— Добър въпрос. Обади се в Ленгли и ги питай. Ще получиш отговора от също такъв бюрократ, който китайците имат в Пекин, но доколкото ми е известно, там ние нямаме внедрен агент, който да ни предаде нужните цифри. — Райън замълча и се загледа в камината срещу бюрото си. Някой ден трябва да накара онези от охранителната служба да сложат в нея истински огън… — Не, мисля, че цифрите на китайците са по-добри. Могат да си го позволят. Икономиката им се развива добре. Вероятно се самозалъгват за други неща, но че и те сами се заблуждават, е сигурно. Това е общовалидна човешка черта и марксизмът не е успял да направи много нещо по въпроса. Дори в Америка с нейния свободен печат и другите превантивни механизми реалността често така удря политиците в лицето, че им изпадва по някой и друг зъб. Навсякъде има хора, които създават теоретични модели, основани на идеологически разбирания, а не на факти. Подобни хора има най-вече в науката и в политиката, защото в истинските професии мечтателите биват наказвани по-строго, отколкото политиците.

— Добро утро, Джак — чу се един глас от вратата към коридора.

— Здравей, Роби. — Президентът му посочи подноса с кафето. Вицепрезидентът си наля една чаша, но подмина кроасаните. Беше малко понапълнял в кръста. Е, Роби никога не беше изглеждал като маратонец. Много пилоти на изтребители са малко по-широки в талията, отколкото трябва. Може би това им помага да се справят с центробежните сили, предположи Джак.

— Чете ли сводката тази сутрин, Джак? За тази работа с руските запаси от петрол и злато. Наистина ли са толкова големи?

— Джордж твърди, че са дори по-големи. Ходи ли при него да изучаваш икономиката?

— В края на седмицата ще играем голф в „Горящото дърво“. Сега чета Милтън Фридмън и още две книги, за да съм подготвен. Нали знаеш, че Джордж обича да парадира колко е умен.

— Достатъчно умен, за да направи купища пари на „Уолстрийт“. Мисля, че ако ги обърнеш в стодоларови банкноти, сигурно ще тежат цял тон.

— Не е зле — въздъхна човекът, който никога не беше изкарвал повече от 130 000 долара на година, преди да постъпи на сегашната работа.

— Никак даже. Обаче тук кафето е доста добро, нали?

— Някога на Големия Джон беше по-добро.

— Къде?

— На самолетоносача „Джон Ф. Кенеди“, когато аз бях командир на операциите и се забавлявах да излитам с изтребителите „Томкет“ от палубата му.

— Роби, не ми се ще да ти го напомням, но вече не си на двадесет и шест години.

— Джак, ти така добре умееш да ми повдигаш самочувствието. Преди се налагаше да гледам смъртта в очите, но се чувствах по-сигурен и ми беше къде по-приятно, когато някой изтребител се залепеше за опашката ми.

— Какво ще правиш днес?

— Ако щеш вярвай, но трябва да отида на Капитолийския хълм и да председателствам съвещание на Сената в продължение на няколко часа, за да покажа, че знам какви са задълженията ми, произтичащи от Конституцията. След това ще говоря на една вечеря в Балтимор на тема кой прави най-добрите сутиени — добави той с усмивка.

— Какво? — запита Джак и вдигна очи от сводката. Проблемът с чувството за хумор на Роби беше, че човек не можеше да разбере кога се майтапи.

— Национално съвещание на производителите на изкуствени тъкани. Те правят и бронирани жилетки, но повечето от материалите им отиват за производство на сутиени, поне така твърдят моите хора. Опитват се да вкарат в речта ми някоя и друга шега по този повод.

— Трябва да поработиш върху тези неща — посъветва Джак вицепрезидента.

— Някога ти ме смяташе за голям шегаджия — напомни Джексън на стария си приятел.

— Роб, някога и аз се мислех за такъв, но според Арни ми липсва чувство.

— Е, не знам полски вицове. Обаче някои поляци се научиха да пускат телевизора едва миналата година, а шест-седем дори знаят да четат. Не броя полските мацки, които не използват вибратори, за да не си строшат зъбите.

— Господи, Роби! — Райън за малко щеше да си разлее кафето от смях. — На нас вече ни е забранено дори да мислим подобни неща.

— Джак, аз не съм политик, а летец-изтребител, така че ми е позволено да пускам по някоя шега от време на време.

— Е, да, но помни, че това не ти е дежурната стая на самолетоносача „Кенеди“. Медиите не могат да оценят хумора на военноморските летци.

— Така е, освен ако не надушат нещо за нас. Тогава им става много забавно — забеляза вицеадмиралът от запаса.

— Роб, най-после и ти започна да се отракваш. Радвам се да го видя.

Последното нещо, което Райън видя, беше гърбът на тръгващия си негов подчинен. Беше облечен в добре ушит костюм, но продължаваше да говори под носа си мръсотии.