— И двамата сте мъже, но по-добре наденица, отколкото мънисто — каза тя и хвана члена му с лявата си ръка.

— Спокойно, момиче. Нека си почина малко от първото състезание. — Той я повдигна и я сложи да легне до себе си. „Тя, изглежда, наистина ме харесва“, помисли си Номури. „Три нощи подред. Фан не е това, за което се мисли. Не можеш да ги спечелиш всичките, мой човек.“ Освен това той имаше предимството, че беше с четиридесет години по-млад. Вероятно и това има някакво значение, призна си Номури.

— Но ти много избърза! — запротестира Мин, като търкаше тялото си в неговото.

— Има нещо, което бих искал да направиш за мен.

Тя го погледна с дяволита усмивка.

— Какво е то? — попита Мин, докато ръката й продължаваше да го гали.

— Не е това!

— О!… — Тя не скри разочарованието си.

— Нещо, което е свързано с работата ти — обясни Номури. Добре, че не можеше да усети колко е напрегнат.

— С работата ми? Да не би да искаш да правим тези неща в службата? Не мога да те вкарам там — каза тя през смях и страстно го целуна.

— Искам да сложиш нещо в компютъра си. — Номури бръкна в чекмеджето на нощната си масичка и извади от там един компактдиск. — Ето, сложи го в компютъра. Кликни на ВЪВЕДИ (INSTALL) и след това го извади.

— И какво ще стане? — попита тя.

— Интересува ли те?

— Ами… — тя се поколеба. Не й беше ясно. — Трябва да внимавам.

— Това ще ми даде възможност от време на време да надниквам в компютъра ти.

— Но защо?

— Заради „Нипон електрик“… Нали ние сме производителите на компютъра ти? — Той се опита да се освободи от напрежението. — За моята фирма ще е интересно да знае какви икономически решения се вземат в Китайската народна република — пусна Номури лъжата, която предварително беше намислил. — Така ще можем да се ориентираме по-добре, за да правим по-успешен бизнес тук. Колкото по-добра работа им върша, толкова по-добре ще ми плащат и ще имам повече пари за моята скъпа Мин.

— Разбирам — каза тя замислена.

Той се наведе, за да я целуне на едно особено привлекателно място. Тялото й потрепера, точно както беше очаквал. Добре, тя не се възпротиви на предложението, поне не искаше то да пречи на сегашното им занимание, което също беше добре за Номури, и причината не беше само една. Разузнавачът се запита дали някой ден ще изпита угризения, че я е използвал по такъв начин. Бизнесът си е бизнес, каза си той.

— Никой друг няма да знае, нали?

— Не, това е невъзможно.

— Да не ми навлече някои неприятности?

При този въпрос той се претърколи и се намери върху нея. Хвана лицето й с две ръце.

— Не бих допуснал подобно нещо да се случи на моята Мин. Никога! — зарече се агентът и страстно я целуна.

След това повече не говориха за компактдиска, който тя прибра в чантата си, преди да си тръгне. Чантата беше хубава, имитираше италианска и можеше да се купи в тукашните магазини. Приличаше на онези, които се носеха в Ню Йорк през рамо и евфемистично им викаха „задницата на камиона“.

Всеки път се разделяха с известно нежелание. Тя не искаше да си тръгва, а и на него не му се щеше тя да си върви, но се налагаше. Съвместното им съжителство щеше да стане повод за приказки. Мин не можеше да си помисли дори и в мечтите си да спи в апартамента на един чужденец. Заедно с други секретарки тя беше инструктирана за подобни неща от един отегчен офицер от Министерството на държавна сигурност, но не беше докладвала за връзката си на своите началници, нито на човека, който отговаряше за сигурността в службата й, както беше длъжна. Защо? Отчасти, защото беше забравила за разпоредбите, които тя никога не беше нарушавала и не познаваше някой, който да го беше правил, и отчасти, защото като мнозина правеше разграничение между частния и професионалния си живот. При инструктажа в Министерството на държавната сигурност й беше казано, че в случай като нейния такова разграничение не е разрешено, но то бе направено по такъв непохватен и неубедителен начин, че още тогава тя не му обърна особено внимание. Сега тя беше тук, без дори да може да си даде точна сметка какво означава това „тук“. Дано има късмет никога да не го разбере, помисли си Номури, докато я наблюдаваше как завива зад ъгъла и изчезва от погледа му. Късметът наистина би й помогнал. Не искаше да мисли как постъпват с жените онези от службата за сигурност, които водеха разпитите в пекинския вариант на „Лубянка“, особено сега, когато току-що беше правил любов с нея два пъти в продължение на два часа.

