отпадъци.“
— И какво точно си говорят? Никога не съм виждал висш правителствен служител — обясни Номури.
— За всичко! — отвърна тя и извади от чантата нова цигара. Кой какво предлага в Политбюро, кой иска да сме добре с Америка, кой иска да навреди на американците, всичко, което би могъл да си представиш. Засягат се въпроси, отнасящи се до отбраната, за икономическата политика. Напоследък големият въпрос е какво да правим с Хонконг. Идеята за „една страна, две системи“ създаде проблеми с някои индустриалци в Пекин и Шанхай. Те са на мнение, че не се отнасят към тях с нужното уважение, поне не така, както с тези в Хонконг, и затова са недоволни. Фан е един от хората, които се опитват да намерят компромис, който да ги задоволи. Може и да успее. Много го бива за подобни неща.
— Сигурно е много интересно да разполагаш с такава информация, да знаеш наистина какво става в твоята страна — не можеше да се начуди Номури. — В Япония никога не знаем какво правят онези горе, най-вече съсипват икономиката, тъпаците му с тъпаци. Но защото никой не знае, не се предприемат никакви действия, за да се поправят нещата. Тук същото ли е?
— Разбира се! — Тя запали нова цигара, увлечена в разговора и почти не забеляза, че темата вече не е любовта. — Някога изучавах Маркс и Мао и вярвах в тези неща. Някога дори имах доверие на министрите и ги смятах за почтени и умни хора. Вярвах в абсолютно всичко, на което ни учеха в училище. Но след това видях как армията имаше своя собствена индустриална империя, благодарение на която генералите дебелееха, забогатяваха и живееха добре. Видях как министрите използват жените, как обзавеждат апартаментите си. Те станаха новите императори. Имат прекалено много власт. Може би жените биха използвали такава власт, без да бъдат корумпирани, но не и мъжете.
„Значи феминизмът е проникнал и тук“, помисли си Номури. Тя беше твърде млада, за да помни жената на Мао — Цзян Цин, която можеше да дава уроци по корупция на Византия.
— Е, тези проблеми не са за хора като нас. Колкото по-малко човек вижда такива неща, толкова по- малко знае за тях. Ти си едно изключение, госпожице Мин — каза Номури и прокара длан по зърното на лявата й гърда. Тя потрепери като по команда.
— Мислиш ли?
— Разбира се. — Той я целуна, страстно и продължително, а ръката му продължаваше да гали тялото й. Беше стигнал толкова близо. Беше му разказала всичко, което знае, разкри му дори проклетия декодиращ ключ! Нейният компютър беше свързан с телефонната система, а това означаваше, че той можеше да се свърже с него и с подходящ софтуер да надникне в нейния харддиск, а с декодиращия ключ да прехвърли всичко, което има вътре, и да го препрати право на бюрото на Мери Пат. „По дяволите, за първи път чукам китайка, а сега мога да го начукам на цялата им страна. От това по-добре, здраве му кажи“, реши агентът и се усмихна, загледан в тавана.
13.
Внедрен агент
Когато сутринта включи компютъра си, Мери Пат установи, че този път той беше спестил пикантните подробности. Операция Зорге продължаваше. Която и да беше Мин, беше попрекалила с приказките. Странно. От Министерството на държавната сигурност не бяха ли инструктирали секретарките за подобни неща? Вероятно, но се знаеше също, че една от добре известните четири причини за измяна на родината и шпионаж — викаха им ПИСЕ: пари, идеология, съзнание, его — беше тъкмо последната. Младата госпожица Мин е била използвана сексуално от нейния министър Фан и това не й се беше понравило много, а за Мери Пат Фоли подобна причина беше напълно логична. Една жена има само едно нещо за даване, а когато то й бъде отнето безцеремонно от някой мъж, облечен във власт, едва ли би се почувствала много щастлива. Смешното е, че въпросният влиятелен мъж може да си мисли, че й е оказал голяма чест, насочвайки към нея своето биологично внимание. В края на краищата той беше важна личност, а тя само една селянка. Тази мисъл я накара да изсумти, докато отпиваше на седмия етаж сутрешното си кафе. Независимо към каква култура или раса принадлежаха, мъжете навсякъде бяха еднакви. Много от тях мислеха не с главата, а с онази си работа. Е, на този, изглежда, това ще му струва доста скъпо, заключи заместник-директорката, отговаряща за операциите.
