му покаже, че пристига информация. Триключовият код светна на екрана, за да му покаже точно за каква информация става дума и откъде идва тя.

„Да!“ — развълнува се агентът на ЦРУ, като удари силно с левия си юмрук дланта на дясната си ръка. Да! Имаше внедрен агент на проклетото място и това беше „уловът“ от операция „Зорге“. В горната част на екрана една стрелка сочеше, че данните се въвеждат с 57 000 бита в секунда. Бързината беше внушителна. Дано сега не стане някой гаф в местната телефонна система, някъде по линията между службата на Мин и разпределителния център или от центъра до апартамента му, помисли си Номури. Не би трябвало да има проблеми. Линията от офиса на Мин сигурно е първокачествена, защото обслужва партийна знаменитост, а и тази от разпределителния център до апартамента му също ще да е добра, защото вече беше получил много съобщения, повечето от които бяха от централата на „Нипон електрик“ в Токио. Те съдържаха и поздравления от фирмата, че беше успял да увеличи продажбите.

„Да, Чет, от теб излезе добър търговец“, каза си той, отивайки към кухнята. Реши, че заслужава едно питие за постижението си. Когато се върна, прехвърлянето на информацията още не беше приключило.

„По дяволите, колко ли дълго ще продължи?“, запита се той. После разбра, че това са графични текстови файлове, защото компютърът на Мин не беше запазил идеограмите във вид на букви, а като снимки, каквито всъщност бяха. Това правеше файловете по-дълги. Колко по-дълги успя да установи едва когато прехвърлянето приключи.

В другия край на електронната верига „Призракът“ се изключи, но това приличаше повече на съня на куче, което винаги е нащрек с едното ухо и знае кое време на деня е. Когато приключи прехвърлянето, „Призракът“ направи отметка във вътрешния си индекс на файловете. Беше изпратил всичко до този ден. Отсега нататък щеше да изпраща само новосъздадени файлове, а за това щеше да е нужно по-малко време и прехвърлянето щеше да става по-бързо, но пак само вечер, деветдесет и пет минути след като компютърът спре да работи и само когато е на автоматичен режим. Тези предпазни мерки бяха предварително програмирани.

— Мама му стара — възкликна Номури, когато видя колко дълга е получената информация. Във вид на снимки това щяха да бъдат порнографските изпълнения на почти всички проститутки в Хонконг. Работата обаче беше свършена само наполовина. Той включи собствената си програма и избра папката „Предпочитания“, която я контролираше. Вече беше проверил устройството за автоматично закодиране. В неговия компютър буквално всичко беше кодирано, което по принцип се обясняваше със съхранението на търговски и бизнестайни. Японските фирми бяха известни с това, че обичат да засекретяват търговските си операции. В случая обаче някои файлове бяха засекретени по-надеждно от другите. Тези, които изпрати „Призракът“, бяха подложени на специална обработка от една създадена по математически път кодираща система, чийто ключ беше цели 512 бита, плюс един произволен елемент, който Номури не можеше да повтори. Всичко това беше в допълнение към цифровата му парола — 51240 — уличният номер на първата му „бройка“ в източната част на Лос Анджелис.

Програмата беше нещо като първи братовчед на тази, която беше дал на Мин. Сега тя се свърза с местния клон на Интернет и изпрати дълъг имейл на следния адрес: patsbakery@brownienet.com. Мрежата „brownienet“ беше създадена специално за фурни и фурнаджии — професионалисти и аматьори, които искаха да си разменят рецепти. Често пъти абонатите изпращаха и снимки на произведенията си, които другите можеха да си извадят, а това обясняваше защо понякога файловете бяха твърде дълги. Фотографите са известни с лакомията си за повече байтове и по-вече пространство в харддиска.

Мери Патриша Фоли беше изпратила в мрежата своята собствена, доста сполучлива рецепта за френски ябълков пай заедно със снимка, направена от по-големия й син с неговия електронен фотоапарат. Тя го стори не толкова от желание за още по-добро прикритие, колкото от чисто женска гордост, предизвикана от нейните готварски умения, след като една вечер прекара цял час в разглеждане на рецепти на други абонати. Преди няколко седмици беше изпробвала една на домакиня от Мичиган, която не беше лоша, но не беше и нещо особено. В следващите няколко седмици се канеше да опита рецепти за приготовление на хляб, които й се видяха интересни.

