Номури се събуди рано в апартамента си в Пекин и второто нещо, което направи, беше да провери електронната си поща. То беше там, седмо поред в списъка. Беше изпратено от patsbakery&brownienet.com. Той набра декодиращата система и изписа ключа… Така, всички страници бяха получени. Това беше добре. Номури извлече съобщението, което беше изпратил до кошчето за „изтриване на информация“, където това произведение на фирмата „Нортън Утилитис“ не само изтри файловете, но и пет пъти изтърка по електронен път сегментите на диска, където те временно бяха престояли. По такъв начин никога нямаше да можеше да бъдат възстановени, независимо какви умения щяха да бъдат приложени. След това той унищожи и следите, че изобщо беше изпращал имейл до brownienet. Сега нямаше никакво доказателство, че е направил каквото и да било, освен ако телефонната му линия не се подслушваше, а това според него беше малко вероятно. Дори и да беше така, данните бяха кодирани, а след като бяха унищожени, не можеше да се възстановят. Сега единствените опасности, свързани с операцията, бяха за Мин. Неговото участие в нея като неин шеф беше елиминирано от начина, по който компютърът й се беше свързал с неговия, а отсега нататък тези съобщения щяха да бъдат изпращани автоматично на brownienet и щяха да бъдат изтривани по същия начин за секунди. Сега щеше да е нужна много изобретателна операция на контраразузнаването, за да докажат, че е замесен.

— Значи това е мао тай? — каза кардинал Ди Мило. Не добави, че доколкото му е известно, баптистите не пият алкохол. Колко странно, като си помисли човек, че първото чудо, което е направил Исус на публично място, е било да превърне водата във вино на едно сватбено пиршество в Кана. Но християнството имаше много лица. Както и да е. Това мао тай беше ужасно, по-лошо и от най-евтината грапа. С напредването на възрастта кардиналът беше започнал да предпочита по-слабите напитки. Стомахът му ги поемаше по- лесно.

— Не би трябвало да пия от това — призна Ю, — но то е част от моето наследство.

— Не ми е известен пасаж в Светото писание, който забранява тази конкретна човешка слабост — каза католикът. — А освен това виното е част от католическата литургия. — Видя, че неговият китайски домакин едва докосва устни до малката си чаша. Може би така е по-добре за стомаха, помисли си италианецът.

Трябваше да свиква и с храната. Гастроном като повечето италианци, Ренато, кардинал Ди Мило, установи, че храната в Пекин не е толкова добра като тази, която беше опитвал в многобройните китайски ресторанти в Рим. Проблемът е по-скоро в качеството на продуктите, отколкото в готвачите, помисли си той. В конкретния случай жената на преподобния Ю беше в Тайван, за да види болната си майка, и той се извини за отсъствието й при пристигането на католика. Монсеньор Шепке се зае със сервирането като някой млад адютант, обслужващ своя генерал. На Ю му беше забавно да го наблюдава как се старае. Католиците очевидно държаха на чинопочитанието. Обаче този Ренато му изглеждаше свестен и явно образован човек, опитен дипломат, от когото можеше да научи много.

— Значи вие сам си готвите. Как се научихте?

— Повечето китайци умеят да готвят. Научили сме се от родителите си още като деца.

Ди Мило се усмихна.

— Аз също, но от години не съм готвил. Колкото повече остарявам, толкова по-малко ми разрешават да го правя, нали, Франц?

— Просто изпълнявам задълженията си, Ваше високопреосвещенство — отвърна германецът. Той пиеше мао тай с малко по-голямо удоволствие. Хубаво е, когато човек е по-млад и стомахът му е здрав, помислиха си двамата по-възрастни мъже.

— Как намирате Пекин? — попита Ю.

— Наистина очарователен. Ние, римляните, си мислим, че нашият град е много стар и от него просто лъха историята, но още преди римляните да започнат строежа му, китайската култура вече е била стара. А рисунките, които видяхме вчера…

— Нефритената планина — обясни Шепке. — Говорих с екскурзоводката, но тя не знае имената на художниците, нито може да каже колко време им е било необходимо, за да завършат творенията си.

— Някогашните императори не са се интересували нито от творците, нито от времето, което им е било нужно. Тогава е имало повече красота, но и повече жестокост.

— А днес? — попита Ренато.

— Днес също и това ви е добре известно, Ваше високопреосвещенство — потвърди с дълбока въздишка Ю. Говореха на английски, неговият акцент от Оклахома очарова гостите му. — Правителството не зачита човешкия живот така, както ние с вас бихме искали.

— Да се промени това не е проста работа — обади се монсеньор Шепке. — Проблемът не засяга само комунистическия режим на КНР. Жестокостта отдавна е част от китайската култура, и то до такава степен, че веднъж някой беше казал, че Китай е прекалено голям да бъде управляван с мека ръка. Това е афоризъм, възприет твърде бързо от левите сили по света въпреки очевидния расистки елемент, съдържащ се в него. Може би проблемът е в това, че Китай винаги е бил пренаселен. Когато хората са много, гневът избухва лесно, а с него идва и незачитането на другите. Тук не е помогнала и религията. Конфуций, който е бил най-близко до това, което Китай е имал като велик религиозен водач, е учел, че подчинението е най- доброто поведение за даден човек, докато юдейско-християнската традиция говори за по-висши ценности като добро и зло и произтичащите от тях човешки права. За Китай върховният авторитет е обществото, а не Бог. Затова комунизмът е пуснал корени тук, помисли си кардинал Ди Мило. И двата социални модела си приличат в това, че не правят рязко разграничение между добро и зло. А това е опасно. Падението на човека се крие в релативизма, защото ако няма абсолютни ценности, каква е тогава разликата между него и кучето? А ако такава липсва, къде отива човешкото достойнство? Дори един мислещ атеист не може да не признае най-големия дар, който религията е дала на човечеството — човешкото достойнство, това, че всеки човешки живот е ценен, простата идея, че човекът стои по-високо от животното. Това схващане лежи в основата на човешкия прогрес, защото без него животът на хората е обречен да следва модела на Томас Хобс: „кратък, брутален и непристоен“.

Християнството, а и юдаизмът и ислямът, които са религии, произтичащи също от Светото писание, изискват човек да вярва в очевидното: че във Вселената има някакъв ред и този ред се определя от един източник, който се нарича Бог. Християнството дори не изисква човек да вярва в това — вече не, просто да