а бойната подготовка беше поверена на неговия Г-3, офицера, отговарящ за военните операции, полковник Дюк Мастърман, когото Дигс беше измъкнал с много мъки от Пентагона. В американската армия не се случваше често някой висш офицер да събира около себе си по-млади хора, с които се беше запознал по време на кариерата си. Неговата работа беше да се грижи за кариерата им, а тяхната да се грижат за своя ментор. Това бяха отношения, подобни на тези между баща и синове. Нито Дигс, нито Ричмонд и Мастърман очакваха нещо повече от това да прекарат интересно времето си като професионалисти в 1-ва бронетанкова дивизия, а за тях това беше повече от достатъчно. Те бяха виждали слона — лаф, останал в армията на САЩ още от Гражданската война, който означаваше, че са участвали в истински сражения, а убиването на хора със съвременни оръжия не беше нещо като разходка из Дисниленд. И двамата бяха наясно, че щеше да има много тренировки и учения, симулиращи бойна обстановка, а освен това бирата в Германия беше доста добра.

— Е, Мери, вече ти командваш тук — каза отиващият си генерал-майор Сам Гуднайт (повишаваха го) след официалния поздрав. „Мери“ беше прякорът на Дигс още от военната академия „Уест Пойнт“ и той отдавна вече не се ядосваше, когато го наричаха така. Обаче това си позволяваха само по-старши офицери от него, а тук те вече не бяха толкова много.

— Сам, струва ми се, че си обучил добре момчетата — каза Дигс на човека, от когото току-що бе поел командването.

— Особено съм доволен от моя хеликоптерен отряд. След представянето на хеликоптерите „Апачи“ по време на войната в Югославия решихме да накараме тези хора да действат по-бързо. Това ни отне три месеца, но сега са готови да изядат и суров лъв, естествено, след като са му видели сметката с джобни ножчета.

— Кой командва хеликоптерния отряд?

— Полковник Дик Бойл. Ще се запознаеш с него след малко. Той е участвал в тази акция и сега знае как да действа.

— Ще ми е приятно да се запозная с него — каза Дигс, когато двамата се качиха в командирския джип от времето на Втората световна война, за да преминат с него пред строените войници. Това беше нещо като сбогуване на Сам Гуднайт и посрещане на Мери Дигс, който се ползваше в армията с репутацията на малък, черен кучи син, който хич не си поплюва. Изглежда, че неговият докторат по мениджмънт от университета в Минесота тук нямаше особено значение, освен може би за онези, които вземаха решенията за повишение или за частната фирма, която би го наела на работа, след като се пенсионира. Това беше една възможност, върху която той трябваше да се замисля от време на време, въпреки че според него двете генералски звезди бяха само половината от това, което той си беше поставил за цел. Дигс беше участвал в две войни и се беше проявил добре и в двете. Да се прави кариера във въоръжените сили има много начини, но никой не е по-ефикасен от този да покажеш командирски качества на бойното поле, защото като помисли човек, работата на армията е да убива хора и да разбива разни неща по възможно най-ефикасния начин. Това не е много хубаво, но от време на време се налага да се прави. Човек не можеше да си позволи да забравя този факт. Обучаваш войниците си така, че ако на следващата сутрин се събудят и войната е започнала, да знаят какво да правят и как да го правят, независимо дали техните офицери са при тях или не.

— А как е артилерията? — попита Дигс, докато преминаваха покрай самоходните 155-милиметрови гаубици.

— С нея няма да имаш проблеми, Мери. Всъщност не очаквам да имаш проблеми където и да било. Всички твои командири на бригади са участвали във войната през 1991 година7, главно като ротни или като заместник-батальонни командири. Сегашните ти батальонни командири почти всичките са участвали в нея като взводни или заместник-ротни командири. Добре обучени са. Ще видиш — обеща му Гуднайт.

Дигс знаеше, че това сигурно е така. Сам Гуднайт беше генерал-майор, на когото предстоеше повишение, а това означаваше, че щеше да получи третата си генералска звезда веднага след като Сенатът на Съединените щати се накани да приеме следващия законопроект за офицерските звания, но никой не можеше да го накара да побърза с тази работа. Дори президентът. Дигс беше представен за втората си генералска звезда още преди шест месеца, точно преди да напусне Форт Ъруин, за да изкара в продължение на няколко месеца в Пентагона така наречения курс по „координация“, преди да замине за Германия. След три седмици дивизията трябваше да участва в големи маневри срещу части на Бундесвера. Първа бронетанкова дивизия трябваше да се изправи срещу четири германски бригади — две танкови и две моторизирани пехотни, а това щеше да е голямо изпитание за нея. Е, за тези работи трябваше да се безпокои полковник Мастърман. Той щеше да бъде на предната линия. Дюк беше пристигнал в Германия седмица по-рано, за да се срещне с предшественика си, който също си заминаваше, за да се запознае с правилата и целите на учението. Командващ германските части в маневрите беше генерал-майор Зигфрид Модел. Зиги, както го наричаха колегите му, беше потомък на много способен командир от някогашния Вермахт. Говореше се също, че съжалява за разпадането на Съветския съюз, защото част от тялото му искала да награби руската армия и да я изнасили. Подобни неща се разправяха за много германци, а също и за някои американски висши офицери, но това бяха само приказки, защото никой, участвал в истинско сражение, не изгаря от желание да се види в ново.

Разбира се, помисли си Дигс, вече не са останали много германци, които са участвали в истински битки.

— Изглеждат добре, Сам — каза той, докато преминаваха покрай последната строена част.

— Знаеш ли колко ми е мъчно, че напускам, Мариън. По дяволите. — Той се мъчеше да потисне сълзите си, а Дигс знаеше, че по това се познават истинските мъже. Да се сбогуваш с войниците си е все едно да оставиш само детето си в болницата, а може би и по-тежко. За Сам всички те са негови деца, а отсега нататък нямаше да бъдат такива, каза си Дигс. Първият оглед го увери, че те са здрави и способни момчета.