Номури изпрати сутринта имейла си до Pat Bakery8, напълно реално и законно съществуващ бизнес, на три пресечки от сградата на законодателния орган в Медисън, щата Уискънсин. Всъщност неин собственик бяха един бивш сътрудник на дирекция „Наука и техника“ при ЦРУ, сега пенсионер, и жена му, която беше още твърде млада, за да се занимава с плетки. Тя беше създала това кътче в Интернет, плащайки номиналната такса, след което веднага забрави за него, както и за почти всичко друго, което някога беше правила в Ленгли.

— За вас има поща — съобщи компютърът, когато Мери Пат реши да провери какво има на пощенския й адрес в Интернет. Използваше една нова програма за електронна поща, „Пони-експрес“. Тя подаде съответната команда за прехвърляне на информацията и видя електронния адрес на изпращача — cgoodjadecastle.com. Името беше Гънсмоук. Верният сакат приятел на маршал Дилън се казваше Честър Гуд.

На екрана се появи надпис — ПРЕХВЪРЛЯНЕ. Посочваше се и колко дълго ще продължи то — 47 минути…!

— Кучият му син — прошепна шефката на дирекция „Операции“ и вдигна телефона. Натисна един бутон и изчака секунда, за да чуе гласа. — Ед, по-добре ела тук да видиш нещо…

— Добре, скъпа, след минутка.

Директорът на Централното разузнавателно управление влезе с чашата си със сутрешното кафе в ръка и за първи път през двадесет и трите години от техния брак видя жена си, отдръпнала се назад в стола, далеч от монитора на компютъра. По това време на деня тази поза беше твърде необичайна за Мери Пат. Просто беше нетипична за нея.

— От японския ни приятел ли е? — попита Ед жена си.

— Така изглежда — отвърна тя.

— Дълго ли е?

— Много. Предполагам, че Честър е доста добър в леглото.

— Кой ли го е обучавал?

— Който и да е, трябва да го докараме във Фермата, за да предаде уменията си. Между другото, и ти можеш да изкараш курса, скъпи — каза тя, поглеждайки дяволито мъжа си.

— Това оплакване ли е?

— Човек винаги може да научи нещо повече, а и аз трябва да сваля някое и друго кило — добави тя, за да не му даде възможност да се доизкаже. Той се дразнеше, когато правеше така. Обаче не и този път. Сега докосна нежно лицето й, докато екранът показваше, че до края на прехвърлянето на информацията остават тридесет и четири минути.

— Кой човек във Форт Мийд е създал програмите „Призрак“?

— Наели са фирма за компютърни игри, т.е. сключили са договор с човек от такава фирма — поправи се госпожа Фоли. — Платили са му 450 хиляди долара за тази работа.

Това беше повече, отколкото директорът на ЦРУ и заместник-директорката, отговаряща за оперативната дейност, печелеха общо на година поради федералните ограничения, които не позволяваха на федералните служители да вземат повече от член на Конгреса. Те се страхуваха да увеличат заплатите си, за да не обидят избирателите.

— Скъпа, обади ми се, когато прехвърлянето свърши.

— Кой е най-добрият ни специалист по китайски?

— Джошуа Сиърс, д-р по философия в университета в Бъркли, Калифорния, завеждащ китайската секция в дирекция „Информация“. Обаче казват, че човекът на АНС е по-добър, когато става дума за лингвистични нюанси. Името му е Виктор Ван — обясни директорът на ЦРУ.

— Можем ли да му имаме доверие?

Недоверието към етническите китайци в системата за национална сигурност на Америка напоследък беше доста силно.

— Дявол знае. Известно ти е, че трябва да се доверим на някого, а през последните осем години сме прибягвали до услугите на този Ван най-малко по два пъти годишно. Китайските комуняги не могат да компрометират всеки американец от китайски произход. Ван е трето поколение американец, служил е като офицер във военновъздушните сили, във базата Райт-Патерсън и сведенията за работата му в АНС са