— Някакъв министър без портфейл, който работи с министър-председателя и министъра на външните работи.

— Като онзи Цзян Хансан ли?

— Не е от толкова висш ранг, но нещо подобно. Има достъп до висшите управляващи кръгове. Поддържа тесни връзки с военните и външно министерство, има добра идеологическа репутация и се счита за човек на някои хора от тяхното Политбюро. Та този Номури се опитва да сваля неговата секретарка.

— Джеймс Бонд, а? — подметна с преднамерено неутрален тон Райън. — Номури го знам. Свърши ни добра работа в Япония, когато вършех твоята работа. Нали ми съобщаваш за операцията само за да бъда информиран, а не да давам съгласието си?

— Точно така, господин президент. За нея отговаря госпожа Фоли. Тя искаше просто да сте в течение.

— Добре, кажи на Мери Пат, че ме интересува всичко, което излезе от тази работа. — Райън потисна гримасата, която за малко щеше да направи поради факта, че беше научил нещо за личния живот на някого или ако не за личния, то за сексуалния.

— Да, сър.

Честър Номури беше научил много неща за живота от родителите, учителите и инструкторите си във Фермата, но урокът, който все още му предстоеше да научи, беше за цената на търпението в личния му живот. Това не означаваше, че не беше предпазлив. Тъкмо заради това беше съобщил за плановете си в Ленгли. Беше доста неловко да уведомява една жена за неща, свързани със сексуалния му живот. Мери Пат е блестящ разузнавач, но въпреки това сяда на чинията, когато ходи по малка нужда, припомни си той. Обаче не искаше в Управлението да си помислят, че са взели на служба някакъв похотливец, защото той наистина харесваше работата си. Човек се пристрастява към преживяванията, свързани с нея, също толкова силно, както някои негови приятели в колежа към кокаина.

Може би тъкмо затова госпожа Фоли го харесваше, предположи Номури. Бяха замесени от едно тесто. В оперативната дирекция на Мери Пат й викаха Каубойката. През последните дни на студената война тя разпалваше мераците на вървящите по петите й руски контраразведки, подвизавайки се по улиците на Москва като шавливата Ани Оукли и въпреки че бе разкрита от Второ главно управление на КГБ, мераклиите не можаха да получат от нея нищо. Каквато и да е била задачата, която е изпълнявала, тя все още се пазеше в много дълбока тайна. Сигурно е било нещо много неприятно за руснаците, защото тя повече никога не се върна на оперативна работа, а започна да се катери бързо като гладна за жълъди катерица по йерархичната стълба на ЦРУ. Президентът я смяташе за много способна, а ако човек има нужда от приятел в тази професия, няма по-подходящ от президента на Съединените щати, който беше врял и кипял в шпионажа. Последваха и историите за това какво е правил самият президент Райън. Говореше се, че бил измъкнал от Съветския съюз самия председател на проклетото КГБ. Хората в Оперативната дирекция предполагаха, че Мери Пат вероятно е участвала в тази работа. Всичко, което се знаеше в самото ЦРУ — с изключение, разбира се, на тези, които би трябвало да са наясно със случая, т.е. те двамата, беше от публикациите в пресата. Макар че по принцип медиите нямат и хабер от тъмни операции, екип на Си Ен Ен успя да изправи пред телевизионната камера един бивш председател на КГБ, който сега живееше в Уинчестър, щата Вирджиния. Макар че той не каза много нещо, появата по телевизията на лицето на човек, обявен от съветското правителство за загинал при самолетна катастрофа, беше достатъчна, за да се вдигне голям шум. Номури реши, че работи за истински професионалисти и затова ги уведоми за намеренията си, дори ако това можеше да накара заместник-директора на Оперативната дирекция на Централното разузнавателно управление Мери Патриша Фоли да се изчерви.

Беше избрал ресторант в западен стил. Сега в Пекин имаше доста такива. Те обслужваха както местни граждани, така и туристи, почувствали носталгия по родната кухня, или пък такива, които не без основания се отнасяха с недоверие към местните ястия. Качеството беше далеч от това на истинския американски ресторант, но беше значително по-приемливо от пържения плъх, който Номури подозираше, че влиза в менюто на много пекински заведения.

