каже, че по-специално католицизмът, а и изобщо християнството не бяха твърде желани в Китайската народна република. Обаче ако КНР искаше да влезе в цивилизования свят, те трябваше да приемат представителството на Светия престол, колкото и да им е неприятно. Освен това той щеше да работи сред тези хора и кой знае, може би пък щеше да успее да убеди един-двама да приемат християнската вяра. Ставали са и по-странни неща, а Римокатолическата църква се беше справяла и с далеч по-опасни противници от този.

С помощта на ръкомахания и малък ескорт висшият служител преведе видния си гост през широката зала на аерогарата до мястото, където ги чакаха служебната кола и кортежът.

— Как пътувахте? — попита служителят.

— Дълго, но не и неприятно — беше очакваният отговор. Дипломатите трябваше да се преструват, че много обичат да летят със самолет, въпреки че дори екипажите намираха подобни пътувания за уморителни. Задачата на посрещача беше да огледа новия посланик на Ватикана, да види как се държи, дори как гледа през прозорците. В това отношение той не беше по-различен от другите дипломати, които пристигаха в Пекин за първи път. За тях формата на сградите беше необичайна, необикновени бяха и цветът на тухлите, а и това как зидарията изглежда отблизо и отдалеч. Изобщо поради тези различия те намираха за очарователни неща, които, общо взето, бяха едни и същи и разликата, обективно погледнато, беше минимална.

Пътуването до резиденцията на посолството продължи 28 минути. Това беше стара сграда от началото на миналия век, когато в нея е живял мисионер от американската методистка църква. Очевидно той е бил човек, твърде свикнал с американските удобства, помисли си китайският служител. Предишния ден беше научил, че сградата е минала през няколко превъплъщения, включително и като публичен дом в дипломатическия квартал в периода между 20-те и 30-те години, защото и тогавашните дипломати са държали на удобствата. Служителят се запита дали бардакът е бил обслужван от етнически китайки или от рускини, които, както беше чувал, неизменно се представяли за изгонени благороднички. Поради някаква причина западняците си падат по аристократките, като че ли телата им се различават от тези на останалите жени. И това го беше чул в службата от един архивар в министерството, който съхраняваше сведения за подобни неща. За личните навици на председателя Мао не се пазеха архивни данни, но страстта му да обезчестява дванадесетгодишни девственици беше добре известна в Министерството на външните работи. Той знаеше, че всеки от държавните ръководители има своите странности. При великите мъже тези отклонения обикновено бяха по-големи.

Колата спря пред старинна къща. Един униформен полицай отвори вратата за пристигналия италианец и дори му отдаде чест, спечелвайки си леко кимване с глава от човека с яркочервената шапчица.

Пред главния вход чакаше още един чужденец, монсеньор Франц Шепке, чийто дипломатически ранг беше заместник-ръководител на мисията. Това обикновено означаваше, че той е човекът, който в действителност върти работата в мисията, докато посланикът — избран главно по политически съображения — отговаряше за дипломатическото представителство. Китайците не бяха наясно дали и тук разпределението на ролите щеше да бъде такова.

Шепке имаше вид на типичен германец — висок, слаб, със сивосини очи, които не издаваха нищо, и изумителен талант за чуждите езици. Владееше до съвършенство не само сложния китайски, но дори и местния диалект и акцент. По телефона този чужденец можеше да мине за партиен член, а това впечатляваше много местните официални лица, които не бяха свикнали чужденците дори да говорят сносен китайски, камо ли да го владеят до съвършенство.

Китаецът видя, че германецът целуна пръстена на своя шеф. След това италианецът разтърси ръката му и прегърна по-младия духовник. Вероятно се познаваха. След това кардинал Ди Мило заведе Шепке до придружителя си и го запозна с него. Разбира се, последният го беше срещал много пъти и това накара китайския служител да заключи, че висшият духовник не е много досетлив. След малко багажът беше пренесен в резиденцията и китаецът се качи обратно в служебната кола, за да се върне с нея във външното министерство и да напише доклада си. Папският нунций е позастаряващ, приятен човек, който може би не е много умен, написа той. С други думи, типичен посланик от западен тип.

Веднага след като влязоха вътре, Шепке потупа дясното си ухо и посочи с ръка наоколо.

— Навсякъде ли? — попита кардиналът.

