и ги е гледал. „Сегашният Конгрес няма такъв ментор или жив бог, който да заеме мястото на Джордж, и това е най-жалкото“, си каза Райън. Самият факт, че фондовете за социално осигуряване бяха излезли на печалба през 60-те години, означаваше, че Конгресът не може да позволи това да продължава. Печалбата беше за богатите хора, а те би трябвало да са лоши, защото никой не можеше да стане богат, без да експлоатира някой друг, нали така? Това обаче не пречеше на членовете на Конгреса да се обръщат към тях за дарения в предизборната им кампания. Така печалбата на пенсионните фондове трябваше да бъде изразходвана и затова таксите в социалното осигуряване, наричани премии (социалното осигуряване всъщност беше застраховката на старите, оцелелите и неможещите да работят повече), бяха трансформирани в други фондове, които да се харчат заедно с останалите. Един от учениците на Райън, когато той преподаваше история във Военноморската академия, му беше изпратил малка гравирана плочка, която да постави на бюрото си. На нея пишеше: АМЕРИКАНСКАТА РЕПУБЛИКА ЩЕ ПРОСЪЩЕСТВУВА ДО ДЕНЯ, В КОЙТО КОНГРЕСЪТ ОТКРИЕ, ЧЕ МОЖЕ ДА ПОДКУПВА ОБЩЕСТВОТО СЪС СОБСТВЕНИТЕ МУ ПАРИ. — АЛЕКСИС ДЕ ТОКВИЛ. Райън запомни това. Имаше моменти, когато искаше да хване Конгреса за колективната яка и да го удуши, но такава яка нямаше. А Арни не се уморяваше да го убеждава с какъв кротък Конгрес разполага, особено когато ставаше дума за Камарата на представителите, а нещата съвсем не стояха така.
Президентът изръмжа и погледна разписанието, за да види коя беше следващата му среща за деня. Като всичко останало, разписанието на президента на Съединените щати се определяше от други, срещите му се насрочваха седмици предварително, а бележките за тях идваха един ден преди това, за да може той да знае кой, по дяволите, ще дойде и за какво, по дяволите, той, тя или те желаеха да разговарят, а също и каква трябваше да бъде позицията му, която в по-голямата си част пак се определяше от други. Обикновено тя трябваше да бъде благосклонна, за да могат посетителите в Овалния кабинет да си тръгнат доволни. Правилото беше, че тази позиция не може да се променя, освен ако той не кажеше: „Какво, по дяволите, искаш от мен?“ Това щеше да стресне както посетителя, така и тайните агенти, застанали зад него с ръце до пистолетите. Те просто стояха там като роботи. Лицата им не изразяваха нищо, но наблюдаваха внимателно, а ушите поемаха всеки звук. След като смяната им свършеше, вероятно отиваха в любимия си полицейски бар, за да се посмеят на това какво беше казал председателят на градския съвет на Подънк в Овалния кабинет днес… „Господи, видя ли очите на шефа, когато онова тъпо копеле…?“ А те бяха умни и схватливи хора, които си разбираха от работата. Нямаше как да не бъдат. Имаха двойното предимство да бъдат свидетели на всичко и да не носят никаква отговорност за това. „Щастливи копелета“, каза си Джак, очаквайки следващата си среща.
Ако изобщо можеше да се твърди, че от цигарите има полза, то е за такива моменти, помисли си Номури. Беше сложил лявата си ръка под главата на Мин, а тялото му се беше прилепило плътно до нейното. Гледаше тавана, наслаждаваше се на обзелата го приятна отпуснатост, подръпваше от цигарата, усещайки дишането на Мин, и се чувстваше истински мъж. Небето, което се виждаше през прозореца, беше тъмно. Слънцето беше залязло.
Номури стана, отби се първо в банята, а след това се отправи към малката кухня. Върна се с две чаши вино. Мин седна в леглото и отпи от своята. Номури не се сдържа, пресегна се и я докосна. Кожата й беше толкова гладка и подканваща.
— Мозъкът ми още не работи — каза тя, след като отпи за трети път.
— Скъпа, има моменти, когато мъжете и жените нямат нужда от него.