Всеки ден на Райън му представяха ежедневната президентска сводка от разузнаването. Тя съдържаше сведения, събрани от ЦРУ, и се правеше късно вечер, а се принтираше рано сутрин. Вадеха се около сто екземпляра. По-късно същия ден почти всички биваха изгаряни. Само няколко копия, може би три-четири, се пазеха в архивите, в случай че по някакъв начин файловете в компютрите се повредеха, но дори президентът Райън не знаеше къде ги държат. Надяваше се, че са охранявани зорко, за предпочитане от морски пехотинци.
Разбира се, в сводката не беше включено всичко. Някои неща бяха толкова секретни, че не можеха да се доверят дори на президента. Това беше нещо, което Райън приемаше със забележително хладнокръвие. Имената на източниците трябваше да си останат в тайна дори и за него, а понякога методите бяха толкова строго технически, че използваната техника не му беше напълно ясна. Обаче имаше случаи, когато дори част от „улова“, т.е. информацията, събрана от ЦРУ чрез безименни източници, оставаше скрита за президента, защото броят на тези източници беше твърде ограничен. В разузнаването и най-малката грешка можеше да коства живота на безценен агент и макар подобни неща да се случваха, никой не можеше да бъде особено доволен от това, въпреки че някои политици се отнасяха към подобни случаи с вбесяващо безразличие. Добрият оперативен разузнавач гледаше на своите агенти като на собствени деца и се стараеше да пази живота им от всякакви опасности. Това беше крайно наложително. Ако проявяваш безгрижие, хората умираха, а заедно с това се губеше и ценна информация, а тайните служби бяха създадени точно заради нея.
— Добре, Бен — каза Райън, като се облегна в креслото и запрелиства страниците на сводката. — Нещо интересно?
— При Мери Пат има някакви сведения за Китай. Обаче не знам за какво точно става дума. Пази ги в тайна. Останалото в днешната сводка може да го научите и от Си Ен Ен.
За съжаление това се случваше често. От друга страна, светът изглеждаше сравнително спокоен и нямаше чак такава нужда от информация на внедрени агенти… Поне така изглежда на пръв поглед, поправи се Райън. Човек никога не може да бъде сигурен в тези работи. В Ленгли беше научил и това.
— Може би аз ще й се обадя — каза президентът на Съединените щати и обърна още една страница. — Какво е това?
— За руския петрол и газ ли питате?
— Тези цифри реални ли са?
— Така изглежда. Сравниха ги с информацията, която Търговецът ни даде от своите източници.
— Ух! — изпъшка Райън, докато гледаше прогнозите за развитието на руската икономика. После се намръщи малко разочарован. — Оценките, които дадоха хората на Джордж, бяха по-добри.
— Така ли мислите? Икономическите експерти на ЦРУ също си ги бива.
— Джордж има практически опит в тези неща. Това е по-добре, отколкото да следиш събитията като учен, Бен. Науката е хубаво нещо, но практиката си е практика, запомни това.
Гудли кимна.
— Ще го запомня, сър.
— През 80-те години ЦРУ надцени съветската икономика. Знаеш ли защо?
— Не, не знам. Къде сбъркаха?
Джак кисело се усмихна.
— Не може да се каже, че сбъркаха. Всичко беше както трябва. Тогава имахме един агент там, който ни предаваше същата информация, с която разполагаше и съветското Политбюро. Просто на никой от нас не му дойде наум, че системата се самозалъгва. Политбюро базираше решенията си върху една химера. Цифрите, с които разполагаха, почти никога не са били верни, защото стоящите по-долу си пазеха задниците. Ето това е.
— Мислите ли, че в Китай нещата ще са същите? — попита Гудли. — В края на краищата те са последната марксистка страна.
