения за тези двамата. Знаете, че за Цзян имаме преценката на държавния секретар Адлер от онази дипломатическа совалка, след като беше свален самолетът „Еърбъс“. Тя убедително потвърди казаното от онзи Ямата пред японската полиция и от нашите хора от ФБР, че китайците са ги подтикнали към конфликта с нас, а и защо са го направили. КНР е хвърлила око на Източен Сибир — припомни й Сиърс, показвайки, че е наясно с политиката и целите на Пекин. — За Фан Ган разполагаме само със снимки от приеми. На тях се вижда как пийва мао тай, облечен е в маоистка куртка, а благата усмивка, както и на повечето китайски ръководители, не слиза от лицето му. Знаем, че е гъст с Ху, разправят се истории, че обича да се забавлява със секретарките си, но повечето от тях правят същото и това е всичко.

Сиърс беше достатъчно деликатен да не й припомни, че забавленията със секретарки са недостатък не само на китайците.

— И така, какво е мнението ни за тях?

— За Фан и Цзян ли? И двамата са министри без портфейл. Това означава, че са вътрешни хора, може би дори нещо като помощник-треньори. Премиерът Ху се вслушва в съветите им. Те са със статут членове на Политбюро с право на глас, а това значи, че са запознати с всички важни въпроси и решенията за тях се приемат с техните гласове. Те не вземат политическите решения, но играят важна роля в тяхното определяне. Всеки министър е наясно с това, а те знаят всичко за всички. От дълго време са в китайските ръководни среди. И двамата са някъде около седемдесетте, но в Китай с възрастта хората не стават по- безобидни, както е в Америка. И двамата са идеологически безупречни, т.е. вероятно са убедени комунисти. Това е предпоставка за известна безсърдечност, а към нея трябва да се прибави и напредналата им възраст. На седемдесет и пет смъртта е нещо напълно реално. Не знаеш колко още ти остава, а тези хора не вярват в задгробния живот. Така че каквито цели имат те, би трябвало да побързат за постигането им.

— Марксизмът и хуманността не вървят много ръка за ръка, нали?

Сиърс поклати глава.

— Никак. Дори обратното, това е идеология, която не цени много човешкия живот, както е у нас.

— Добре. Благодаря за информацията. Ето. — Тя му подаде десет страници. — След обяд искам писмената ви оценка. С каквото и да се занимавате сега, операция „Зорге“ е по-важна.

За д-р Сиърс това означаваше задача, поставена от „седмия етаж“. Щеше да работи пряко за директорите. Той имаше свой кабинет и компютър, който не беше свързан с никакви телефонни линии, дори и с тези от вътрешната мрежа. Сиърс мушна листовете в джоба на сакото си и тръгна, като остави Мери Пат загледана във високия от пода до тавана прозорец да обмисля каква да бъде следващата й стъпка. Това трябваше да реши Ед, обаче подобни неща се решаваха колегиално, особено след като директорът на ЦРУ ти е съпруг. Време беше да отиде при него.

Кабинетът на директора беше дълъг и сравнително тесен, а бюрото му беше близо до вратата, далеч от местата за сядане. Мери Пат се настани в едно кресло срещу него.

— Е, какво се оказа? — попита той, като се досещаше за причината, която я беше накарала да го посети.

— Проявихме изключителна далновидност, когато назовахме тази операция „Зорге“. Тя наистина е нещо подобно.

Тъй като сведенията, които Рихард Зорге изпращаше от Токио на Москва, можеха да спасят Съветския съюз през 1941 година, очите на Ед Фоли леко се разшириха.

— Кой го видя?

— Сиърс. Между другото, изглежда че доста си разбира от работата. Никога преди не бях разговаряла с него.

— Хари го харесва — отбеляза Ед, имайки предвид Хари Хол, сегашният заместник-директор, който в момента беше в Европа. — Както и да е, значи той твърди, че информацията е добра?

Тя кимна, запазвайки сериозното си изражение.

— Да, Еди.

— Трябва ли да се видим с Джак? — Не биха могли да не докладват такова нещо на президента. — Дали да не изчакаме до утре?

— Мен ме устройва. — Всеки правителствен служител щеше да намери място в програмата си, за да отиде до Белия дом.

— Еди, кои трябва да знаят?

— Добър въпрос. Джак със сигурност. Може би и вицепрезидентът. Аз го харесвам — каза директорът на ЦРУ, — въпреки че обикновено не го замесваме с подобни неща. Също може би и държавният секретар и министърът на отбраната, а вероятно и Бен Гудли. Мери, знаеш какъв е проблемът с такива работи.

Това беше най-старият и най-често срещащ се проблем, когато ставаше въпрос за много важна информация от разузнаването. Ако за нея знаят твърде много хора, съществува риск тя да не се запази в тайна, което означаваше източникът да бъде ликвидиран, а това щеше да убие гъската, която снасяше златните яйца. От друга страна, ако не се възползваш от нея, все едно, че нямаш яйцата. Да се тегли разграничителната черта в оперативното разузнаване беше много деликатна работа. Човек никога не знае къде е мястото, през което тя трябва да премине. Трябва да внимаваш и за начините, по които ще я разпространиш сред останалите. Ако я изпратиш в кодиран вид от едно до друго място, какво би станало, в случай че лошите момчета пробият кодиращата система? АНС се кълне, че нейните системи, особено „Тапданс“, са непробиваеми, но навремето и германците мислеха така за своята „Енигма“.

Почти толкова опасно беше да се предаде информацията на ръка на някой висш правителствен служител. Тези копелета бяха много приказливи. Те живеят от това. Обичат да разгласяват тайни. Техният живот зависи от това да показват колко важно място заемат, а това място в окръг Колумбия означаваше да знаеш нещо, което другите не знаят. В тази част на Америка разменната монета беше информацията. Хубавото в случая беше, че президентът Райън беше наясно с тези неща. Беше работил в ЦРУ и беше стигнал до поста заместник-директор, така че той знаеше цената на мерките за сигурност. Същото вероятно се отнасяше и за вицепрезидента Джексън, който беше бивш летец от военноморските сили. Сигурно беше виждал как загиват хора поради лошо разузнаване. Скот Адлер беше дипломат и вероятно също беше наясно с тези неща. Уважаваният министър на отбраната Тони Бретано работеше в тясно сътрудничество с ЦРУ, както всички военни министри преди него, и сигурно също можеха да му имат доверие. Бен Гудли беше съветник на президента по въпросите на националната сигурност и като такъв не можеше да бъде изключен лесно. Колко ставаха общо? Двама в Пекин. В Ленгли — директорът и тримата му заместници, плюс Сиърс от дирекция „Информация“. Това прави седем души. След това президентът, вицепрезидентът, държавният секретар, министърът на отбраната и Бен Гудли. Стават дванадесет. Дванадесет души бяха прекалено много, особено пък в град, в който беше валидна поговорката, че ако за едно нещо знаят двама души, то престава да бъде тайна. Обаче целият смисъл в съществуването на ЦРУ беше тъкмо заради подобна информация.

— Измисли име на източника — нареди Фоли на жена си.

— За момента „Пойна птичка“ ще е достатъчно. — Мери Пат имаше слабост да назовава агентите като птици. Беше възприела този навик още от времето на псевдонима „Кардинал“.

— Става. Донеси ми преводите, когато бъдат готови.

— Разбира се, скъпото ми мъжленце. — Тя се наведе през бюрото на мъжа си и го целуна, преди да се