— Да — отвърна на немски Шепке, а след това премина на гръцки, и то не на съвременен, а на старогръцки, какъвто е говорил Аристотел. Той е подобен, но различен от съвременния гръцки и се ползва само от шепа учени в Оксфорд и няколко други западни университети. — Добре дошли, Ваше високопреосвещенство.

— Дори и със самолетите се пътува прекалено дълго. Защо да не можем да използваме кораб? Така преместването от едно място на друго би било по-поносимо.

— Проклятието на прогреса — обади се тихо германският духовник. Полетът Рим-Пекин беше само с четиридесет минути по-дълъг, отколкото от Рим до Ню Йорк, но Ренато беше човек от друга, по-търпелива епоха.

— Какво можеш да ми кажеш за моя придружител?

— Казва се Цян. На четиридесет години е, женен и има син. Той ще бъде нашият човек за връзка с Министерството на външните работи. Умен, добре образован, но ревностен комунист, син също на комунист — обясни бързо Шепке на езика, който беше учил още в семинарията. Двамата с шефа му бяха наясно, че този разговор се записва и ще подлуди лингвистите в китайското Министерство на външните работи. Е, те не бяха виновни, че там работят неграмотни хора!

— Значи из цялата сграда има подслушвателни устройства, така ли? — попита Ди Мило и се отправи към един поднос с бутилка червено вино.

— Най-вероятно е така — отвърна Шепке с кимане на главата, докато кардиналът си пълнеше чашата. — Бих могъл да поискам къщата да бъде проверена, но тук не е лесно да се намерят хора, на които бих могъл да разчитам. — Тези, които щяха да извършат проверката, сигурно щяха да се възползват от възможността да монтират подслушвателни устройства за страната, за която работят — Америка, Великобритания, Франция, Израел, всички се интересуваха какво знае Ватиканът.

Ватиканът, който се намира в центъра на Рим, всъщност е независима държава. Това дава дипломатически статут на кардинал Ди Мило дори и в страната, в която в най-добрия случай не гледат с добро око на религиозните убеждения, а в най-лошия ги потъпкват. Кардинал Ди Мило беше служил на църквата повече от четиридесет години, повечето от които в дипломатическата служба на Ватикана. Там неговите лингвистични способности бяха известни, но далеч не на всички, а във външния свят за това знаеха съвсем малко хора. Научаването на един чужд език е трудна работа, но при Ди Мило това ставаше толкова лесно, че той се изненадваше как другите не могат да се справят по същия начин. Освен че беше духовник и дипломат, Ди Мило беше и разузнавач — предполага се, че всички посланици са такива, но за него това беше валидно в по-голяма степен. Една от задачите му беше да държи Ватикана и най-вече папата информиран за това какво става по света, за да може Ватиканът, т.е. папата да предприема съответни действия или най-малко да оказва влияние в съответната посока.

Ди Мило се познаваше доста добре със сегашния папа. Бяха приятели дълги години преди избирането му за понтифекс максимус („максимус“ в значение на „главен“, а „понтифекс“ като „строител на мостове“, тъй като се предполага, че духовникът е мостът между хората и техния Бог). Като такъв Ди Мило беше работил за Ватикана в няколко страни. Преди сгромолясването на Съветския съюз той се беше специализирал в източноевропейските страни, където се беше научил да оспорва заслугите на комунизма пред някои от най- ревностните му привърженици. За тяхно голямо съжаление в повечето случаи той беше излизал победител. Тук обаче ще бъде различно, помисли си кардиналът. Не ставаше само въпрос за марксистките убеждения. Това беше страна с друга култура. Конфуций беше определил мястото на китайския гражданин в обществото още преди две хиляди години и то беше различно от онова, което проповядваше западната култура. Разбира се, и тук, както навсякъде другаде, имаше място да се проповядва Христовото учение. Местните граждани, които се обръщаха към християнските мисионери просто от любопитство, ставаха още по-любопитни, когато се запознаваха с Евангелието, защото то беше много по-различно от древните учения на тяхната страна. Но дори по-обикновени вярвания, които малко или повече се съобразяваха с китайските традиции като източното спиритистко движение „Фалунгун“, бяха подлагани ако не на унищожителни, то на безмилостни репресии. Кардинал Ди Мило си даваше сметка, че е пристигнал в една от малкото останали езически