— Е, да, твоята наденица едва ли се нуждае от такова нещо — каза тя и протегна ръка, за да я погали.
— По-внимателно, момиче. Участвал е в тежко и уморително състезание — предупреди я с лека усмивка агентът от ЦРУ.
— Да, така е. — Мин се наведе и нежно го целуна. — Освен това излезе победител.
— Не би могло да се каже, но все пак успя да те настигне. — Номури запали нова цигара. После с изненада видя, че Мин се пресегна към чантата си и също извади една. Запали я с финес и пое дълбоко дима, след което го изкара през ноздрите си.
— Момиче-дракон — каза през смях Номури. — Остава само да изпуснеш и пламъци. Не знаех, че пушиш.
— В службата всички пушат.
— Дори и министърът?
Тя се засмя.
— Особено той.
— Някой трябва да му каже, че пушенето е вредно за здравето и не се отразява добре на онази му работа.
— Пушената наденица не е твърда — забеляза, кискайки се, Мин. — Може би в това се състои проблемът му.
— Харесваш ли го?
— Той е един стар човек, който си мисли, че пенисът му е млад. Използва служителките като в собствен публичен дом. Е, можеше и да е по-лошо — призна Мин. — Мина доста време, откакто бях негова любимка. Напоследък се интересува повече от Чаи, а тя е сгодена и той го знае. Това не е много цивилизовано поведение от негова страна.
— Законите не се ли отнасят за него?
Тя изсумтя почти с досада.
— За тях няма закони. Номури сан, та това са министри в правителството. Те са законът в тази страна и не ги интересува какво мислят другите за тях и за техните навици. Малко са тези, които се интересуват от подобни неща. Те са корумпирани много повече от някогашните императори, а твърдят, че защитават обикновените хора и обичат работниците и селяните като свои деца. Предполагам, че понякога и аз съм за тях едно от тези деца.
— Аз пък си помислих, че харесваш министъра си — продължи да я дразни Номури. — И за какви неща ти говори?
— Какво имаш предвид?
— Ами например, когато те задържа до късно и ти закъсня — отвърна той, отмахвайки с усмивка завивката на леглото.
— О, за разговори между министри. Той си води подробен личен политически дневник. Това е неговата защита, в случай че президентът поиска да го махне, нещо, което би могъл да покаже на колегите си. Фан не иска да загуби поста си и всички привилегии, които вървят с него. Затова документира всичко, което прави, а аз съм негова секретарка и записвам всичко, казано от него. Понякога това трае много дълго.
— Естествено, на твоя компютър.
— Да, на новия, и то с идеални китайски идеограми, след като ти ни снабди с новия софтуер.
— И ти държиш това в компютъра?
— Да, в харддиска. Е, закодирано, разбира се — увери го тя. — Научихме това от американците, когато успяхме да проникнем в тяхна оръжейна система. Казва се интелигентна кодираща система, макар че не знам какво точно се има предвид. Избирам файла, който искам да отворя, изписвам декодиращия ключ и той се отваря. Искаш ли да знаеш кой ключ използвам? Тя се засмя. „ЖЪЛТА ПОДВОДНИЦА“. Изписва се на английски заради клавиатурата. Беше преди да ни донесеш новия софтуер. Взех го от една песен на „Бийтълс“, която веднъж чух по радиото. „Всички ние живеем в една жълта подводница“, или нещо подобно. Едно време, когато започнах да уча английски, слушах много радио. Половин час търсих в речници и енциклопедии на думата подводница, за да разбера защо един кораб е бил боядисан в жълто. Ха-ха! — Тя разпери ръце.
Кодиращият ключ! Номури се помъчи да скрие вълнението си.
— Трябва да са доста файлове. Ти си негова секретарка от дълго време — каза небрежно той.
— Над четиристотин. Записвам ги с номера, а не с нови имена. Ако искаш да знаеш, днес беше четиристотин осемдесет и седем.
„Мама му стара“, помисли си Номури. „Четиристотин осемдесет и седем компютърни папки за това какво са си говорили в Политбюро. В сравнение с това златната мина изглежда като шахта за отровни