Беше пристигнал пръв и релаксираше пред чаша евтино американско уиски, когато Мин влезе. Номури й махна с ръка, надявайки се жестът му да не излезе прекалено момчешки. Тя го забеляза, но усмивката й го успокои. Мин се радваше да го види, а това беше първата крачка за вечерта. Тя се приближи до масата му в един ъгъл в задната част на ресторанта. Той стана да я посрещне, показвайки кавалерство, неприсъщо за Китай, където към жените не се отнасят с особено уважение. Номури се питаше дали това ще се промени и дали въпреки нейната ординерност Мин изведнъж ще се превърне в ценна стока въпреки избиването на толкова много малки момиченца. Той все още не можеше да се примири с подобно безцеремонно убиване на деца. Този факт не излизаше от ума му, за да му напомня кои са лошите и кои добрите на този свят.

— Толкова се радвам да те видя — каза с пленителна усмивка агентът. — Безпокоях се, че няма да дойдеш тук.

— Така ли? Защо?

— Ами, твоят началник… Сигурен съм, че той… как да кажа, се нуждае от теб, ако мога да се изразя по-деликатно — смутолеви Номури с колеблив глас, изпълнявайки добре тази предварително отрепетирана част. Наистина се беше справил. Момичето леко се засмя.

— Другарят Фан е прехвърлил шестдесет и пет години — каза тя. — Той е добър човек, добър началник и способен министър, но се преуморява от работа, а вече не е млад.

Е, добре, значи те чука, но не чак толкова много, изтълкува това й обяснение Номури. Може би не ти е достатъчно, затова ти се иска да го правиш и с някой по-близо до твоята възраст? Разбира се, ако след като е прехвърлил шестдесет и пет, на Фан още му става, той заслужава известно уважение, продължи да разсъждава наум Номури, но после отпъди тази мисъл.

— Идвала ли си тук преди? — Заведението се казваше „Винченцо“ и имаше претенциите за италиански ресторант. Истината беше, че собственикът и същевременно управител на ресторанта беше наполовина италианец и наполовина китаец от Ванкувър, чийто говорим италиански би накарал мафиотите да го претрепят, ако се опиташе да говори на него в Палермо или дори на „Мълбъри стрийт“ в Манхатън. Обаче тук, в Пекин, той звучеше доста истински.

— Не — отвърна Мин, като се оглеждаше. За нея това беше много екзотично място. На всяка маса имаше по старовремска бутилка с плетено дъно и стара червена свещ в гърлото, от която се стичаше восък. Покривката беше на червени и бели квадрати. Който и да беше дизайнерът на това място, сигурно беше гледал прекалено много стари филми. Изобщо не приличаше на местен ресторант, въпреки че келнерите бяха китайци. Ламперия от тъмно дърво, закачалки до вратата за палтата. Във всеки американски град по източното крайбрежие той можеше да мине за стар, фамилен, италиански ресторант. Семейно заведение, което предлагаше добра храна, но малко блясък. — Какви са италианските ястия?

— Когато е приготвена от майстор, италианската кухня е най-добрата в света — отвърна Номури. — Никога ли не си опитвала италиански специалитети? Абсолютно никакви? Тогава позволи ми аз да избера вместо теб.

Тя се съгласи с ентусиазма на малко момиче. Жените са едни и същи навсякъде. Отнасяш ли се с тях по подходящия начин, и те омекват като восък в ръката ти, който можеш да моделираш както си пожелаеш. На Номури тази част от задачата започна да му харесва. Някой ден можеше да му бъде от полза и в личния живот. Повика келнера, който се приближи с раболепна усмивка. За начало Номури поръча истинско италианско бяло вино. Колкото и да беше странно, всички предлагани в листа вина бяха първокачествени и, разбира се… много скъпи, забеляза Номури с въздишка. Поръча и типично италиански специалитет, фетучини „Алфредо“, ястие само за инфаркти. Като гледаше Мин, предположи, че не би се отказала от нещо по-питателно.

— Значи новият компютър и принтерът продължават да работят безотказно?

— Да, министър Фан ме похвали пред всички, че съм ги избрала. Направихте от мен герой, другарю Номури.

— Радвам се да го чуя — отвърна агентът на ЦРУ, като същевременно се питаше това, че го нарече „другарю“, добре ли е или зле за операцията. — Сега пускаме на пазара нов портативен компютър, който