— Желая ти късмет, скъпа — прошепна Номури, затвори вратата и се отправи към банята да вземе един душ.

Номури прекара една безсънна нощ. Щеше ли да го направи тя? Щеше ли да постъпи така, както й беше казал? Дали нямаше да разкаже за това на някой офицер от органите за сигурност, а после и за връзката си с него? Ами ако я заловяха с компактдиска, когато отива на работа, и започнеха да я разпитват откъде го има? При по-повърхностна проверка щеше да се види, че върху него има записана музика — оркестровият аранжимент на Бил Конти за „Роки“. Лош презапис на една американска интелектулна собственост, което беше нещо обикновено за КНР. Но при по-внимателно проучване щеше да се види, че този, който го е сложил в компютъра си, може да пропусне обявения на металната повърхност запис и да стигне до едно място, където нямаше музика, а бинарен код, при това много ефикасен.

Компактдискът нямаше предупреждение срещу вируси, които се разпространяват главно в компютърните мрежи и влизат незабелязано в компютрите така, както болестта се промъква в даден организъм (затова се казват и вируси). Обаче в този случай вирусът се появи още на входната врата и след като бе прочетен от читателя на компактдиска, на екрана се появи покана за една-единствена команда. Мин бързо се огледа и кликна с мишката ВЪВЕДИ. Всичко моментално изчезна. Така вкараната в компютъра програма проучи нейния харддиск със скоростта на светлината, като категоризираше всеки файл в него и го обозначаваше със собствен индекс, а след това го сби в малка папка, която скри на съвсем очевидно място, идентифицирано във всяка разпределителна харддискова програма с абсолютно невинно наименование, отнасящо се до функционирането на съвсем друга програма. Така само при много внимателно пряко проучване от опитен програмист можеше да се открие, че тук има нещо. Какво точно можеше да прави тази програма, можеше да се определи само чрез изчитането й от край до край, а това беше, меко казано, доста трудно. Беше все едно да се опиташ да определиш какво му има на определено листо в дадено дърво сред обширна гора, в която всички дървета и всички листа абсолютно си приличат, с изключение на това, че конкретното листо е малко по-малко и не бие толкова на очи. ЦРУ и Агенцията за национална сигурност вече не привличаха както преди най-добрите програмисти на Америка. В електронната индустрия за потребителски стоки имаше много повече пари и правителството не можеше да се състезава с тях на този пазар. Но те все още можеха да бъдат наемани и вършеха добра работа. Ако им се плати достатъчно — странно, но ако сключиш с някого договор, се плащаше много повече, отколкото ако го наемеш — нямаше да кажат на никого какво са направили. Освен това те нямаха и представа за какво точно ще се използва тяхното изобретение.

В случая имаше допълнителни усложнения, датиращи още от 60-те години. Когато германците превзеха Холандия през 1940 година, се получи странна ситуация. За тях Холандия се оказа както държавата, готова да сътрудничи най-много от всички завоювани страни, така и тази с най-яростната съпротива. На глава от населението имаше повече холандци, желаещи да се присъединят към германците, отколкото в която и да било друга страна. Те бяха достатъчни да сформират собствена есесовска дивизия — СС „Норланд“. В същото време холандската съпротива беше най-ефикасната в Европа и в нея участваше един блестящ